Леон Даниел издаде най-сетне дългоочакваната си книга с мемоари. Наречена "Игрите...", тя е определена от автора като "Опит за мемоари". Та именно тази скъпа - във всички смисли на думата - книга имаше премиера на 23 януари в клуб "Максим" при Театъра на Българската армия, на сцената на който режисьорът Леон Даниел постави едни от най-паметните си спектакли.
Книгата беше представена от драматурга Константин Илиев (неговото слово публикуваме отделно). Думите му бяха посрещнати с аплодисменти от присъстващите в претъпканата зала.
Актьорите от театъра Камен Донев и Веселин Ранков прочетоха откъси от книгата. Накрая авторът поясни, че това не е автобиография, а опит за мемоари, и че е готова и следващата му книга в този жанр. "Имам още много да разказвам за Русенския театър, за гимназиалните си учители и за учителите си от улицата, за първия си и втория си период във Военния театър. Тази игра ме занимава: да направиш нещо и след това да го направиш втори път чрез описването му с думи." Говореше тихо, с характерната му дрезгавина в гласа, но зад очилата очите му играеха, увличаха се. Играеше и скромност, и знание "кой е той в нашия театър", и някаква палавост, и особена деликатност... Същият! Вече толкова години.
Ето какво каза на финала Леон Даниел - режисьорът, който споменава в книгата си, че няма чувство за хумор: "Благодаря и на Константин, който винаги ми взема акъла, когато говори за мен пред други хора. Насаме никога не ми казва такива неща."
Излишно е да споменавам, че имаше трогателно-дълга опашка за автографи върху прекрасно издадената от издателство "Захарий Стоянов" книга, че някак ни беше хубаво този късен следобед, че просто се усещаше как смрачената зала беше пълна с любов и уважение. Леон ги заслужава както никой друг. Но той постигна, както го е правил винаги досега, нещо повече: да усещаме, че и ние може би заслужаваме такава любов и поне малка част от такова уважение.
Никола Вандов


Игрите на Леон Даниел

Случвало ли се е на някого от вас да се вози в кола, шофирана от Леон Даниел? Този, на когото не се е случвало, се е разминал, уверявам го в това, с много силни усещания. Леон държи например в пътните знаци да има логика. Щом му се изпречи знак, в който според него няма логика, моментално натиска спирачката, а какво следва след внезапна спирачка, е излишно да обяснявам. Май че повечето пъти съм го возил аз, но веднъж на връщане от Смолян ми се наложи с доста голяво притеснение да броя несвършващите завои, след като над една пропаст, в закования с внезапна спирачка "Москвич" се проведе кратък, но издържан в яростно кресчендо спор между Леон и Грета - как трябва да се поставят пътни знаци. Мисля, че по същите причини Леон категорично отказва да застане пред "машинките" - така той нарича микрофоните и телевизионните камери. Не вярва, и мисля не без основание, че тези, които искат да ги изпречат пред него, знаят как да го правят. Страхува се, че ще засече, ще удари внезапната спирачка, без да може да продължи, търсейки смисъл и логика в журналистическите въпроси.
Ето една от причините за писателските занимания на Леон Даниел. Той пише, за да не импровизира пред телевизионните зрители и радиослушателите. В писмен вид дава и отговорите си за вестникарските интервюта. И все пак това е причина от по-скоро технически характер, истинското основание за писането си той още преди десетилетия, наскоро навършил четириридесет години, определя така: "...аз пиша - и значи се надявам на нещо. На какво? Може би на следващите поколения театрали? Кой знае, може би и там ще бъде трудно и някой от тях ще има необходимостта да узнае кой е бил прекият му родител, от когото произлиза, на чий опит би могъл да се облегне. Преди 20 години аз си зададох същите въпроси и намерих Боян Дановски. Току-виж някой "намерил" и мене. Изкуството на театъра е смъртно - то умира заедно с твореца (или даже преди него). Единственият начин да се продължи животът му, е да се предаде в ръцете на наследник."
Аз не искам да изброявам преките наследници на Леон Даниел, нито редките им и безшумни, но достатъчно искрени прояви на привързаност, както и етапите на закономерния им антиродителски бунт. Сега друго поколение дели мегдан със самите тях. Голяма част от знанията за режисьорския занаят, които Леон Даниел е държал да съобщи на следващите след него, се намира в предишните му книги, най-вече в раздела "Професията на режисьора" от сборника "Театрални есета". Сегашният, излязъл под заглавие "Игрите" в издателство "Захари Стоянов", том е обозначен като "опит за мемоари". Най-малко една от главите в този сборник обаче заслужава да бъде прибавена като последен засега раздел от разхвърления в книгите на Леон Даниел и несъществуващ в завършен вид учебник по режисура. Имам предвид четирийсетте страници, озаглавени "Ефектът на присъствието или размишления за черупката на охлюва". Който се е питал, защо дори след стотното представление определен спектакъл, и при най-лошо стечение на обстоятелствата, запазва силата си, а друг, ефектен при първото представяне, се разкапва и загива така, както голият охлюв под човките на гаргите, ще намери тук обяснение на необходимостта и начина в хода на репетициите да се изгражда това, което Леон метафорично нарича черупка. И макар че всеки от разделите съдържа думата "мемоари" ("Ранни мемоари", "Мемоари за смутното време", "Мемоари за пътешествия" и т. н.), целта на повествованието съвсем не е да възпроизведе сантименталността на спомена или многоцветието на туристическото впечатление. Спирайки се на "Таганка" като етап от едно московско пътешествие през 1967 или 68 година, пътешественикът е записал следните, не твърде туристически разсъждения: "Страстта е сляпа. Предпочитам истината. Сигурно не мога да възприема философията на черното и бялото, трябва ми смесеното, вещественото. "Плоскостта на страстите" е способна и на нечисти дела в името на ентусиазма."
Едно от най-хубавите качества на Леоновата книга е разнородността на съставните й части. Завършени сами по себе си, в сборника те стоят като фрагменти от нещо друго, по-голямо, създават специфичното за съседство на фрагменти напрежение, пораждат, както чрез взаимодействието на наличното, така и чрез предизвикателството на липсващото, изненадващи енергии. Чел съм и съм слушал от него за митологичните демиурзи от улица "Моховая" Палкарлич-Вейсбрем и Николай Галин, но този епос с начало 1947 година, поставен в книгата му край едно интервю от 1993, звучи по друг начин. В текстовете се мяркат или трайно присъстват имена на актьори и режисьори, драматурзи и композитори, театрални формирования, случки, процеси и събития, и в търсенето на специфичното си място и значение очертават структурата на една обхващаща доста десетилетия театрална история.
Говорейки изобщо за книгите на Леон Даниел, употребих словосъчетанието "учебник по режисура". Много е хубаво, че в действителност той не е написал такъв претендиращ за пълнота, системност и общовалидност учебник. Притеснително би било общуването с човек, който смята, че всичко знае и няма какво повече да открива. Какъв театър би могло да се прави с такъв човек? От моите срещи със способни режисьори с много добро чувство си спомням моментите, когато те са "засичали", "закъсвали", не са знаели как да продължат по-нататък. Маргарита Младенова има даже специална дума за това. "Замъчвам се". Такива замъчвания са ми се случвали и с нея, и с Иван Добчев, и с Любен Гройс. Случвали са се, и то многократно, с Леон Даниел. Театърът е хлябът ни, а от хляба, казват, никой не бил по-голям. Следователно и от театъра. За щастие.
Константин Илиев