Измерения на насилието

В галерия XXL Симеон Николов, Мартин Младенов и Петър Райчев са насочили вниманието си към сексуалното, културното и политическото насилие. Избраните гледни точки покриват може би най-интересните и актуални страни на проблема. Без претенции за изчерпателност те успяват да постигнат завършеност на идеята и цялостно организиране на пространството. Не на последно място това се дължи и на адекватно подбраните средства. Самата идея е наложена "насилствено". В затъмненото пространство на XXL те създават обстановка на звукова и визуална атака, сгъстен и утриран модел на реалната урбанистична среда. На фона на техномузика се сменят кадри и образи - толкова бързо, че не могат да бъдат запомнени и осмислени, но атакуващи директно подсъзнанието ни. По същия начин, по който телевизията, уличните реклами и графити минават покрай нас бързо и без да им обръщаме специално внимание, натрапват фрази, оформят впечатления, налагат продукти или идеи. Институции, масмедии и политици търсят слабите ни места и открито атакуват подсъзнанието, упражнявайки непрекъснато насилие върху сетивата и мислите ни. Изложбата въздейства по същия начин - авторите разчитат на използването на познати и непознати символи и образи, които определят смисловия пласт на внушението. Изборът на материал, който се основава на светлинния ефект - видеопрожекция, диапозитиви, светлинни лъчи, директно пък влияе върху сетивата.
"Обесена" мъжка фигура (автор - Симеон Николов) е почти неразличима в тъмнината. На мястото на гениталиите е поставен пистолет. За да навлезете в галерията, трябва да прекосите червения лъч от пистолета, който пресича пространството от едната до другата стена. Психологическият стрес да бъде "пронизан" поставя зрителя в ролята на жертва на конкретно, почти реално физическо насилие.
Бързосменящите се диапозитиви на Мартин Младенов създават доминиращата светлинна среда. Символи и драсканици в еднакво синьо и черно се редуват толкова бързо, че се сливат и е трудно да бъдат различени, а още по-малко разгледани. Те визират културното насилие в градската среда - с непрекъснатия поток от образи, които не можем да избираме или цензурираме.
Политическото насилие разглежда работата на Петър Райчев. Върху детайл от "Завръщането на блудния син" на Репин се прожектират документални кадри. Маршируващи войници, бягащи тълпи и горящи самолети се редуват с появяващи се за секунди разкривени човешки физиономии, африкански маски и символи на войната.
Струва ми се любопитно, а и важно да се отбележи един нов тип отношение в работата на съвсем младите автори, въпреки малката разлика във времето, която ги дели от предишното поколение. Няма го непрекъснатото търсене и съизмерване на идентичности, разделянето на "ние" и "те", "Изток" и "Запад"; усещането за другост и различност, както и непременното ситуиране на даден проблем в конкретен политически или социален контекст. За най-младите тези проблеми вече не са актуални, а и те достатъчно бяха разработвани, макар и да продължават да бъдат модерни в европейски мащаб. Поколението на "демокрацията", макар да не се е борило за свободата си, или точно заради това, се чувства много повече част от света. Проблемът за насилието е третиран глобално, без да е визирана конкретната българска ситуация с "насилието" на международните институции например. Единствената реакция на насилието в някакъв национален, български контекст е боядисването на обесената фигура в бяло, зелено, червено.
Разглеждано е насилието от гледната точка на отделната личност, а не на групи или общности. Чувството за общност е все по-малко присъщо на това поколение. То донякъде е и отговор на все по-ясната насоченост на културата, политиката и индустрията - към конкретната личност, към нейната индивидуалност, а не към чувството й за принадлежност към дадена група. Насилието - културно или политическо, придобива все по-конкретни измерения и реакцията срещу него е лична, от позицията на отделния индивид. Изложбата постига рядък синхрон между кураторската тема (на Свилен Стефанов) и авторската реализация, между идея, средства и постигнато внушение.
Десислава Димова