И пак Башмет

Юрий Башмет отново беше в София. Самочувствието и признанието на неговите "Московски солисти" расте. Те се самоопределят сред първите най-добри струнни състава наред с американския "Орфеус" и, с известна уговорка, с Английски камерен оркестър.
Този път събитието стана в зала "България" на 28 януари. Какво предстои оттук нататък? От 3 февруари музикантът е в Лондон, където ще свири с Гидон Кремер неизпълнявания досега Концерт за цигулка, виола и оркестър на Бритън.
На 22 февруари в Голямата зала на Московската консерватория ще се състои концертът, на който Башмет ще връчи поредната награда "Шостакович". Този път тя е за Виктор Третяков. Предстои още запис за фирмата SONY за първи диск с програма Брамс - Квинтет, и Шостакович - 13 квартет във версията на Александър Чайковски. Следва участие във фестивала на о. Елба, в Тур - Франция, в Германия, летен майсторски клас в Москва, турне "Музикални отражения", което ще продължи две години по сцените на световните столици. В новия репертоар на Башмет и "Московски солисти" са включени: Барток - Дивертименто, Концерт за струнен оркестър на Стравински, Симфонии на Шуберт, "Метаморфози" на Рихард Щраус.
Отново след известно прекъсване тръгва телевизионното предаване "Гара на мечтите" този път по канал "Култура".
Продължават "Декемврийските музикални вечери". След като 17
години са били под патронажа на Рихтер, от тази година ръководството им поема Башмет.
Отскоро Юрий Башмет е приел да стане президент на фонд на името на "Шнитке".
В проект е организирането на Международен конкурс за деца.
Всичко това предстои.
М.Б.

През ноември камерният ансамбъл "Московски солисти" навърши пет години. Членове на състава му са:
Михаил Березницкий, Александър Костин, Теймураз Джаникашвили, Александър Лундин - първи цигулки; Степан Якович, Леонид Ференц, Сергей Ломовский, Максим Гуревич - втори цигулки; Виталий Астахов, Нина Марчадзе, Роман Балашов, Александър Илатовский - виоли; Алексей Найдьонов, Владимир Балшин, Николай Солонович - виолончели; Юрий Голубев - контрабас.
Елена Ревич - концертмайстор.
Хроника: Дмитрий Василиев, първият концертмайстор на оркестъра, познат ни от гостуването му на русенските "Мартенски музикални дни" през 1995 г., скоро след това заболява тежко и в момента е в Москва без възможност да свири; заменилият го Артур Гирский (с когото Башмет изпълни Двойния цигулков концерт на Бах в Русе, 1995) се жени за американка и заминава за Ню Йорк; на сегашния концертмайстор Елена Ревич (възпитаничка на Ирина Бочкова) предстои през юни участие в конкурса "Чайковски"; от последните концерти в София отсъства Максим Гуревич; виолончелистът Владимир Балшин поради участие в предварително прослушване за конкурса "Чайковски" е заменен на тези гастроли от Александър Зюмбровский; за басиста Юрий Голубев оркестърът е единственото място, на което свири класическа музика; неотдавна е записал диск с джазветерана Игор Брил, участва постоянно в известното джазтрио на Вячеслав Горский. Михаил Березницки печели първа награда на последния конкурс "Башмет" в Москва през декември. Роман Балашов е секретар на оркестъра и заедно с Людмила Шубина, лауреат на всесъюзния конкурс, е асистент в катедрата по виола на Башмет. Директор на оркестъра е Владимир Демяненко, з.а., концертиращ пианист, художествен ръководител на Свердловската филхармония в продължение на 18 години, началник на Главно управление за музикално изкуство (1989-1992) по време на министъра на културата Николай Губенко.
септември - ноември
Башмет и съставът са на почти тримесечно турне по света: месец в Япония, участия на първия международен фестивал на о. Елба, концерти в Норвегия, Италия, представяне в Ню Йорк, концерти из Украйна.
декември
Провеждат се четирите тура от международния конкурс за виолисти "Юрий Башмет" в Москва. Пет музикални премиери са с участието на Башмет: Родион Шчедрин - Концерт за виола и оркестър, Брамс-Берио - версия на Сонатата за виола и оркестър, Александър Чайковски - Концерт за виола и оркестър, Вахтанг Кахидзе - Концерт за виола, пиано и камерен оркестър "Брудершафт", Брамс - Квинтет опус 115.
януари
5.I Башмет дирижира в Болшой театър Тринадесетата симфония на Шостакович. Турне в Израел и България.
В изключително разнообразната, както се вижда, концертна програма на Башмет, дори само в рамките на последните няколко месеца новото и любопитното е немалко: от новия фестивал на о. Елба до жанровите фойерверки в концерта на Вато Кахидзе от джаз, грузински фолклор, импровизация на виолата и всякакви немузикални звуци. Сред тях е и участието на Башмет в благотворителния концерт в Карнеги хол в Ню Йорк в подкрепа на акция за защита на горите. Идеята за концерт и за запис принадлежи на Стинг. По този повод се изпълнява "Карнавал на животните" от ансамбъл в състав:Виктория Муллова (цигулка), Башмет (виола), Миша Майски (виолончело), Стинг (контрабас), плюс пианист и изпълнител на ударни. Поканени и отзовали се на идеята са още Елтън Джон, Стиви Уондър, Мадона.

Юрий Башмет: Сборните концерти са ми най-любимите. Шега, разбира се! Но при поводи и големи празници участвам, като за 850-годишнината на Москва; като концерта в Ню Йорк, но за него не съм ходил специално. Бях на едномесечно турне в Америка и имах възможност да остана още един ден и да участвам. Освен това обичам този жанр, занимавал съм се по-рано с поп и рок, както знаете, съществува някаква носталгия. А и Стиви Уондър беше там. Освен това идеята беше много благородна - огромни средства отиват във фондове за болни деца или за защита на горите. Дори и специално да ме поканят, струва ми се, че бих приел участие, ако акцията е съзвучна на душата ми и ако хората са тези, които обичам или уважавам. Отзовах се на поканата в София, защото идеята е откровена и честна - Москва иска да покаже каква е днес и какво има в нея.

Едно ново начало е и фестивалът на о. Елба. Провежда се, където Наполеон е бил заточен. Артистите се разполагат в реставриран за целта театър, а празникът е под патронажа на пряк наследник на Наполеон - Жан-Луи Бонапарт. Артистичен директор и главен художествен ръководител за период от пет години, според подписан вече договор, е Башмет. Фестивалът се провежда в две от седмиците на септември. Предвиждат се записи за френската и италианската телевизия. Общата идея е вече ясна.
Юрий Башмет: Всеки фестивал, особено когато е млад, има нова атмосфера, нова публика, нови произведения, нови изпълнители. Той е като самия живот - като младостта. В него имаме и детски концерти, и откриване на нови имена. Този фестивал е много интересен, защото не ограничава. За мен е важно какво, а не как се прави. Автентичната музика от гледна точка на музикантите, които желаят да покажат професионализъм, е мъртва. Деветдесет и девет цяло и девет процента от нейните изпълнители показват това, на което са се наслушали от концерти и записи, тоест демонстрират умение да вършат онова, което могат и другите. В тази музика впрочем е много трудно да изявиш собствените си душевни вълнения, в естетиката на онова време да се изкажеш и при това да преведеш тази музика чрез самия себе си. И то днес. Човек се оказва хладнокръвен професионалист, знаещ, научен. В такива случаи си казвам: "Той е забравил защо съществува музиката". Разбира се, може да ми се отговори: "По това време музиката се е създавала, за да съпровожда някакви церемонии. Ние не отиваме на концерт в голяма концертна зала, за да слушаме киномузиката на Шнитке. За концертния подиум той е създал специална музика." Тогава аз продължавам: "Нека създадем тъкмо такава церемониалност, която ще ни позволи да отидем в залата специално, за да слушаме музика". Не обичам да стеснявам жанровете. Търся в музиката това, което ми е интересно. Лично за мен са любопитни гледните точки, отношението към живота, към човека и взаимоотношенията му със света. Затова не трябва да има съзнателно ограничаване в жанровете. Може би всичко това би трябвало да се обедини от един фестивал, наречен "Unlimited Festival" или нещо в този дух. Впрочем на него не би трябвало да има ограничения нито за възраст, нито за репертоар. Например съвсем наскоро в Москва открих едно осемгодишно момиченце виолончелистче, потресаващо дете, чието изкуство спокойно може да бъде представено на голямата сцена. Друг е въпросът, че като организатор на един концерт никога не бих поставил Паганини до Бах.
Напоследък светът се променя. Класическата музика, както е известно, не е в най-щастливия си период. И не само в Европа. Бизнесът не е моята сила, но чувствам, че старите меценати или са се уморили, или са остарели, а новите още не са "израснали". Едновременно с това все пак се намират спонсори - например "Мерцедес" финансира нещо в Русия, "Дойче грамофон" пък отдавна взе под крилото си Плетньов. По-доброто в западните оркестри е по-добро само като школа - както и преди, медните духови са по-изрядни, по-чисти. Но като отдаденост и днес не мога да кажа, че превъзхождат руските. В нашите оркестри, ако музиката и диригентът са харесвани, дори заплащането губи значение и оркестрантите се отдават докрай. За съжаление, като замина Китаенко, Московската филхармония практически не свири. Евгений Светланов, макар че е шеф на холандски оркестър, и в момента се води главен диригент на Госоркестъра. Когато се връща в Русия, програмите стават прекрасни.
На някои места, най-вече във Франция, музикантите се държат доста цинично. Получили доживотен договор, някои от тях си позволяват да седят излегнати на стола и едва-едва да си движат лъка. Независимо че на диригентския пулт може да стои самият Шолти. Спомням си за такъв ужасен скандал в Париж. Шолти изисквал от оркестрантите да свирят по определен начин, недоумявал защо поведението им е неадекватно, поискал още една репетиция. И тогава се започнало с профсъюзните права, дори и с правата на човека - като си помисля за това, лошо ми става. Музикантите демонстрирали, че репетицията и концертът за тях са работа, търговия. А когато това се забърка с изопачената френска представа за демокрация, резултатите са като в криво огледало.
Не зная в Русия как ще се развият събитията, но със сигурност мога да кажа, че хората там все още обичат музиката. Тъй като пет-шест пъти в сезона дирижирам и чужди оркестри, усещам разликата. Има ансамбли, на които самият аз се харесвам и разбирам, че те се стараят заради мен. При тях отивам многократно. В руските оркестри обаче знам, че старанието е и заради мен, но и заради самата музика. Тогава ентусиазмът е още по-голям.

Въпреки всичко това факт е, че най-голямата вълна от музиканти емигранти идва от Русия. Така е било и в ранните десетилетия на века. Оттогава Русия отглежда музикантско съсловие със собствен облик. Миграцията отново е повод да се заговори за бастилията на професионалното образование - Московската консерватория. Едни заминават, други се връщат, променя се съотношението на сили и школи. А младото поколение, както винаги, е носител на висок професионализъм, който намира приложение в западните или в руските културни институти. На върха в момента са пианистите, които правят завидна кариера на световните подиуми. Лугански и Руденко, които Башмет споменава, са носители на Първа и Втора награда от "Чайковски", а Александър Мелников е бил единственият пианист, с който Рихтер е работил.
Все още в Московската консерватория няма платено обучение за всички студенти. Опити за това се правят в музикалния институт "Гнесини".
Освен традиции, в Московската консерватория има и промени. Башмет открива нова катедра по виола, в която се учат двадесетте негови студенти и в която учебният процес е реорганизиран и разграничен.
Роман Балашов: Специалността виола включва четири предмета: 1. солова програма; 2. изучаване на солиращи виолови партии в оркестрови произведения като "Харолд в Италия" на Берлиоз или "Дон Кихот" на Рихард Щраус, което никога не е разглеждано в класовете по солово изпълнителство; 3. соло виола в камерни ансамбли - дуети, триа, дивертименти, нетрадиционни състави, музика на ХХ век; 4. "Стилистика" или "Изпълнителско изкуство" - теоретичен курс, в който по видеозаписи се обсъждат определени изпълнителски похвати. Този предмет има за цел да възпитава мисленето, умението да се работи с нотите, преди да се свири.
Юрий Башмет: Днес има много силно поколение виолончелисти. Пианистите, както и преди, се вграждат в музикалната картина на света. Със сигурност мога да кажа обаче, че тъкмо консерватизмът на Московската консерватория е това, което дава славата на руската изпълнителска школа. В този смисъл аз не подкрепям резките промени. Иначе би трябвало да призная, че Янкелевич, Ойстрах, Гилелс или Оборин са грешали. А това не е така. Понякога старците са разбирали повече от нас днес. Засега втори Ойстрах не виждам да се е родил, нито пък съществува втори Ростропович. Жалко, разбира се, че някои хора вече ги няма и няма кой да ги смени. Но е хубаво, че тук, в Русия, останаха Вера Горностаева, Елисо Вирсаладзе. Третяков също не може да се каже, че е напуснал Москва. Той просто е и професор в Кьолнското висше училище. Затова му се налага да прекарва там известно време. Но той е човекът, който продължава да бъде професор и в Московската консерватория, често изнася концерти в Москва, винаги е в моя дом на моите празници и аз съм в неговия дом на неговите празници. В Москва е и Наталия Шаховская, която учи младите на виолончело така, както трябва. И най-бездарният при нея може да просвири чисто и с красив звук. А Ирина Бочкова, минала-неминала година, изважда нови впечатляващи цигулари. Консерваторията е жива!
Ще ви разкажа епизод, в който има и малко политика, но това не му пречи да е интересен. През есента на 1996 г. трябваше да представя новата катедра пред т. нар. голям съвет на професорите. Никога не бях присъствал на техни заседания, въпреки че съм задължен. Рядко съм в Москва, но тогава бях и специално отидох. След като се решиха основните проблеми, ректорът започна да обсъжда въпроса за демонстрациите на преподавателите, които два месеца не бяха получавали заплати. Така беше не само в консерваторията, а и във всички московски ВУЗ-ове, които съвсем не са малко. Ректорът обясни, че по принцип стачката не може да доведе до санкции, но е възможно от заплатите да се отчислят пари за времето, в което преподавателите са демонстрирали своето недоволство. Тогава една много възрастна жена, професор, чието име не зная, но която помня от студентските си години (тя цял живот е била в консерваторията), стана и каза: "Как така? Та нали студентът не е виновен, че не ни плащат заплати. Как може да не сме на работа?!" и всички я подкрепиха. Целият съвет на професорите реши занятията да продължат, за да не се допуснат сривове. Убеден съм, че тъкмо заради този манталитет, заради подобни компромиси и жертви нивото продължава да е високо. Нямаше стачка. А след няколко дни ректорът намери други ходове, за да получи пари за заплати.
Роман Балашов:
При Башмет индивидуалното отношение към интерпретацията остава. Има и много "но". Знае се, че великите изпълнители казват, че трябва да свириш не себе си, а автора, същевременно знаем, че те, когато тръгват към този автор, изхождат от своята си гледна точка. При Башмет има три гледни точки: едната е закодирана в самия текст, втората е личното му отношение, третата е поглед отстрани. Стиловете, които той демонстрира, за всяка музика са различни. Когато интерпретираме барокова музика, свирим без вибрато, само с щрих. За романтичната музика търсим специфични багри, за съвременната - абсолютно индивидуалния изказ. Най-общо казано, Башмет притежава стил, който се състои в умението му да намира подходящите цветове на звука и да организира времето. В този смисъл подходът му не се променя, но се развива. И то някак от само себе си. В романтичната музика, която предполага изказ от първо лице, забележителното е, че Башмет рядко се повтаря. Каквото и да прави, никога не го прави заради самата красота, заради самото харесване или заради публиката. Неговият закон по-скоро е: естественост.
Ако нещо при Башмет не се получава, несполуката играе ролята на своеобразен стимул. Не е в характера му да седи с часове, да се вглъбява и да търси. Той обича да "валсира", което в никакъв случай не означава лекомисленост. Това е някакъв вид моцартианство. Амадеус е писал много трагична музика, но знаем какъв е бил - независимо от музиката. Аналогиите в случая съвсем не са преувеличени. Ако Башмет е недоволен от нещо, ако смята, че не се е получило в достатъчна степен, със сигурност можем да очакваме същото произведение съвсем в близко бъдеще да бъде включено в програмите ни. Защото той не обича да оставя празни полета и място за комплекси. По рождение притежава абсолютна уникална музикалност плюс още едно гениално качество - да се учи мимоходом от всички велики, с които е свирил; когато е започвал, Кремер, Третяков, Гутман са били вече известни, сега в много отношения им е равен, в други ги превъзхожда. Дори свирейки със Спиваков, се учел на някои неща от него. Общувайки с различни хора, се старае, ако нещо му е интересно, да го вземе. Всичко може би става подсъзнателно, но никога не копира една идея буквално. Трябва да мине време и едва впоследствие да разбереш какъв е източникът на неговата интерпретация. Защото той е видял, осмислил и накрая е отгледал нещо съвсем ново.
Юрий Башмет: Така и не се появиха някакви специални насоки в музикалното ми мислене, а и в живота също. И слава Богу! В определени отношения се радвам, че не се променям. У мен остава постоянен стремежът да съхранявам природата си. Много се доверявам на самия живот. А който работи, на него Бог ще му даде. Най-трудното според мен е да ходиш по острието на бръснача цял живот, да не залиташ нито наляво, нито надясно и всичко да взимаш под внимание. Страшно нещо е да умееш да го правиш. Важното е да умееш да балансираш. И иначе всеки да се спасява както може. От големия мислител в музиката, в литературата, в живописта, до този, който е много модерен и крайно екстравагантен. Балансирането всъщност е много по-лесно от умението да съхраниш природата си. Да се съхрани тъкмо истинското в самия теб, онова, което ти е дадено по рождение, което е от Бога. И да не допуснеш някой да ти пречи, като те въвлече под своето влияние. Стремежът да бъдеш нащрек заема всяка минута. Така е и в музиката, така е и в живота. А нашият живот е затворнически. Защото, за разлика от децата немузиканти, ние не сме ритали топка по 8 часа, не сме карали велосипеди по 20 часа. Все пак мисля, че двигател и критерий за интереса ми към някого е това, как изглежда вътрешната хармония на една личност, цялостната й организация от мисли и чувства, както и търсенията й. Тук стои въпросът за мярката, доколко ще нарушиш хармонията, за да тръгнеш към нещо ново и сигурно по-интересно. Интересно е доколко човек се откъсва от тази хармония, изпитва ли страх от отдалечаването си от нея. Има много смели личности - като Кремер например, или вяли хора по отношение на търсенето. А има и напълно хармонични, но нарцистични и безинтересни. Затова релефът, целият комплекс от възможности са тези, които могат да ме заинтригуват. Струва ми се, аз самият, когато решително се откъсна, постигам резултат. А когато не съумея да се откъсна, не се получава. Когато загубя хармонията в живота си, в този момент ще загубя и на сцената. В процеса на чистото музициране се чувствам най-добре.
Що се отнася до хората, главното е самоотдаването и верността. При това взаимно. Защото ако я няма взаимността, значи няма и искреност. Имам няколко приятели, с които това е възможно. Всъщност те и не могат да бъдат много. А компромиси прави стопроцентово всеки човек. Налага се да ги прави. Дори и християнската религия ги предполага - след греха е възможно покаяние и опрощение. Това, разбира се, не е основното в нея, но го има. А в живота най-главното е самият живот. В него е по-просто, отколкото в музиката. В музиката е свързано с някаква неземна енергия. Изобщо животът е по-малък от музиката. Той е само някаква част.
С никой от музикантите не съм вътрешно родствен. Интересно ми е с един, приятно ми е с друг, бързо се получава с трети... Емоционално понякога съм по-близо до Ростропович, а от композиторите това са Шуберт, често Брамс - макар че Брамс е малко "плаващ" в моя живот. От съвременните имам дълбока връзка с Шостакович и Шнитке.
Владимир Демяненко:
Това, което ме поразява у Башмет, е необикновеното му самообладание, дори в най-критичните ситуации. Търпението му няма нищо общо с безразличието. Отнася се с разбиране, доброжелателност. Не може на никого да откаже, дори понякога се оказва трудно да се планира, защото някой ще се обади и ще каже: "Юра, много ми трябваш"; друг: "Ще можеш ли да свириш с мен в Испания за годишнината ми?". И той не може да откаже на приятелите си. Ако Гергиев му се обади: "Юра, на фестивала "Бели нощи" ми трябва твой концерт", той отменя всичко. Сваля концерти, губи огромни пари и заминава при приятеля си, където нищо не му плащат. В това отношение има контакти, за които прави всичко. И получава взаимност. Например Гутман свири безвъзмездно на негови фестивали, Кремер на фестивал на Гутман, Башмет - при Кремер - тоест един-друг се поддържат. Това отношение се проявява и към семейството му. Той не е зъл, не е нервен, не е психар, по същия начин се отнася и с оркестъра.
Неповторим е с нещо, което не се учи - с особеното си звукоизвличане. Затова за него са написани и са му посветени над 30 концерта, които с по-добър звук и с по-голяма дълбочина никой няма да изсвири. Башмет е в непрекъснато търсене. И не става дума само за известни произведения. Преди около две години свири музика на Гия Канчели по библейски сюжет "Abii non videre" ("Отиде си, без да се обърне"). Музиката започва със соло на виолата през паузи от няколко секунди, по-късно оркестърът се включва тихо. Ако друг го беше изсвирил, едва ли въздействието щеше да бъде толкова голямо. Би си помислил "Що за музика е това" - седи виолистът и свири: пам... пам...
Или концертът на Вато (Вахтанг Кахидзе), който е по-близо до джаз-импровизацията. Вато импровизира на пианото, оркестърът прицъква и причуква, Башмет също импровизира на виолата и всичко това беше направено с много вкус. При Башмет има купчина неразлистени още партитури. За него сега пише и Плетньов.
Юрий Башмет: Има хора, които се раждат с благословия и всичко за тях се нарежда много по-леко. Някои са с изградено име, с успехи, но пък трябва да работят всекидневно по осем часа и ако прекъснат, моментално губят нивото си. Такова е устройството им - физическо и мисловно. Има други, за които е достатъчен един час, за да съберат мислите си, да се разсвирят и са готови за сцената. Тук става дума за дадености. Има и други намеси на съдбата. На някой му върви, на друг - не толкова. Ето сега, например, на концерт, на който ще свиря през лятото, не е известно дали Марта Аргирих ще дойде. Тя отдавна боледува и понякога свири, друг път не. Така че този пианист, който ще замени Марта, веднага ще попадне на място, което иначе не би могъл да получи. Защото друг със репутацията на Аргирих - например Иво Погорелич (не коментирам как той свири) или Раду Лупу - едва ли ще дойде да я замени. Следователно ще бъде не толкова известен пианист, но пианист, който ще има шанс. Освен това възможно е, за съжаление, да получи такъв шанс човек, за когото е вече късно. Това дори е по-лошо. Истински късмет би било това да се случи на млад човек с огромна перспектива.
Ще кажа и още нещо, което може да прозвучи сурово: не съм срещал в живота си нито един човек, който да е надскочил това, което е всъщност. Познавам много талантливи млади хора, за които е още рано да се говори, защото много скоро могат да получат шанс. Говоря за хора, които са над 30-те, също много талантливи, но със самочувствие на несполучили, смятащи, че съдбата не е благосклонна към тях, че кариерата им не върви. Ще ви кажа, че късметът спохожда по-добрия. Това в крайна сметка означава, че човек е програмиран.
Романтичният тип интерпретация никога няма да отмине. В началото на 70-те години в Москва заварих отчетливия преход от салонния романтизъм от края на XIX до средата на XX век към академизма. Най-ярките му представители, при това побъркани на тема "съветско", се оказаха именно Наталия Шаховская след Ростропович, след Борисовски - Дружинин, след Ойстрах - Валерий Климов и всички онези, които не изразяваха нито чувство, нито разбиране. Така, както свиреха тогава, така свирят и днес. А това никому не е нужно. Грач, който разбира, че е добър цигулар, свири като вундеркинд с лош вкус. Тези хора не разбраха какво диктува времето, не намериха новата гледна точка и естествено отпаднаха. А тези, които видяха и реагираха, те оставиха дълбока диря. Първите, които отстояваха своето, преминаха като ракета, "изсвирвайки" своето ниво, описаха траектория и угаснаха като изпълнители. Но като педагози Шаховская и Дружинин направиха неизмеримо много. Учениците им усвоиха техния академизъм, живеейки в своето си време като ново поколение. В това е днес силата им.
Съдейки по конкурсите, днес "спортисти" има повече в Япония и Корея. За Америка това не важи в такава степен, защото там музикалните богове са други. Америка е единствената страна, която може обективно да конкурира руската изпълнителска школа. Защото когато ние имахме Ойстрах, Рихтер, Гилелс, Ростропович и Янкелевич, никъде нямаше такива и толкова велики музиканти едновременно. Само в Америка това беше възможно - Хайфец, Стърн, Пятигорски, Милщайн, Рубинщайн. А в Европа Менухин. Вярно е, че са от руски произход, но това е школата на еврейското музикално мислене. А руската тема е силна с това, че някак си облагородява, окрупнява еврейското начало и еврейските дадености.
Рихтер, когото много добре познавах, никога не е търсил специално оригиналност в мисленето. Той просто беше неповторим. Леонид Борисович Коган, който беше феноменален цигулар, но с трагична съдба (живя малко, а и към края на живота си свиреше много лошо), каза по повод "раждането" на цигуларя Третяков нещо, което може би мнозина са забравили: "Съществува оригиналният Кремер, съществува красивият Спиваков, но най-трудно е да си истински цигулар. Такъв се роди и това е Третяков." Разбира се, в случая не трябва да се забравя, че Коган е евреин, че тогава беше съветска система, че Третяков беше първият страхотно талантлив цигулар-руснак, че всичко беше поставено на партийна основа и че за Коган подобно изказване е имало политически смисъл. Но по същество той е бил абсолютно прав.Тоест най-трудното е да вървиш по пътя, по който и преди теб са вървели, но при това да можеш да кажеш своята дума. А останалото са крайности - интересни, нужни, но крайности.
Най-трудното, най-важното, най-значителното е да си еталонен музикант. Виктор Третяков сега е малко над петдесетте, а на всеки свой концерт е верен на искреността и дълбочината на чувството. Подчертавам - не на чувствителността, а на чувството. Това смятам за най-доброто постижение. Не е в стила му специално да се стреми към екстравагантност, но Третяков винаги звучи поновому. Това имах предвид, като казах, че самият аз не се подлагам на самовъзпитание. Изобщо ако не се налага непрекъснато да поддържаш физическата форма на ръцете си, би било достатъчно само много внимателно да живееш, за да се развиваш. Отново стигаме до острието на бръснача - да вървиш по него и да не се срутиш.
Днес е време, в което компютърът става опасен конкурент на човека, биологическият робот също се оказва възможен. Тогава, струва ми се, единствената ценност, която ще остане присъща само на хората, ще е човечността. А тя е цял комплекс от преживявания. Да кажеш "Желая ти щастие" означава да пожелаеш един миг щастие, защото човек не може да бъде щастлив в продължение на часове. Кой знае, може би биологическият робот ще опровергае това. Така че нашата човешка ценност се съдържа в самата човечност. И в човечността е критерият за истинските музиканти.
Има място, където се връщам винаги след гастроли, мястото, където живея. То е известно. Някога Сталин още в най-тежките години от съветското време е раздавал тези терени и къщи в Подмосковието. Сега в тази моя къща имам едно голямо куче, много красиво - пораснала моя мечта от детството. Там има атмосфера, чувствам я.

Древните гърци май са били много прави, като са приели музиката за всеобща естетическа мярка и са я превърнали в нещо, което съединява световете - човешкия и небесния. Тя винаги е означавала единството, хармонията, съвършенството на мирозданието. До тази музика ни доведе и Башмет.
Всеки, който присъства на последния негов концерт в София, разбра, че този концерт не може да бъде описан, а само чут. Дори не и почувстван. Защото той те изнесе над сетивното и те постави точно в сферите на една всеобща хармония. И прониквайки там, човек би могъл само да се отъждестви с нея и да се разтвори в нея.
Трудно и неточно ще е да се опише какво се случи в Григ, Шостакович, Брамс, Бенда или Вивалди. Изобщо не се поддава на разбиране. И може ли някой да го направи, без да разруши същността му? Слято и непроницаемо е. Няма параметри и не допуска характеристика. Параметрите на музиката са изпълнили предназначението си, изчезнали са и въздействат като състояние.
Отдавна в зала "България" не е имало само публика, а и участници в действото - магическо, вцепеняващо, трансцендентно.
Невероятен беше балансът, който Башмет осъществяваше - на звук, на пространство. Едновременно се вграждаше и откроявяше, едновременно толерираше, водеше и диктуваше. Това той го прави и извън музиката - определя правилата, но те стряска с невероятната мекота, с която го постига. Същото е и в работата с ансамбъла: "Задължително изисква да се направи, но винаги обяснява защо - казва Роман Балашов. - Когато човек разбира какво се иска от него, го прави по-добре".
Агресията нито му е присъща, нито му е необходима. Затова лидерството в музиката не е подчертано, то се определя само в съпоставка. А може би и целта не е в него, а в сливането на гласовете.
Дори в общуването - обикновеното, човешкото (а той го прави именно такова) той е естествен, истински, нормален. Прониква в мислите и поведението ти и оставя отворена вратата за същото. За да може всеки да отдаде и да получи. Обяснението му е винаги просто - така го чувства, така е естествено, това е откровението. Дори не е обичайно за човек, който получава поклонничество и отношение като към мегазвезда. Необяснимо е и не се нуждае от обяснение. Някъде в Япония преди години е основан клуб на феновете на Юрий Башмет, наброявал в началото 200 души. Кой знае, може да са се нароили.
Прав е като твърди, че съдбата има избраници. Не само че го оценява, а поема задължението и отговорността да бъде такъв. Да си спомним, че той е човекът, дал първата руска награда на Гидон Кремер - премията "Шостакович", че прави първия руски конкурс за виолисти, че оказва неизмерима помощ на толкова млади хора, че дава живот на стара и нова музика, че съхранява, продължава и обновява традиции. И че се раздава без остатък.
В една от своите "Гара на мечтите" беше поканил Людмила Гурченко. Зад кадър са останали думите й към него, чиито смисъл е приблизително следният: трябва да обичаш не малко, не повече, а достатъчно, за да общуваш истински с някого.
Това той прави на всяка крачка. И музикалното, и реалното общуване с Башмет са си цяло изживяване - силно, неповторимо, рядко въздействащо. То си е и цяла школа. А когато денят отмине, магията спре и тупнеш заради земното притегляне, разбираш колко са далечни двата свята: истинският и условният. След падането обаче малко боли.
Има място, където Башмет винаги се връща. Независимо от часа - в 3 или в 5 сутринта, той никога не остава в московския си апартамент, твърди Володя Демяненко. Отива в къщата си на Николиното възвишение - сред боровата гора, чистия въздух, белия сняг, до Москва-река, там, където се чувства свободен.

Милена Божикова