Да те посрещнат като президент на България

С пристигането си в Германия българският премиер Иван Костов произнесе в Санкт Аугустин край Кьолн лекция със забележителното заглавие "Европа трябва да преоткрие България". За България не знам, ала българските държавни мъже вече ги преоткриха и дори ги интегрираха в международната журналистико-политическа словесност. В кореспонденцията си от Вашингтон германската осведомителна агенция ДПА например информира за провалилите се преговори между израелския премиер Нетаняху и американския президент Клинтън. Както знаем, Нетаняху се опъва на Клинтън и на натиска му за повече израелски отстъпки на палестинците, в отговор на което пък Клинтън демонстративно низвергна госта си след минимум протоколни обязаности. На последвалата пресконференция журналисти задават въпроса защо Клинтън си позволява такова отношение към една приятелска страна. Кореспондентът на ДПА резюмира със следните думи: "Всички участници в срещата отрекоха съобщенията, според които САЩ съзнателно уязвили госта от Израел, третирайки го протоколно като "президент на България", без дори да заплануват обяд на Нетаняху с президента". Преди това в друга кореспонденция тиражират новата крилата фраза така: "За помръкналото отношение между двамата политици един висш правителствен чиновник се произнесе в разговор с вестник "Вашингтон пост" с ясни думи: "Ще се държим с Нетаняху като с президента на България." Премиерата на крилатата фраза бе обаче предната вечер по телевизията, когато по пиково време в популярното предаване ZDF-Journal може би час след лекцията на българския премиер, водещият обстоятелствено разказа на зрителите защо и как САЩ приели израелския министър-председател Нетаняху като "президент на България" и с какво заслужил Нетаняху такова посрещане. Дали му е минало през главата, че може би и някой българин му гледа предаването?
Не знам какви са заслугите на българските държавни мъже за това освежаване на медийната фразеология, ала тази елегантна небрежност на езиковата образност на двамата журналисти по неведоми асоциативни каналчета ми припомни един безцветен ден на 1969-та, когато се почувствах приблизително така, както снощи пред телевизора. По време на един разпит в Държавна сигурност на следователя ми подполковник Тарев му се допика и той извика един милиционер да ме наглежда, докато си свърши работата. Милиционерът влезе и докато Тарев пикаеше, той, изправен срещу мен, с такова настървение забърка в носа си, сякаш бе сам. Оттогава доста хора са ми давали да разбера какво нищожество съм в очите им, ала този български милиционер ги бие всичките. Дори и водещия ZDF-Journal, кореспондента на ДПА и цитирания високопоставен служител на американското външно министерство.
Жерминал Чивиков