Романът като учебник

Юстайн Гордер.
Светът на Софи.
Превела Яна Кожухарова.
ИК Хемус. С. 1997

Колкото пъти ми си случи да стане дума за "Светът на Софи", толкова пъти заговорилият сбъркваше заглавието. Същото правя и аз. Първо наричах романа на Гордер "Изборът на Софи", защо - не е нужно да обяснявам; после го преименувах на "Животът на Софи", докато най-сетне посвикнах с правилното заглавие. Казвам това не за да се правя на Фройд и да търся какво стои зад тези симптоматични и емблематични, може би, грешки, не и за да се впусна в търсене на връзки - на приближавания и оразличавания между този роман и прекрасния роман на Стайрън, при цялата постмодерност на първия. По-скоро, защото имам чувството, че съм уловена в капан, че Гордер е разчел риска от такъв тип грешки и това хем много му е харесало, хем много му е проработило. Объркванията, смесванията подчертават колко точно е промислено заглавието. Ясно е, че "Светът на Софи" е заглавие, което чудесно пасва на роман, претендиращ да бъде "роман за историята на философията". Собственото име веднага отправя към някакви прототипи; чрез етимологията снема паралели и ни казва, че всъщност не за Софи, а за мъдростта тук ще се говори. Тоест предзадава ни се едно алегорическо четене на романа. Грешките обаче, заместванията проблематизират същото това алегорическо четене, настояват върху едно по-буквално възприемане на прочетеното, върху специфично романовото, в което ще се говори за преживяванията на някоя си Софи и всичко, произтичащо от тях... Следователно грешките отговарят на очакванията ни, оправдават ги. И - пак се връщам към "капана на Гордер" - чрез познатото, цитиращо (но и не дотам) заглавие на романа, което при това чудесно се сдвоява с подзаглавието, Гордер - по един умел начин разколебава и събира, пазейки двоякостта, закодирана в амбициите на "Светът на Софи".
И така, как става преплитането, как се случва и защитава двойствеността?
Ако се абстрахираме от сюжета, който и без друго не е кой знае какво, и зачетем само оформените като отделни "пространства" части от романа, ще попаднем на нещо като учебник, наръчник, на някакъв "Кратък увод във философията". На четиво прецизно, сдъвкващо азбучни (кръстословични?) знания, които стигат, за да се претендира за относително добра информираност. При това този "учебник" не е абсолютно вгледан в предмета си, позволява си различни отваряния към съвременността, служи си с нетрадиционни аналогии, с познати от ежедневието примери, издържан е във формата на диалог (което позволява да се преодолее досадността на традиционното учебникарско мърморене), на игра дори. Тоест това е учебник, който експериментира, който разчита на четящите, на интерпретациите, които те ще случат... За да бъде, ако не забавен, то поне интересен на тези, които ще възпитава. В този смисъл "Светът на Софи" (и като цяло, и романът в романа) може да се разглежда като възпитателен роман, полагащ се в традицията на Гьоте, Русо, Томас Ман, Херман Хесе... Какво имам предвид.
Полагането на жанра книга в книгата, или по-точно - учебник, разигран като роман, в романа, е стратегия от очевидна по-очевидна. Тя снема в себе си типичната просветителска схема - героят/героинята се подлага на някакво изпитание или прочита някоя "книга на живота си" и така става инициацията му. Като при това "педагогическата провинция" - била тя книга или територия, омагьосва духа и способства за "качественото повишение" на индивида. В случая с Гордер (по аналогия с Русо?) на качествено повишение е подложено детето, като са активизирани и всички конотации на невинност, чистота, необремененост и пр., които този образ по презумпция носи. Защото - убеждава ни романът - философстване има само там, където има невинност, прерастваща в способност за чудене, питане и слушане...
По-конкретно "Светът на Софи" е роман, който явява множество от типичните просветителски митологеми: за еманципирането/усъвършенстването на човека чрез знание; за зависимостта на знанието от опита; за вярата в универсалните ценности (като морал, образование); за убедеността във възможността знанието да бъде събрано и постигано в своята енциклопедичност; и най-сетне - за вярата в преодолимостта на предразсъдъците, които Просвещението мисли като "необосновани съждения"...
Тази матрьошечна структура обаче е типична и за постмодерния роман по принцип. Или това, че до 306 страница ни се разказва "Светът на Софи", след което разбираме, че всъщност става дума за книга, която тепърва ще се чете, но преди да се прочете, ще ни се преразкаже, само отваря мозаичното конструиране на романа на Гордер, към бароковото цитиране в него, към онова, което Умберто Еко, обяснявайки "формулата" на постмодерния роман, определя като "цитиране на интригата", при което "новата" се оказва по-развлекателна от "източника"... Или, бихме могли да говорим за едно опостмодерняване на просветителското, за едно зацикляне в текста, за самоописание на романа и следователно - за мултиплициране на всичко... В този смисъл изброените просветителски митологеми са колкото проиграни, толкова и разколебани и за миналото започва да се говори не невинно, а с ирония... Тоест романът на Гордер, или по-точно - романът в романа на Гордер - бяга, колебае се между своята просветителска окалъпеност и своята постмодерна освободеност, без да може така да ги сдвои, че да му стане докрай удобно.
Романът в романа обаче не е само разказ за еманципирането на четящата героиня (а може би и на четящия реален читател), но е и разказ за еманципирането на самата София, на по/знанието, че и на философията изобщо. Като тук най-ясно си личи данът, който "Светът на Софи" плаща на просветителските митологеми. Защото разказът в наръчника по философия, който ни се предлага, е разказ, издържан в духа на позитивизма, вървящ от епоха към епоха, от философска система към философска система, от философ към философ... Тоест всичко е някак в сферите на традицията, на родоначалниците и началата, на постъпателността, на канона, доколкото не се включват и интерпретират маргинални фигури, събития... Което донякъде смущава, защото подобна прогресистка убеденост е не само оборима, но и някак нетипична за постмодерното време, за постмодерните четива. Големите наративи в "Светът на Софи" не само че не се проблематизират, не само че заявяват всячески своята валидност, но и едно особено кефене от наличността им се долавя... Еклектиката отстъпва на йерархиите, съизмерванията, сравненията...
Ала да се върна отново към двоякостта на заглавието. Споменах вече, че то събужда очакването да се "чуе" някаква конкретна история, историята на героинята, носеща името Софи. Но - и тук идва най-голямото мултиплициране, което романът си позволява - Софи се оказва само фикция, мисъл в нечия глава, персонаж в романа, който е част от романа на Гордер и т. н., и т. н. Следователно, Софи - и за това донякъде стана дума - може да се разглежда просто като персонификация на мъдростта, която - по подобие на визиите, които задава гръцката митология - е без лице, без ясно установена идентичност... Оттук и игрите с огледалата в този роман, разпръскването и разпадането на отраженията, отсъствията в огледалото...
Но може - ако тръгнем по пътя на алюзиите, да провидим Софи и като героиня от Пиранделов тип, тоест да мислим за нея като за роля, отредена за изиграване/изживяване от истинската героиня на романа - Хилде. Сиреч да я видим като идваща изцяло от сферите на естетическото, което напластява въпроси от рода - каква е връзката между факти и артефакти, а между артефакти и артефакти; по-определим ли е художественият образ; притежават ли собствена инициатива художествените персонажи, могат ли да противостоят на пишещия? А на четящия? И по-общо - има ли нещо отвъд човешкото съзнание? Мисли ли сме ние? И не е ли предимството на Софи в това, че тя винаги вече е някоя, защото е героиня на книга (даже на повече от една) и има своя съдба, докато Хилде би могла да не бъде някоя?... Въпроси, които отново връщат към проблема за идентичността, видяна в романа в своята динамика, в способността да се конституира тя непрекъснато, удържайки се в играта на присъствия-отсъствия... Може би и затова "Светът на Софи" представя малко периферния сюжет за Хилдегард от Биг Бинген, която на 43-годишна възраст чула глас, който я заставил да запише и разкаже виденията, които ще й бъдат дарени. В романа на Гордер Хилдегард е представена като надарена с божествена мъдрост, със София... Хилде, наследницата на Хилдегард, е - иначе казано - призвана да търси идентичността си във всякакви удвоявания, във всякакви персонажи, които й се разкриват като близки, в разказа, който също й се дарява като подарък за нейния рожден ден от баща й, вживял се в ролята на всемогъщия автор, сиреч - на Бог...
Изобщо "капанът на Гордер" залага на всякакъв тип идентификации, а оттук - и мултиплицирания, от които на човек му е трудно да се освободи и ще не ще все се връща към тях и се завърта в кръг... Нещо, което самият ми текст, за добро или за лошо, струва ми се, демонстрира.
Разпознаванията обаче, мултиплициранията имат и друг ефект. Тези припомняния отварят към един от най-съществените за този роман проблеми, а именно - този за ученето. "Светът на Софи" явява множество ситуации на учене/научаване, в които удоволствието неизменно е водещо. В този роман се учи много, при това - по най-различни начини - в училище, но и чрез "случилия" ти се учител, който владее нетрадиционни форми за предаване, за снабдяване със знания. Тези форми са писма, беседи с живия учител, демонстрации и пр., които по един или друг начин снемат възможно най-ефикасните модели и за усвояване на знанието. И най-вече - изпитват се различни типове отношение към знанието - на идентификация, катарзис, симпатия, ирония, свобода... Като пак повтарям, удоволствието винаги съпътства овладяването на знанието до степен, в която всичко друго се пренебрегва - не се яде, не се спи, не се разговаря, само и само да се достигне до целта...
Тази удоволствена стратегия Гордер вероятно прехвърля от своята идеална читателка и към евентуалните свои бъдещи реални читатели. Доколко с успех, трудно ми е да съдя. Защото "Светът на Софи" е четиво, което може да бъде полезно на новите, малко четящи, поколения тинейджъри, но вероятността то да ги запали и да не произведе пълна каша от имена и факти в главите им, не е много голяма. Колкото до знаещите азбучните истини, на тях романът ще им доскучее. С други думи, романът е така програмиран, че де факто може и да се размине с читателската аудитория. Макар че бумът, предизвикал в други страни, би трябвало да обори опасенията ми.
Амелия Личева