Сражението Хоризонт

Високите места са стръмни и ветровити. Там дебнат безброй опасности, които понякога дори сръчните не могат да избягнат. Върховете вземат своите жертви и всичко това би се приело като нещо ясно и просто, ако не съществуваше предисторията, която превръща днешния шум около избора на Националния съвет за радио и телевизия за генерален директор на БНР в същностен дебат за процесите в колегията и в цялата българска журналистика.
Предисторията захваща още от времето, когато "Хоризонт" беше в определен смисъл единственото българско радио, слушано от всички. По много свои черти той напомняше европейска станция и радваше ухото при съпоставка с държавните радиостанции на други социалистически тогава страни. "Хоризонт" модернизираше медийното пространство, беше своеобразен стимул в журналистическото поле, ако си послужим с понятието, дефинирано от Бурдийо. В собствените търсения на програмата запомнени остават единствено периодичните люшкания между блоковото парцелиране и програмното постоянство. Оттогава до днес, при всички вътрешни противоборства и външна конкуренция, програмата не се разделя с амбицията да бъде първото радио. Тази позиция тя предаде само веднъж, когато бе надделяна заради социалната си неадекватност, покорство и обезличаване. Само веднъж, не навсякъде и за малко.
В комплекса от обяснения за доминирането на "Хоризонт" винаги се споменават черти на българската радиоситуация, особености на конкурентите, собствени информационни достойнства на програмата, консервативност на българския слушател. В какъвто и ред и зависимост да бъдат поставяни тези и други обяснения, те не отнемат на "Хоризонт" и до днес позицията на радиопрограма, спрямо която се отчитат процесите в българския радиоефир. Неминуемо е да се добави, че подобна стабилност е свързана с персонификация и с утвърждаването на имена, които остават емблематични за българската журналистика. Знаем колко трудно е да бъдеш име по нашите географски ширини. Любопитно е, че част от тези имена сполучливо преходиха в годините след 1989 г. и че точно в първите години след началото на процесите на демократизация програмата предлагаше многогласие, подпомагащо слушателската идентификация. Всичко това "Хоризонт" постигна; всичко това бе "Хоризонт".
"Изтребването" на гласовете започна през 1994 г. Най-напред разделянето на "Преди всички" и "Конкуренти" с недефиниран музикален пояс накърни журналистическия стил на утрото. Последва го експериментирането на двойка водещи, появяваща се едва в 7.15 часа, след "домакинстването" на дежурен редактор. Поредицата от реформи изглеждаше по-скоро низ от недомислия, но тя с постоянство громеше персонификацията, личностните модели. През пролетта на 1995 г. Лиляна Попова и Румяна Червенкова се появяваха в ефир единствено в неделя. Лили Маринкова напусна "Хоризонт" с думите "Чувствах се жива заровена". Последва началническата фразеология за "репортерското радио". Дойде колективният професионален акт на протест срещу цензурата и разтърсващото цялото българско медийно поле уволнение на групата радиожурналисти. Окръжена от съмишленици, тази група се зае да докаже, че журналистът е гражданин по професия. Значението на тези събития за професионалната авторефлексия, за създаването на вътрешни регулатори и авторитети в общността, за поставянето на журналистическата свобода в центъра на професионалните добродетели едва ли подлежи на съмнение. Значението на тези събития при това съвсем не се ограничава в журналистическото поле. И каквито и думи да бъдат избрани за именуването на споменатите процеси, безспорно е, че всичко това се случи. "Хоризонт" влезе в периода на най-дълбоката си криза; кризата на програмата обаче не елиминира символа "Хоризонт". Бих казала дори, че тази криза стори не едно, а две възвисяващи "Хоризонт" неща - препотвърди имената и в определен смисъл роди чрез имена днешния облик на радио "Свободна Европа". "Хоризонт" продължи да бъде модел, при това отново личностен. Именно този модел получи шанса да се заяви на собствена територия през 1997 г. след избора на Лиляна Попова за генерален директор на БНР.
Неблагодарно занимание е да се обобщава в оценки една програма в момент на кадрови промени и при наличието на породено от тези промени напрежение. Не мога и да очаквам, че тези оценки могат да бъдат на свой ред преценявани като безпристрастни. Факт е обаче, че изследванията сочат, а и като че ли никой не оспорва видимото увеличаване на хоризонтската публика. Това е едно от свидетелствата за позитивна промяна и тя в случая не може да бъде обяснена с изменения в схемата. От схемата се вижда сравнително малко - превръщането (не за първи път) на времевите отрязъци след сутрешния блок и след "12 плюс 3" в анимирани и информационно ангажирани пространства и разумното концентриране на журналистическите сили в доказано слушаните часове на денонощието. Промяната на "Хоризонт" бе съдържателна - в информационното качество, в произвеждането на събития, в подаването на събития към другите медии. "Хоризонт" отново стана фактор в журналистическото поле. Промяна имаше и в общия му тон, който "се подмлади"; това също бе отчетено чрез поведението на аудиторията в различни проучвания. Всъщност всички, които разбират малко нещо от медии, знаят, че бяха осъществени резултатно две особено трудни професионални движения, които водят към извода, че ръководството - в краткото време, в което бе в пълен състав - е знаело какво точно прави. И че в никакъв случай не би успяло в споменатите две особено трудни начинания без подкрепата и възможностите на журналисти от програмата, които са част от модела "Хоризонт". Приемайки видимото за самозащищаващо се, мнозина пишещи за медии се въздържаха от изтъкването на подобни констатации в навечерието на избора на генерални директори на БНР и БНТ, стремейки се да не влязат в противоречие с водещото лекарско правило "Не вреди". Сега си давам сметка, че огласяването на подобни констатации нямаше нищо да промени - направеното в "Хоризонт" не бе аргумент в избора на генерален директор.
Естествено ще е несериозно да се твърди, че реформата на "Хоризонт" е безгрешна или се приема от всички безрезервно. Около годишнината от януарските събития през 1997 г. програмата "предозира" и всъщност потвърди знайното - че спазването на дистанция от властта изисква изключителен професионализъм. Монофоничността на определени програмни отрязъци извиква като пожелание журналистическото многогласие. Епизодични изяви на водещи са дотам "приведени" (вземам на заем това точно определение), че би трябвало да предизвикват естествено раздразнение дори у ухажваните властимащи събеседници. Що се отнася до известните ми "вътрешноредакционни" възражения, тях едва ли мога да преценя по основателност. За всички обаче е ясно, че "струпването на привеждания" става лесно и без команди, още по-малко от страна на генералния директор. Ясно стана и друго, което е по-важно - непостигнатото от "Хоризонт" също не бе мотив за решението на НСРТ.
За избора на генерални директори НСРТ избра процедура, която поставяше в центъра на състезанието не друго, а говоренето по проблемите на националните медии с оглед на едно хипотетично бъдеще. Тази процедура в определен смисъл изравни БНР и БНТ по отношение на постигнатото от тях в последните месеци, освободи самия съвет от инициатива в подбора на кандидати и от отговорност за несъстояли се възможности. Съществуваха по-малко формални предложения, около които съветът не се обедини. Резултатите са известни: телевизията получи желан от самата нея ръководител и, по-късно, познат ръководен състав; БНР смени своя началник. Едва ли си струва да се впускам в анализи на конкурсите; добре известно е, че във всеки от тях могат да бъдат открити недостатъци. Едва ли ще съм убедителна с анализ на мотивите на съвета - упражненията по "дълбоките пластове" на мотивацията са по специалността на в. "Капитал".
Това обаче не променя факта: при избора на процедура съветът действа най-вече самосъхранително и точно чрез избора на процедура и чрез прилагането й неглижира един дълго граден в БНР професионален модел в началото на активната му и овластена реализация. Става дума за един въплътен модел, чийто аргумент е всъщност самият "Хоризонт" в скицираната по-горе негова "история". Става дума за модел, който здраво завързва няколко нишки: той е личностен модел, символизиран в случая от Лиляна Попова; той е поколенски модел, снемащ значимите усилия на поколението-мост; той, накрая, е трудов модел, произвел наблюдаеми резултати. Далече съм от мисълта, че казвайки това, отричам достойнства у Александър Велев или пък че му отнемам правото да е част от модела "Хоризонт". Още по-абсурдно е да се допусне, че мога изобщо да мисля "Хоризонт" без личността на Лили Маринкова. Това, което казвам, е че отхвърлянето на един професионален модел, символизиран в случая от Лиляна Попова, е поредното и затова тревожно неуважение към житейския и професионален път на човека и към неговия труд. Не бих казала, че е хубаво, но свикнахме подобни неща да се случват по политически съображения; подобна инерция, преминала в независими по идея ръководни тела обаче, въздейства особено тягостно. Станалото всъщност е тягостностно за всеки, който по някакъв начин се идентифицира с модела, символизиран в случая от Лиляна Попова. Станалото е тягостно за всеки, който разбира, че името можеше да бъде и друго. Ето защо не вярвам "Хоризонт" да се изправи срещу "Хоризонт".
Зная, че НСРТ не е монолитно и безлико тяло. Като колективно тяло обаче с избора на генерален директор на БНР той пропусна една отлична възможност да оцени един живот-постъпка, по израза на Михаил Бахтин, и да аргументира стабилно първото свое значимо решение. Засега съветът доказа само, че високите места са опасни и ветровити; че е по-лесно да следваш, отколкото да водиш. Това впрочем знаехме. Затова - на добър час, "Хоризонт".
Снежана Попова