Гонене на демони в Дома на киното

Уволнения от работа, изнасилвания, мъчения, убийства - сексуални, политически, масови. Актове на изтънчени издевателства и животинска диващина в края на двадесети век. В цивилизована Америка и цивилизована Европа. Трошат се кости, души и съдби. Хора са преследвани, унижавани и унищожавани само защото са различни - от друга вяра, от друга раса, от друга резба. За три дни Фестивалът на документални филми, финансово подпомогнати от "Сорос", очерта зловеща градация на неизтребимите демони в човечеството. И деветте филма (бяха единадесет, но последните два не видяхме по технически причини) се бяха отказали от шоковото въздействие, целенасочено избягваха всякаква визуална агресия, въпреки че действителността, с която боравят, им я предлага в изобилие. Авторовото присъствие също не се афишираше, привидно фактите бяха просто регистрирани. По тази причина филмите си приличаха като стил, подход и драматургия. Повечето можеха да продължават безкрай. Навързаха се в нещо като документална поредица, сама по себе си достатъчно потискаща. Но усилието да се изгледа един такъв своеобразен черен сериал си струваше главно заради споделеното социално познание върху междучовешката омраза и нетърпимост, за която вероятно никога няма да бъде изнамерена терапия. Нацистките лагери се повтарят отново в Босна и Херцеговина ("Викане на духове" и "Грета"), хомосексуалисти са уволнявани от работа и убивани, а оправданията се намират в библейски цитати, като с евреите преди... и сега ("На работа", "Разрешение за убйиство"). Политическите убийства, тероризмът, диверсията и масовите унищожения се изучават в специални училища ("Училище за убийци"), практикуват се като начин за физическо елиминиране, след като духовното не е успяло ("Писателят и неговите наставници" и "Задочно убийство"). Въпреки илюзията, че в ерата на тоталните комуникации индивидуалните или масови зверства са невъзможни, защото не могат да бъдат скрити, те продължават да съществуват. Още по-префинени и все така чудовищни. Зараждат се не тайно и извън обществения (и личен) морал, а вътре в него, като го използват за алиби. Следователно хуманизмът и търпимостта са състояния на духа, които постоянно трябва да бъдат реанимирани и вардени. Обнадеждаващо бе да се види, че някой все още дава пари с подобна цел. Че от гледна точка на киното, строгият документализъм може все още да има освен познавателен и терапевтичен ефект.
В различните филми тази строгост бе различна. От меланхолната събрана артистичност на "Писателят и неговите наставници" на Димитър Петков, през карнавалната както обикновено предизвикателност в "Скрито чувство" на Илко Дундаков до смразяващата трагикомичност на "Негри и евреи" на Алън Синтоу и Дебора Кауфман. Тези три филма очертаха акцентите на фестивала - духовното насилие и неговото осмисляне в "Писателя", почти революционния патос на себезаявяването в "Скрито чувство", пароксизма на етническата нетърпимост в "Негри и евреи". Любопитно бе да се сравни патосът на българския "Скрито чувство" - първият откровен, неанонимен филм за хомосексуализма у нас - с другите два филма за сексуална дискриминация "На работа" и "Разрешение за убийство". Бойката обстановка в самия кинасалон, при прожекцията на "Скрито чувство" беше напълно адекватна на филмовия патос. Докато "оттатък" става въпрос за реална защита на накърнени права, у нас гей-обществото все още търси своята обществена легитимация. "Там" проблемите са на профсъюзно и съдебно равнище. "Тук" все още личният избор изисква смелост. В българското гей-общество (според "Скрито чувство") засега преобладава съзнанието за различност. То се перчи с нея, афишира я, държи да му я признаят, дори когато всъщност никой не се интересува от нея. А какъв по-голям белег за толерантността на едно общество от факта, че то изобщо не се интересува от това дали си гей или не.
Разделителната линия е деликатна. Докъде борбата за права свършва и де факто се превръща в борба за привилегии. За да роди срещу себе си противодействие. Кой е моментът, в който едно малцинство, водещо битка за признаването си като равностойно в процеса на тази битка се дообособява като различна общност, набира сила и започва да измества друго малцинство. В "Негри и евреи", най-любопитният и най-многопластов филм от целия фестивал, взаимоотношенията общество и малцинства са проследени до невероятни дълбочини. Парадоксът на двете общности - черни и юдеи, хванати гуша за гуша в спор кой е по-голямата жертва на дискриминация от останалото човечество, е чудовищен. Холокоста и робството - противопоставяни един срещу друг, в борба за надмощие. Битка за подялба на духовни репарации, която заплашва да манипулира съзнанието на няколко поколения.
Фестивалът завърши преждевременно и непланирано с този филм, сякаш за да остави финала отворен с напомнянето, че в дъното на човешката душа бесовете на нетърпимостта са безсмъртни. И засега единственото, което можем да направим, е по-често да ги подмамваме на светло с надеждата така да ги обезсилим. Да използваме документалното кино като ритуал за гонене на зли духове. Защо пък не.
Антония Ковачева