До Чикаго и отвъд постмодернизма1
Като се пътува от аерогарата към Чикагския университет, пред погледа изобилстват постмодернистките гледки. Например протестантска църква с пластмасов кръст на фасадата съжителства на по-малко от 50 метра разстояние с капиталистическо производствено предприятие, над което се извисява прашна червена петолъчка. Легитимиращите повествувания на Модерността - технократизмът, християнството, капиталът и комунизмът - сякаш са си дали среща тук, без дори да се отричат идеологически в простото си съвместно пребиваване - отчуждени и обезсилени. Конфликтът между тях - взел толкова човешки жертви - е угаснал, без противоречията да са били разрешени: те са изтлели. Ако изобщо нещо е останало от някогашния огън, то това е многозначността на следата. Няма общи вдъхновяващи идеали, не можем вече "да горим в пламъка на борбата", дори не можем да страдаме. Впрочем струва ли си трудът? В постмодерната картина и субектите отсъстват. Различните дискурси говорят вместо нас и образуват бурлеска от безредно наслагващи се разговори. Самите основания са неоснователни. Легитимността е спазарена във вид вълнуваща игра, но няма гаранция, че споразуменията ще бъдат спазвани. Казаната дума няма значение. Словото е безотговорно. Както впрочем безотговорен е отделният индивид. Поради което и той е незначителен. Социалната връзка не зависи от смисъла, заложен в обществените структури. Институциите толерират онова, което е извън собствените им правила. Отделният човек се вижда принуден да се оправя сам. В най-добрия случай може да успее да създаде своята малка история в някакъв локален детерминизъм, неподкрепен от Всеобщото, непричастен към някаква Тоталност, непоместен в Цялото на Историята. Ако постмодернизмът изобщо може да се охарактеризира, отличителната му особеност е може би непоносимостта към икономическата, политическата, културната и сексуалната колонизираща хегемония на Западната обективност и универсалност.
Конференцията с интригуващото заглавие "След постмодернизма" се проведе под егидата на Съвета за развитие на човека (образец за институция с модернистко име) към Чикагския университет, който, между другото, е на първо място в света по броя на Нобеловите лауреати, работили в него. И щом става дума за заслугите и заслужилите, не можем да не споменем в областта на философията Мирча Елиаде и Пол Рикьор.
Вдъхновители на конференцията бяха Eugene T. Gendlin и Richard A. Schweder. Участниците бяха призовани да отидат в мисленето си отвъд постмодерността при съзнанието за задънената улица, която той достига. Отсъствието на изход се интерпретираше не просто като невъзможност да се върви напред или назад, а като липса на каквато и да било ориентация. В това състояние на културата няма еднозначна насоченост, няма преобладаваща тенденция.
Още при откриването Eugene T. Gendlin ясно формулира платформата на обсъждането: съзнавайки, че всяка перспектива в крайна сметка се разпада, че всяка дефиниция може да бъде опровергана и че отделните явления не се явяват репрезентация на някаква изначална същност - абсолют, субстанция, субект и т. н. - постмодернизмът спира да твърди каквото и да било и се превръща в "усмивка, която нищо не казва". Програмата на конференцията целеше да подпомогне опитите за преодоляване на този ефект. В такъв ракурс по секции се обсъждаха различни подходи:
- познание чрез тялото (ролята на имплицитното)
- личността (човекът като субект и психотерапията)
- културологията (новият вид критично мислене и феминизмът)
- ролята на логиката и науката
- кога и как индивидите прекрачват границите на своята култура?
- да тръгнем от Хайдегер и Витгенщайн
- да тръгнем от прагматизма и феноменологията.
Дискусиите продължиха обмяната на мнения, споделяни предварително между участниците с помощта на електронната поща.
Възпитаният в Хегеловата традиция и донякъде деформиран от нея вероятно не ще може да се отърве от чувството, че твърде схематично се конструира триада "традиционализъм - модернизъм - постмодернизъм", след което тривиално се изобретява ситуацията "ами сега, накъде?", присъща на след-постмодерността. Но както знаем от Кант, без схематизъм е невъзможно самото въображение, така че да добавим още малко схеми. Беше отбелязано, че в постмодерните времена например западният антрополог помага на дадено племе да съживи традиционните си практики и после с оглед на тях преоценява пред очите и ушите на модерния свят собствената му телеология, за да го прикани към откриване на ново разбиране за самия себе си и за разума. Според друга разновидност на схемата в предмодерността преобладават изолираните култури, в модерността се настоява върху обединението им, при постмодерността се наблюдава културна множественост и разпръснатост, прекрачване и размиване на границите, докато след постмодерността - на фона на отвореността на културите се отстоява културната идентичност.
Философското обсъждане "след постмодернизма" бе сравнено с мъчителната подготовка за придобиване на техники в джаза (може ли Америка без джаза!), където свободата на интерпретацията е от решаващо значение - известните схеми се разчупват за откриване на непредвидимо звучене.
В края на конференцията организаторите оповестиха, че "неизвестни лица, силно заинтересовани от събитието", вероятно са "забравили да върнат" аудиокасетата със записа на пленарното заседание. Тъй като се чувстваме задължени към домакините, за да възмездим частично тяхната загуба, ще им изпратим настоящия текст в превод на английски с надежда, че ще им помогне да възстановят в общи линии загубеното съдържание, застрашено иначе по елементарен, даже не по постмодерен, начин да се разпилее.
До Ниагарския водопад не стигнахме, така че нов пътепис няма да има.
Мария Димитрова
Александър Гънгов

______________
1
. Материалът представя конференцията "След постмодернизма", проведена от 14 до 16 ноември 1997 г. в Чикагския университет