Метрото и аз

Да живееш в "Люлин" (нали, колеги?) от нелека орис за кратко се превърна в увеселителна гордост, когато на 28 януари пуснаха метрото. Аз едва ли щях да пътувам с него, ако едноименната спирка не се оказа в непосредствена близост до блока, в който живея. Първото ми впечатление, когато излязох в ранния следобед, бе за незапомнено оживление по улиците - по това време на деня минувачите в квартала се свеждат обикновено до 5 души на кв.км. Спомних си за леко скандалните репортажи по радиото и попитах майка, бутаща количка, върви ли метрото. Без да съобразя, че излязла по домашному с бебето на пазар, едва ли е наясно по въпроса. За моя изненада тя уверено и бодро отвърна: "Да, да, върви". (Впрочем люлинци са съзнателни и добре осведомени хора. Например смайващият ентусиазъм, с който откликнаха на "съботника на Софиянски", е сравним единствено с количеството боклук, в който бяхме затънали - едва успях да се вредя да дам своя принос към едно кьоше на градинката пред блока.) По-нататък трима младежи ме посъветваха да побързам да се кача в метрото, защото май спирали да пускат.
Пускаха, поне в "Люлин". "Каква суматоха е имало при откриването?" - попитах полицая на входа. "Ами обичайната", отвърна той, "знаете къде живеем..." Станцията е просторна, сива, някак стерилна, дори сурова - явно кварталът не може да запали въображението и на най-вдъхновения архитектурен дизайнер. Средно голяма тълпа чакаме влакчето, зяпаме контролните монитори и празните пана за реклами. То идва, настъпва оживление, влизам в средно натъпкан вагон. Младежи при вратата си представят, как тя защипва нечий нос - идея, която сигурно забавлява всеки при първото му съприкосновение с метро. Възрастен и доста охлузен господин се е разположил самодоволно на седалката и обяснява на свой връстник: "... на "Константин Величков" върти и продължава обратно към "Сливница"". Говореше като човек с опит.
Влакът тръгна. Почувствах се приповдигнато и цивилизовано, но запазих каменна физиономия. Нямаше как, всички наоколо се държаха така, сякаш цял живот са пътували в метро. Спирка "Западен парк" се оказа решена в нежна резеда и бяло, мернах заоблени сводове и релефни фрагменти (както и реклама на KFC). Сигурно гората е провокирала тази естетика - събуди се изкуствоведът в мен. Спирка "Вардар" е по-ниска, в драматично червено и черно - тук някой е мислил исторически... Видях реклама на "Ballantines". А от последната (засега) спирка "Константин Величков" нищо не видях, защото трябваше да се провирам сред грамадни тълпи от хора. Повечето от "нашия" влак просто се преместиха отсреща, за да вземат друг в обратната посока. Същевременно полицаите на входа бяха пуснали поредната порция желаещи да се повозят в метрото. В настъпилата бъркотия малцината, използвали го по предназначение, т.е. като средство за придвижване, мъчително се запровирахме в индийска нишка към изхода. Горе пък трябваше да се пробива грамадната опашка от чакащи, окупирала асфалтираната пътека сред море от обичайна софийска кал. Кандидатите за метрото любопитстват: "Как вози?". "Ами добре", резервирам се аз. Младеж зад мен градира: "Супер!".
Вече в привичната атмосфера на трамвая дойде времето за обобщения. Естествено, първоначално те са лични - много "революции" ми се събраха напоследък. А метрото, както и да го погледнеш, е цивилизационна революция за България. Вярно, тя настъпва у нас не в началото, а в края на века, но в случая с пълна сила важи изтърканото "по-добре късно, отколкото никога". Затова е разбираем ентусиазмът на най-възрастните хора - дали пък някои от тях не са приветствали навремето и първия трамвай в София...
Връхлитам в редакцията с думите: "Дойдох с метрото!". Сред вълни от любопитство колежка ме пита "Не те ли беше страх?". "Защо?". "Ами защото е българско". Отговорих в смисъл, че който му е писано да се удави, няма да бъде обесен (може би от вълнение този ден ръсех шаблони наляво и надясно). Така е - за да живее човек в България, трябва да е малко фаталист.
Диана Попова