Босо тичане по Шекспир

Четиридесет и пет минутният етюд "Комедия от грешки", показан от Димитър Недков в "Ла Страда", излъчва страх и почти ужас от интерпретации на "дълги разстояния": от бавни сюжетни въведения и плавно разгъване на истории във времето, от описание на персонажи, изобщо от затъване в протяжното време на "подробностите". Това е един пластичен етюд в задъхано-забързан ритъм - тичане по Шекспир на късо разстояние. Скъсяването във времето би могло да цели постигане на сгъстеност, интензивност в представянето на желания Шекспиров прочит. В случая съкращаването е по-скоро с цел "бързо превъртане на лентата" на грешките, на самата история. При бързото "превъртане" обаче се случва да пропаднат връзките в историята - тя е някак цялата в пукнатини от неясноти. Актьорите се стараят пластически да удържат контура на фигурите, които играят, и едва успяват да сменят изображенията в сценичния комикс. Леко прикрепеният, съпровождащ тези изображения, текст има опасност всеки миг съвсем да изпадне в това лудо тичане по сцената. В комикса образите са по-важни от всичко и ако това ще е Шекспировата "Комедия от грешки", показана като комикс, поне на тях е трябвало да се отдели повече търпение и време - колкото бавното и методично изработване на сценичния образ да плаши авторите на етюда.
Сюжетните недоразумения са набързо претупани и не те предизвикват усмивка, а пародираните срещи с женските персонажи. Изобщо срещите и разминаванията, които следват, сякаш им пречат, плашат сценичните фигури и те ги избягват, тичайки нататък, към нещо друго. Всички актьори на сцената са боси и това им помага да са леко и лесно подвижни. Но към какво тичат? Финалът не отговаря на този въпрос. Или друг, по-важен: От какво бягат те? Етюдът не отговаря ясно и на този въпрос. Може би всички тичат уплашени от въпроса (или от липсата на отговор), натрапчиво повтарящ се няколко пъти: "Кой съм аз?" Или от нещо друго? Не зная. Но вероятно опасността дебне и трябва да се тича много бързо. Толкова бързо, че изхвърлят всякакъв багаж по пътя. И тъй като финалът на етюда е оставен отворен, дано натрупаната енергия от "тичането" в него да отлее в следващо представление. И в него тя да бъде впрегната в задвижването на въпроси и догадки, важни за авторите му, а не в тяхното избягване.
Виолета Дечева