Десет години без Павлина Бешкова
(1933 - 1988)

Ако един ден се издаде диск с изпълненията на тази пианистка, то той би съдържал в себе си цялото й звукозаписно наследство, състоящо се от 25 минути музика от Бах. Петте прелюдии, записани през 1958 и 1976 г. без монтажи и напълно в нейния стил, сякаш наужким, могат да бъдат образци в изпълнителската практика на Бах на пиано.
Още от първия прелюд слушателят е поставен по-скоро в ролята на зрител. Съвсем не желая да напомням изпепеляващото със силата си влияние от нейния баща, както и дарбата му да ражда с прости думи сложни обеми, форми и перспективи, особено когато иска да й внуши някое сравнение с рисунката и живописта. Като че ли силата на музикалния талант на Павлина довършваше като недонарисувана рисунка творческата същност на Бешков, ключът към неговото разбиране. Не само защото Бешковите сетива отдалеч предусещат кое е музика, нито пък защото изпод пръстите му от всеки дудук бликва музика... А защото музикалната му природа го е подтиквала във всяка своя илюстрация да остави място за неуловима музикална субстанция, която сама да довърши, дорисува материалната част на изображението. Все едно, че ужасно съжалява, че рисунката не може да се нарисува от звуци.
Мога да си представя колосалните усилия на Павлина да се измъкне от мрежата на изобразителните сравнения, когато е трябвало да гради инструментални, т. е. технологични качества, за да постигне добър звук. Тук до един момент сравненията помагат, но след това подвеждат към фалшива обратна връзка между търсеното и намереното. Павлина намира сили да се противопостави, за да оцелее. И оттук започва несретната й лична драма, подсилена от заминаването й в Москва, където тя отива, за да учи пиано в класа на проф. Яков Флиер през 1957 г. Въпреки световната си слава консерваторията и обстановката в нея не се оказват най-подходящи за крехкия характер на Павлина. Впрочем там тя бива оценена като изключително голям талант - на една продукция, на която тя изпълнява Соната оп. 111 от Бетховен, проф. Флиер споделя след това пред присъствалите български студенти, че Павлина я чакат световните сцени. Бавно и сигурно обаче тя започва да се задушава от невъзможността да противостои на наглед дребни и незначителни подробности от тогавашното ежедневие. Следва и серия от лични разочарования, попарили я за цял живот. Към тях през 1958 г. се прибавя и смъртта на баща й. Освен това допуска фаталната грешка да търси и постигне хармония между личното щастие и изкуството да свири. Е, много бързо се научава да приема нещата такива, каквито са. С цената на това, че престава да свири активно.
В прелюдите и фугите на Бах в изпълнение на Павлина звукът се материализира във форма, те "стоят", а слушателят получава илюзията, че може да пипне изсвиреното. Може и да не е случайно, че тя често сравняваше чувствителността на пръстите на скулптора с тези на пианиста. Съзнателно или не, Павлина скулптира Баховите фуги. Наяве се издига строг, дълбок Бах без илюзии или романтика, чист, ясен, недостижим, дори малко хладен, с взор, отправен високо в звездите и полет на духа като този, символизиран от върховете на готическите катедрали. Тук Павлина без съмнение е вложила цялото си дълбоко възхищение от Глен Гулд и излъчваната от него респектираща дистанция. Имала е случая да я усети наживо, тъй като е била сред малцината, присъствали на първия му московски рецитал през 1958 г. (Тогава той бива помолен да започне втората си част по-късно, за да успеят да дойдат да го чуят повече хора - близките телефони са били блокирани през антракта от присъствалите на първата част.)
Павлина беше култивирала своя собствена форма на дистанция (респ. уважение и самоуважение). Във всеки вид, измерение и смисъл тя имаше за нея основополагащо значение, особено когато ставаше дума за музика. На урок по пиано тя учеше на дистанция спрямо автора, спрямо първичните изпълнителски импулси, спрямо харесващата и нехаресващата изпълнението публика. Но и без церемонии - "с парашут право в целта", както тя обичаше да казва за началото на Шумановата Фантазия оп. 17 в до мажор, което тя свиреше и показваше по неповторим начин. Същата тази дистанция, която тя проявяваше и спрямо хората независимо степента на близост, не се харесваше дори на приятели музиканти. Искрящ хумор, открита и волна душа с естествено поведение, малко сприхаво, типично за по-старата артистична созополска бохема. И отново същата тази дистанция. Като своеобразен природен амортисьор. Защото Павлина не се стремеше да се предпазва от подхвърляния, че не е волева, сериозна или "морална". Както често става при такива хора, не съществуваше житейски пункт, по който да не е силно уязвима. При това тя, подготвена за съдбата си, дори изпитваше мазохистична наслада от изпиването на горчивата си чаша, което като че ли озаряваше още повече радостта в усмивката й. Тя запази себе си дори в най-тежките моменти на вътрешната си драма и приживе изкупи греха си, че не е направила абсолютно всичко, което е трябвало, за да оживее този дар в двете й ръце.
В една ледено мразовита новогодишна привечер на 1958-ма Павлина е представена на Софроницки в неговата безкрайно отдалечена квартира в Москва. След като тя завършва Шестата партита от Бах, първото, което той тихо е казал, е: "очень талантлив*е руки". Спомен, от който Павлина грижливо бягаше, сякаш не се отнасяше за нея. На негово място тя започваше да разказва и имитира някой или нещо от Москва, от което героите оживяваха. Чрез Павлина разбрах, че голямото изкуство може и без това да бъде достояние на публиката в залата. Подобни музиканти дори не съумяват да обяснят нещата с думи. Достатъчно обаче е само да ги гледаш и слушаш, за да се превърне това в един голям урок, в който границите между времето и живота са преодолени. Моят най-любим и тъжен урок, дори след десет години.
Анжела Тошева