Муха без глава

Преди десетина години в някогашното кино "Славейков" даваха филма на Киран Коларов "Те надделяха". Там ставаше въпрос за някакви партизани от някаква бригада и се режеха и набиваха на колове някакви глави. Много глави - предимно партизански. След прожекцията, на излизане един зрител въздъхна тежко и каза: "Не можах да разбера тия кога и как надделяха! През цялото време бой ядат, трепят ги, а накрая били надделели!"
Човекът беше прав.
Несъответствието между заглавието и съдържанието на филма по особен начин се повтори в режисьорската съдба на Киран Коларов. Него покрай "Те надделяха" много го награждаваха, но всъщност този филм се оказа началото на творческия му срив.
Въобще кинобиографията на Коларов е като неспирно слизане по стълба. Режисьорът тръгна от високо стъпало с дебютния си "Служебно положение: ординарец". После пристъпи надолу с "Въздушния човек" и "Дело 205". Слизането обаче бе сравнително плавно и Коларов основателно се смяташе за талантлив автор, който пак може да поеме нагоре. Тогава дойде партизанското му упражнение, което го катурна с няколко стъпала наведнъж. Той се опита да спре пропадането с "Искам Америка", музата му обаче го гледаше отвисоко с насмешка и отсече: "Искаш, ама няма!". И сгромолясването продължи, докато в "Испанска муха" се чу лепкавото "кльоф" на цопването в калта на пълната посредственост. Оттук нататък Коларов просто няма накъде повече да пада. Трудно ще направи по-лош филм от "Мухата".
Според режисьора това била абсурдна комедия, която отразявала абсурдите на днешния ни ден. Той е прав дотолкова, доколкото резултатът е комичен до абсурд. Или трагичен до абсурд. Защото при хала на киното ни всеки следващ екранен провал си е жива трагедия. Макар че взехме да свикваме.
И понеже се отвори дума за живи и умрели работи - единственото живо нещо в "Испанска муха" не са хората (те са безизразни), не е и мухата (тя е компютърна), а един икарус, който се мярка за момент на трети план. Щом го зърнеш икаруса (ако го зърнеш изобщо), изтерзаната ти от нелепите филмови случки душа се изпълва с неподозирана радост. Защото автобуса си го знаеш, той ти е близък, неделима частица от ежедневието, пърпореща таратайка с цвят червен... Само в него можеш да припознаеш къс от битието си, за което режисьорът твърди, че е абсурдно, без да се аргументира с пукнат епизод защо.
Някога Киран Коларов си имаше теми: насилието в най-разнообразните му форми; (не)съхранението на достойнството в екстремна ситуация; крехкото цвете любов, което най-често е мачкано от ботуша на прозаичната действителност...
Сега Киран Коларов само декларира, че си има теми. Как да ги има, като във филма липсва каквато и да е действителност. Всичко е изчезнало в черната дупка на безполовата маниерност - нищо, че испанската муха е еротична дрога. Тоя филм с пет самосвала наркотик да го натъпчат, пак няма да му стане... посланието.
Разбира се, критическата глава е способна да си измъчи мозъка и да измъкне разни "идеи". Но какъв е смисълът да се търси смисъл в безсмислието.
Филмът започва като лабораторна кръстоска между "Параграф 22", "Военно-полева болница" и нашенския "Граница" - демонстрират се казармени номера, по правило кретенски. В антрето е ръгнат пряк цитат от "Рамбо", от портрета на стената съзаклятнически гледа Фелини, след което режисьорът блудства с "фелиниевски" визиони. Сетне пак ниже безразборни цитати. За да се о(без)форми една антология на отвратителния вкус - с отчайващо тъпи "смешки" и "лирически отклонения с елемент на разсъждение". В мъртвото пространство блуждаят изкуствени мутри, мутреси, оръжия, лимузини, катафалки, волейболистът Любо Ганев като италиански мафиот, Тончо Токмакчиев като Ицо Стоичков, дини като символ на бандитска вендета... И цигани като символ на отсъствието на въображение. Да сте гледали напоследък български филм без цигани?
Най-адекватен в цялата пошла история се оказа Ицето Стоичков, който отхвърли офертата да изиграе себе си. Камата не позволи световната му слава да бъде употребена като евтина регионална стръв за зарибяване на зрители.
Доста родни звезди обаче се хванаха на въдицата на Коларов, за да станат за резил. Защото те фактически нямат роли, лишени са от шанса да градят образи. Режисьорът не се и опитва да се опре на реалните им актьорски способности. Той лакомо ползва тяхната популярност като шоуфигури и публични лица. Но не го прави концептуално, те не са лица-знаци във филма. Те са механичен сбор от прочути физиономии, които тъй и не получават шанса да се превърнат в ансамбъл, а гримасничат и се кълчат в глупави сцени, навървени без порядък. Така например Аня Пенчева представя щедра част от бюста си. Мартина Вачкова пък нищо не представя, което в случая може да мине дори за късмет - излага се по-малко. Стефан Данаилов се излага повече. Той доста представя, но не е ясно какво и защо. Чочо Попйорданов е по-ясен - той представя вариация на тв героя си Каракочев. Тодор Колев, Велко Кънев и Тони Радичев също джапат в познати води - нали и те участват в телевизионни предавания. Камен Воденичаров и той доскоро участваше, но режисьорът го хързулва: поне да му бе дал възможност да каже "Добър вечер, добър вечер! Вие сте с културно-развлекателно-дезинформационното...". Но е обяснимо да не му даде тази възможност. Защото, за да изречеш подобни слова, трябва да стъпиш поне на педя култура, лакът информация и нокът развлечение... А не да се носиш гламаво из блудкаво-карикатурното пространство като героя на Воденичаров - уж че попадаш на емблемните "неща от живота".
Какво се получава, когато без рецепта напъхаш в бездиханна конструкция по малко хватки от тук, от там, от "Каналето", "Клуб НЛО", "Как ще ги стигнем..." и завихриш сместа във въздух под налягане? Питайте водещия на "Вкусно". Той може и да обясни как се консумира муха без глава. Впрочем Ути защо не се вясва във филма?
Кажи ми, сестро, де е Гарелов, де е Къци Вапцаров и дружината от "Пирон"?
Не казва. А си е отворила устата, а са я нагостили с еротичната дрога. За да й смъкнат бялата премяна и да я тикнат в масовката на една гола претенция.
Борислав Колев

Бел. ред.
Рецензията на Борислав Колев е писана специално за сп. "Кино"; тук я публикуваме (с незначителни съкращения) с любезното разрешение на редакцията на списанието. Пълният й текст може да бъде прочетен в първата му книжка, която ще излезе от печат в края на февруари.