Самотният човек
е свободен...

Разговор с Веселин Николов

И за свободните хора обаче времето върви. Така стигаме до деня, който записва 60-те години на Веселин Николов - Пловдив (ако беше сега тук, щеше да каже Източна Румелия - веднъж по този начин скандализира официалната общественост, като поздрави Княжество България от Източна Румелия). Гражданин на света, но и пловдивчанин до мозъка на костите си... Човек, в когото детето никога не заспива и... настоява играта да продължи. За него музикалната игра винаги е била най-сериозното нещо; отстоявал е своето право да я играе, както разбира - с талант, дух, принципи и работа... Идеите му и интересите му по отношение на джаза, съвременната музика и старата църковна музика няма да свършат никога.
Не свършват и изненадите, които той поднася. От близо два месеца пак е в страната на любимия си джаз, отново сред съмишленици, с които общува професионално... Затова специалното юбилейно интервю не се състоя. Но преди шест месеца в музикалното радиопредаване "Контрапункт" на програма "Христо Ботев" Маня Попова, Милен Панайотов и аз, Екатерина Дочева, разговорихме Веселин Николов след негово завръщане от Илинойс, където беше изнесъл лекции върху - представете си - джаза и староцърковната музика. Завърна се с проекти, които очевидно сега реализира. Ето и части от разговора.
Е.Д.

- Всичко, което сте правили досега, все са "ваши любими неща".
- Аз мисля, че съм щастлив, защото имах възможност да вместя хобито си с професията. Това беше, когато свирих джаз, когато се занимавах с джаз, когато се опитвах да кажа какво чувствам с джаза... Защото джазът в началото, когато започнах, някъде към 57 - 58 година, беше съвсем за мен друго нещо - и като модел, и като социология, и като чувство. Беше нещо огромно, необятно... Сега е само един хубав спомен...
- Но вие сам казвате: "Джазът човек или го има, или го няма"... Значи не може да бъде спомен за вас...
- Джазът продължава да го има и то може би малко по-интензивно, отколкото по-рано. Обаче по-рано не съм обръщал внимание на това, което съм правил. А сега, изглежда, обръщам значително по-голямо внимание. И това е напълно разбираемо. Защото... човек трябва да бъде винаги искрен. За мен това е основната максима и винаги съм го повтарял и ще продължавам да го повтарям... Музиката (и особено джазът) е етика, а не толкова естетика...
- Някъде бяхте казали, че той е форма на поведение. Не само на живот, но и на поведение...
- Действително е форма на поведение. И не се отричам ни най-малко от това. Както разбрахте, преди две седмици се върнах от страната, в която се е родил джазът и това за мен беше още едно потвърждение, че той е форма на поведение...
- Не сте за първи път там. Ходихте с "Бели, зелени и червени" два пъти на Нюпорт Джаз Фестивал... Така ли беше?
- Не. Първият път бяхме в Рино на Петнайсетия международен джазов фестивал, а втория път вече, като резултат, дойде поканата от Нюпорт Джаз Фестивал. Аз знаех, че този фестивал е върхът в световната фестивална практика. Обаче сега вече разбрах, че действително е така, защото във всяка информация, във всяка автобиографична справка, която ти искат, ако си участвал там, както ние участвахме непосредствено след Арт Блеки и Джаз Месинджърс, специалистът-музикант не поставя повече никакъв въпрос за работата ти. Това е абсолютният аргумент... Също както беше у нас със "Златният Орфей" и "Ален мак"..
- Сравнението е наистина чудесно, в стил Николов. И все пак какво правихте в Щатите?
- Получих писмо от Илинойс - пишеха ми, че искат да изпълнят едно мое произведение - "Протуберанси" - за симфоничен и джазов състав, което е изпълнявано само един-единствен път, и то в България... Оказа се, че хората, които биха могли да препоръчат произведението да бъде изпълнено, не са живи. Това бяха Добрин Петков, който беше тогава главен художествен ръководител на Пловдивската филхармония, диригент беше Емил Чакъров, който дирижира това произведение заедно с "История на войника" от Стравински... И Иван Спасов тогава присъстваше.
И когато получих тази информация и след това ми се обадиха по телефона, останах изненадан... Защото тази композиция няма никакъв запис. Изведнъж се оказа, че в Америка се намерил човек, който е емигрирал и е станал свещеник в една църква и като се събрал с джазови музиканти някъде в Орегон, им пуснал запис, който е направил в залата...
- Но вие сте изнасяли и лекции...
- Да, американецът е отворен и бърз човек. Шефът на факултета ми предложи лекциите по телефона. Аз му казах, че мога да представя неща от моята изпълнителска и творческа практика, свързани с българския фолклор и с българската църковна музика, която служи като компонент, като изходен "рубеж", както искате го наречете... Защото аз и до ден днешен считам, че джазът е трансформатор на идеи, не само музикални, а е и начин на поведение... Изключително интересно беше, защото демонстрацията беше от страна на американски изпълнители. Моята пиеса "Танц с вино" бе аранжирана там, на място, като пример за така наречената симултанна полиметрия.
- Да се върнем малко назад. "Бели зелени и червени" беше вашето първо създание на българска територия. Доколкото си спомням, годината беше 1972...
- 71-ва. 1 октомври 1971...
- Но има още една година - 1983, когато вие напуснахте състава. Защо?
- Имах проблеми с партийно-административното управление на Пловдив.
- Защо? На вас, както казваха, ви бяха дали всичко - щат, възможност да правите джаз... По това време това не се случваше често... Така че бяха ви дали възможност да работите, да изнасяте редовно концерти и... изведнъж проблеми.
- Проблеми, да, защото проблемите идват от нивото. След като човек стигне до едно ниво, той не може да се задоволи с това, което е направил... Иска да отиде по-нагоре. Проблемът ми беше с Иван Панев. Той беше първи секретар на Окръжния комитет на партията. Така стана, че на едно турне в Съветския съюз получих една бележка, че апаратурата ни не е качествена... И отидох при него и като ръководител на града поисках да бъде отпусната някаква сума на мострения панаир, за да можем да закупим качествена апаратура... Той каза, че по-добре да се купи един бик за разплод. Аз казах "Благодаря!" и излязох. И си подадох молбата за напускане на "Бели зелени и червени".
- След това идва съставът "Джаз линия"...
- Това беше комбинативна формация. Веселин Койчев и Дочо Панов - двама много способни музиканти (жалко, че Дочо, басистът, вече въобще не свири), бяха дует. Третият човек, който се присъедини към тази група, беше Теодоси Спасов. Спомням си, на един образователен концерт в библиотеката "Иван Вазов" Теодоси дойде с кавала и каза, че иска да свири джаз. И... след като напуснах "Бели, зелени и червени", се оформи това дуо, след това стана трио, после квартет и стана "Джаз линия". После това се трансформира във "Веселин Николов секстет" - вътре с Теодоси и Йълдъз.
- През 1987 година основахте състава "Филипополис", но идеите ви, интересите ви към старата музика, към църковната музика не са от толкова скоро...
- Ровейки сега по повод 25-годишнината на "Бели, зелени и червени", намерих в моята документация едно писмо, подписано от акад. Петко Стайнов, в което по предложение на проф. д-р Зофия Лиса ми предлагат специализация в Оксфорд. Тъй като във Варшава нямаха специалист по византология, а Егон Велес беше тогава светилото... И както си беше нормално, нещата за мен не се уредиха... След това ми предложиха да отида в Копенхаген. Също не се уреди, въпреки че даваха стипендия. За мен остана щастието, че две години бях близко до Петър Динев. Петър Динев е човекът, който ми даде изключително много, човекът, когото аз изключително много уважавам. Така че интересът ми към тази музика е отдавнашен, обаче изявата се получи малко по-късно. Аз уважавам нашата средновековна музикална култура по простата причина, че "от голяма гора излиза мечка", а България тогава е била голяма гора.
- Да се върнем към джаза. Имате една пиеса - "Самотният човек", написана по стихотворение на Борис Христов... Какво според вас е самотата?
- Когато човек иска да направи нещо и няма възможност...
- Навремето вашият приятел Иван Спасов в едно свое слово каза: "Аз славя самотния човек" - той имаше предвид точно този вид хора, от които, мисля си, сте и вие... Вие винаги сте били самотен човек...
- Така е. И се чувствам доста комфортно в тази ситуация.
- Продължението на Иван-Спасовото слово бе: "Свободният човек, който е демиург на тази планета..."
- Аз мисля, че самотният човек задължително е свободен...
Записала Екатерина Дочева


По следите
на една червена кърпа

И ти бъди честит през всичките си дни и нощи!

Два кръгли юбилея оградиха началото на 1988-ма. Двама музиканти, избрали Спасението в свободата на музиката, именувана Jazz, и заредени с неизчерпаемата енергия Филипополис. Една цел, търсена по пътеки, които, колкото и невероятно да изглежда, никога не се пресичат. Виейки се навътре и навън. Единият замина - другият се завърна. Милчо бе неведом учител оттам, Весо - възрожденски будител тук. И за да спазят логиката на тази непресторена закономерност, те сътвориха едно юбилейно разминаване: първият прелетя Океана, за да бъде шумно честван на родна земя (но не стигна до Пловдив), а вторият се усамоти някъде в мечтаната родина на джаза и дано духът на обичната му музика го изпълва с радост на днешния ден.
Веселин Николов е от онези хора, които винаги са имали съзнанието за определена мисия на този свят. Спомням си времето, когато се завърна от Полша. Беше в края на 60-те. Джон Колтрейн току-що бе напуснал грешната земя, а Майлс вече забъркваше дяволската си отвара. Джазът бе на кръстопът. Светът кипеше от идеи, а България преживяваше поредната си дълга зима. Точно тогава се появи той. Надъхан с предизвикателния дух на Варшава, участвал в създаването на европейската джазова федерация, Весо "Червения" с мисионерска страст започна да сее семената на новите музикални идеи. Словата му бяха причудливи и странни. Едва ли някой ги разбираше (как да забравя тази "асинхронна симултанна полиметрия", която не ми излиза от ума до ден днешен), но фанатичната убеденост, с която проповядваше, привличаше жадните и ги караше да го следват. Не минаха много години и през 1971-ва покара първата фиданка. В Пазарджик се роди формация "Бели, зелени и червени". Искрицата надежда за българския джаз проблясна отново след принудителното разпадане на "Джаз фокус 65". Столицата също бе посветена след паметния концерт в Младежкия театър, появиха се първите цикли, в които джазът тръгна ръка за ръка с поетите, последваха ги образователните концерти из родопските гори тилилейски. Търпеливо и безкомпромисно Веселин Николов вършеше апостолското си дело. Пръв успя да извоюва професионален статут на българския джазмен, издигайки го до ранга на филхармоничен музикант. Той бе първият, който преведе легално български джазов оркестър до Обетованата земя - през 1976 г. до Рино, щата Невада, и през 1979-та до най-престижния джазов фестивал "Ню Порт-Ню Йорк". Пак той бе вдъхновител и организатор на джаз-срещата в Сопот, която в продължение на почти две десетилетия бе истински остров на блаженство за всички български джазмени и свободоискащи младежи.
Дали някой днес би могъл да оцени усилията Веселинови за запазване на достойнството на музиканта? Колко са тези, които са си позволявали да искат скандално изключване на камерите на телевизията по време на национален преглед? Или са поставяли безпрекословни условия за заплащане на творческия труд пред радиото? Как още виждам високомерното учудване - "Какво нахалство?!" - в очите на номенклатурните началници. С подобни изисквания човек трудно можеше да живее безметежно в онези години (едва ли може и днес) и през 80-те настъпи време разделно. "Белите, зелените и червените" запазиха щата, а Веселин Николов продължи с младите в "Джаз линия". Междувременно основа вокалния ансамбъл "Филипополис" и задълба в ортодоксалната музика. Загуби се в "голямата гора" на българското средновековие и продължава да търси себе си и националната ни идентичност из непроходимите й дебри. В българския джаз остана непокорният му дух, останаха "Калоферската му тепавица", "Кукерският мистериум", "Катарзис Минос", "Песен за Кус-куса", "Вятро", "Гилгамеш", "Танцът с вино", "Да изгрееш вечер"... Останаха тайнствените "Протуберанси" за джаз-комбо и симфоничен оркестър. Ще останат и нашите любими неща, описани от високото Веселиново слово в "My Favorite Things" - първият опит да се опише джазът на български език...
Шест по десет, десет по шест или шестдесет по една - как ли брои годините чудак като теб? Ще ми се да повярвам, че някой ден отнякъде ще се завърне един брадат мъж с червена кърпа и ще започне да мъти главите на младите, а на въпроса на един несведущ радиоводещ навръх Великден - "Ако имахте брат близнак, кой бихте искали да бъде той!" - ще отговори, без да помисли и миг: "Йоан Паулус Секондо!"
Йордан Рупчев