Мечтая да снимам

Разговор с Марлен Хуциев

- Кога за първи път показахте "Без предел"?
- През 1993-та, струва ми се.
- Снощи изпитах позабравено вълнение. Отдавна не съм гледала такова кино - топло, нежно, деликатно. През цялото време имах чувството, че нещо от филма ми се изплъзва; усеща се, че е мислен дълго-дълго... Навярно трябва да стигнеш определена възраст, за да направиш подобен филм. Така ли е?
- Права сте, макар че този филм бе замислен още преди двадесетина години. А иначе заглавието и първата среща на героя с младия му двойник на алеята си ги представих веднъж, слушайки музика - всъщност основната музикална тема на "Без предел". Много често си представях фрагменти от филма, докато слушам музика. Така се случи и със сцената на дансинга - моментално ми хрумна как младият ще се справи с немладия. Единственото, което не можах от раз да измисля, бе как да се разделят. Трябваше ми поне месец. Може и да ви се стори странно, но замислих този филм, след като гледах "8 1/2". Вътрешният монолог, изображението, всякаквите видения - бях поразен... Този филмов език се наложи бързо, а аз така и не се решавах. И изведнъж, след като заснех през 1983-та "Послеслов", се зачудих какво ще правя. Всички повтаряха: "Имаш си прекрасен замисъл, действай". Бързо написах заявката, но се случи така, че синът ми се разболя тежко и отложих. А сценария написах за около месец.
- Как пишете?
- Първо си нахвърлям някакви фантазии, измислям епизоди или диалози, а когато последователността ми се избистри, само ги пъхам по местата. Измислям репликите в леглото, а после, без да ставам, само се обръщам и ги натраквам на пишещата машина.
- Колко време ви трябваше, за да започнете снимки?
- О, имаше много проблеми. Сценарият беше написан през 1985-та. А когато най-сетне го пуснаха, ситуацията тъкмо започваше да се променя. Орязаха ми бюджета, дори не бюджета, а обема на филма. Наложи се да сгъстя снимачния план. Много беше мъчително, тъй като във филма има различни сезони и места. Започнах да снимам някъде към есента, после заснех зимата, после започнах да монтирам и следващото лято заснех останалото. Имах много брак - например епизода с ешелоните го снимах два пъти. После трябваше да доснимам в Подмосковието, дълго търсех спонсор... Всъщност аз съм първият, който намери частни пари. Имаше много паузи, осем месеца не снимах... Обикновено, докато правя филм, непрекъснато го въртя, за да ми е пресен. А сега беше доста трудно - затова и снимах много по-подробно, отколкото съм свикнал.
- Ритъмът е много по-различен от този на "Юлски дъжд" или на "Заставата на Илич"...
- Разбира се. Това е просто друго кино. Да не говорим, че снощи открих още недостатъци. Това е просто друг вариант на филма.
- По-краткият?
- Не само. И в музиката има промени, и в монтажа... Ако бях оставен на спокойствие да си завърша филма, навярно щеше да е по-добър. Но без да се хваля, осъзнах, че този филм не прилича на никой друг. Мнозина не го разбират, не го приемат...
- Руските критици ли имате предвид?
- Да, да, ей така, през рамо отсякоха, че е провал. Точно тогава се разрази онова, агресивното кино. Но да са живи и здрави. Дори Булат Окуджава каза: "Марлен ни обиди. Ние не сме такива. Ние сме дребнички, слабички...". Разбирате ли, дори той смяташе, че съм направил филм за себе си. Е, не е за мен.
- Не може да няма нещо от вас, след като сте автор.
- Специално избрах героя да е абсолютно различен от мен. Някой ме обвини, че съм направил своя "Амаркорд". Ще ви призная нещо - когато в "Огледало" на Тарковски видях, че той се е заснел, бях направо ошашавен. Смятам, че не трябва така възвишено и сериозно да гледаш на себе си. Когато Фелини прави "8 1/2", той се отнася към себе си с ирония. Естествено, че във филма присъстват моите размисли за живота, моят светоглед. Например епизодът със стареца с негативите възникна от реална случка - със съпругата ми вървяхме по улицата и изведнъж изникна дядо с дагеротипи, хвана ме за ръката и отсече: "Завещавам ви ги". "Защо именно на мен?", го питам, а той: "Лицето ви вдъхва доверие". Тази реплика съществува във филма, както и една друга, която ме порази навремето: "Важно е не количеството на годините, а качеството на дните". По едно време исках да направя филм за живота на човека - от раждането до смъртта, после се отказах, но тук има нещо от тази тема. По-късно исках да правя филм за Тбилиси. От този проект остана сцената с едновремешната любов. Не мога да си спомня как се роди епизодът със свещеника. Не ме занимаваше толкова фактът, че съученик на героя е станал свещеник, колкото въпросът има ли Бог. Друга тема, свързана с мен самия, е страхът от смъртта - не бях добре със сърцето и това, което се случва с героя на пейката, аз самият съм го преживял. Така че филмът е част от моите мисли, предизвикани и от лични преживелици, разбира се. Съжалявам, че не публикуваха навремето сценария - искаше ми се да излезе в "Литературный журнал", обадих се на моя приятел Григорий Бакланов, но той пренебрежително ме отряза: "Ние не публикуваме сценарии". "Добре, де, Гриша, поне го прочети". "Е, мога да го прочета, но така или иначе няма да го публикувам". Обидих се и толкоз. Заради горчивия опит със "Заставата на Илич" - дълго снимах, после филмът дълго лежа в кутиите, много хора го изгледаха и доста цитати тръгнаха - рекох си, по-добре да не публикувам, че отново ще ми краднат нещо.
- В края на 80-те в нашия киноведски клас много обсъждахме филмите ви "Юлски дъжд" и "Аз съм на 20 години", обичахме ги. И чак няколко години по-късно успяхме да видим пълната версия на "Заставата на Илич". Връща ли ви се към времето на Хрушчов?
- Печална история, тъй като не е свързана само с партийни съображения. За съжаление колегите понякога са по-вредни от цензорите. Филмът ми пострада, защото Хрушчов бе подкован от кинаджии, които искаха да си разчистят сметките с други кинаджии.
- А кой запази пълното копие?
- Станало е съвсем случайно. Запазили са го в Госфильмфонд. А това копие, което сте гледали по телевизията, е по-друго - доснимах, правих малки поправки. Преживявах мъчително осакатяването на филма. Но когато излезе "Аз съм на 20 години", Татяна Хлопянкина ми каза: "Защо смяташ, че трябваше да остане на рафта? Страшно важно е, че излезе дори в този вид." Един човек пък ми написа огромно писмо - не вярва, че това е един и същ филм, според него били два. Така е, защото снимам подробно, всяка сцена има своята биография, а когато ги орежеш... Що се отнася до Хрушчов, често разказвам историята от фестивала във Венеция, където пуснаха филма, а покрай него и мен. Журналистите ме наобиколиха и питат: "Какво е отношението ви към Хрушчов?". Отговорих: "Хрушчов извърши нещо велико - реабилитира честните имена на хора, пострадали през 1937-ма, в това число и на моя баща. Ако трябва да претеглям обидата ми за филма и признателността ми към Хрушчов, везните би наклонила признателността".
- Какво става с руското кино?
- Не съм много наясно. Зле сме с парите. Що се отнася до филмите, практически престанах да ги гледам, тъй като освен в Дома на киното никъде не можеш да ги видиш. Освен това по едно време наизлязоха такива гадости, че направо да се отвратиш. От Госкино дават субсидия на едни и същи хора. Какво да ви кажа, не е по-добре от преди. Направо си е по-зле. Но така или иначе, киното ни е мощно. Имаме големи режисьори. За Тарковски да не говорим, но Панфилов, Швейцер, Венгеров...
- Имате ли някакъв проект?
- Имам проекти, но не в смисъла на бюджет и т.н., а просто замисли... Бих снимал поне три, ако имах възможност.
- Струва ми се, че режисьорите от вашето поколение, с изключение може би само на Данелия, в момента не снимат...
- Така е. У нас в момента снимат практичните хора. Имаше период, в който реквизиторът намира пари и снима филм, или вторият режисьор...
- А знаете ли дали Герман е завършил филма си?
- Не, не знам. С Герман историята е смешна. За мен казват: "О-о-о! Този снима дълго! Но в сравнение с Герман е направо герой!". Макар че и двамата все попадаме в някакви кафкиански обстоятелства, които ни заставят да се бавим. Историята с новия ми филм е направо трагична. Материалът, който ми бяха отпуснали, се оказа толкова ужасен, че бях поставен пред избор - да завърша филма и да се срамувам, да се откажа или да настоявам да доснимам, да изтърпя всичко, за да стане, както искам. Доволен съм, че все пак издържах.
- И колко време работехте по филма?
- Започнах през 1987-ма и с паузите снимах три години. След това отново почаках...
- Бях в Москва през 1994-та и се изумих от бързината, с която се възстановяват църквите. А се оказва, че храмът в малкото градче от филма е реставриран далеч по-рано...
- Но, скъпа моя, в епизода с отиващия си полк висят разноцветни знамена, а е заснет през 1987-ма - бяха се насъбрали любопитни хора, които буквално закрещяха "Долу самодържавието!" и заповядаха да свалим знамената.
- Няколко епохи се смесват в този филм.
- Да, да. Всъщност го направих като крушение на Русия. Като прощаване с Русия.
- През цялото време усещах духа на Пушкин в атмосферата.
- Нищо чудно. Много обичам Пушкин. Постоянно го препрочитам. Близък ми е в чувството към природата, в спокойния размисъл, във възприятието на живота... На студентите си редовно поставям задачи върху "Медният конник"...
- Отдавна преподавате във ВГИК, нали?
- От двадесет години.
- В какво се състои вашият преподавателски метод?
- Противник съм на четенето на лекции. Поставям на студентите задачи. Те ги изпълняват. И в хода на обсъждането, когато анализирам работите им, те постепенно разбират какво трябва и какво не - и в драматургията, и в режисьорския сценарий, и в работата с актьора... Моят принцип е да не ги тикам към занаята от самото начало - нека всеки сам си избере заниманието. Имах схватка с един педагог, току-що завършил ВГИК. Идва при мен: "Имате ли нещо против да преподавам на вашия клас монтаж?". Добре. Но репетираме ние на сцена, а част от студентите ги няма. Той решил да ги учи как да снимат диалог! Вдигнах скандал, разбира се. Какъв диалог, как може да учиш някого да снима диалог! Мисля, че най-важното в преподавателската работа е да помогнеш на човека да открие самия себе си.
- Какво в киното днес е най-важно според вас?
- Просто киното трябва да си възвърне нравствеността. Колкото и да ругаем съветската власт, тогава киното ни беше нравствено. Дори филмите, които крещяха "ура-ура", и те бяха проблемни филми. По принцип смятам, че живеем в трагична ситуация. Историята не бива да се разпарчетосва. Не искам да кажа, че социализмът беше нещо хубаво, напротив, но имаше и добри страни. Затова не бива да подобряваме живота си, като разрушаваме съграденото добро. Защото покрай завоеванията си днес ние загубихме страшно много. Обществото като че ли вече порасна. И съзнава, че дори комунистическата номенклатура не си позволяваше това, което днес си позволяват и висшите чиновници, и безбройните бандити и собственици... Как можаха да омерзят цял народ, повтаряйки му: "Напразно живяхте"... Скоро фондът на Горбачов организира конференция, посветена на 80-годишнината от Октомврийската революция. Изключително интересни изказвания имаше, включително и на самия Горбачов.
Та там се изтъкна, че независимо от пролятата кръв, Октомври е повлиял изключително силно на световния обществен процес и е променил капитализма. Не се усмихвайте, така е - взеха от нас и плановата икономика, и социалните придобивки... Когато гледам американското кино днес, изпадам в ужас - всичките промени, които станаха и у нас, и у вас, се случиха с намесата на САЩ, но американците си живеят прекрасно, а ние сме съсипани. И изобщо гонитбата на благоденствие ми се струва пагубна за човечеството. Компютърът ме плаши - разбира се, съзнавам удобствата на техниката, но нещо от нас постепенно изчезва... По-рано орачът излиза на полето, слънцето грее, после залязва, тишина... Откъснали сме се от природата, така жестоко я малтретираме, че не се знае как ще свърши това...
- Как общуват в момента руските кинематографисти?
- Опитваме се да общуваме. Аз съм председател на гилдията на режисьорите. Създадохме си режисьорски клуб, там се срещаме, честваме годишнини... Нароиха се безброй организации на кинематографистите - конфедерация, Руски съюз, Московски съюз... Не е нужно.
- Имате приятели у нас. Гледате ли българско кино?
- Навремето много се интересувах, познавах го, но отдавна не съм гледал нищо. Страшно се натъжих, когато разбрах, че Еди Захариев е починал. Много талантлив човек.
- Разбрах, че сте харесал филма на Дюлгеров "Черната лястовица"...
- Да. Допадна ми със своята емоционалност. И момичето е прекрасно.
- За какво мечтаете?
- Мечтая да снимам, близките ми да са здрави, да изчезне този ужас, който гледам всеки ден по телевизията - убийства, смърт, безпътица...
Разговаря Геновева Димитрова
София, 25. 11. 1997 г.