Към глобално
отворено общество

Позволете ми да започна с това, което е очевидно. Живеем в глобална икономика. Важно е обаче да бъдем наясно какво разбираме под това. Глобалната икономика се характеризира не само със свободното движение на блага и услуги, но - нещо по-важно - със свободното движение на идеи и капитал. Това се отнася до преките инвестиции и до финансовите сделки. Макар че от края на Втората световна война насам важността и на двете постоянно нараства, глобализацията на финансовите пазари през последните години се ускори до такава степен, че движенията на валутните курсове, лихвените проценти и цените на стоките в различните страни вече са тясно свързани помежду си. В това отношение характерът на финансовите пазари неусетно се промени за тези четиридесет години, през които аз участвам в тях. Така че глобалната икономика действително би трябвало да се мисли като глобална капиталистическа система.
Глобалната интеграция донесе огромни печалби: печалбите от международното разделение на труда; динамични печалби като например степенните икономики и бързото разпространение на нововъведенията от една страна към друга; и също толкова важните неикономически печалби, като свободата на избора, свързвана с международното движение на блага, капитал и хора, както и свободата на мисълта, свързвана с международното движение на идеи.
Глобалният капитализъм обаче също има своите проблеми и ние трябва да ги разберем по-добре, ако искаме системата да просъществува. Като се фокусирам върху проблемите, аз не се опитвам да омаловажа печалбите, които глобализацията донесе, както заявиха някои от читателите на предишната ми статия. Печалбите от настоящата глобална капиталистическа система, според мен, могат да бъдат запазени само чрез обмислени и упорити усилия за поправяне и намаляване на недостатъците на системата. Ето тук аз съм на нож с идеологията на ненамесата, която твърди, че свободните пазари се самоподдържат и че пазарните крайности ще се коригират сами, стига само правителства или регулатори да не се намесват в самокоригиращия се механизъм.
Позволете ми да групирам недостатъците на глобалния капитализъм в пет главни рубрики: неравномерното разпределение на печалбите, нестабилността на финансовата система, зараждащата се заплаха от глобални монополи и олигополи, двойствената роля на държавата и въпросът за ценностите и социалното сцепление. Разбира се, категориите са доста произволни, а различните проблеми са взаимосвързани.
Печалбите на глобалния капитализъм се разпределят неравномерно. Казано най-общо, капиталът е в много по-добро положение от труда, защото капиталът е по-подвижен. Освен това финансовият капитал е по-добре поставен в глобалната система, отколкото промишленият капитал: веднъж щом заводът се построи, трудно е да бъде преместен. Освен това съществува и предимството да бъдеш в центъра на глобалната икономика, а не в периферията. Всички тези фактори работят за привличането на капитала към финансовия център и обясняват увеличаващите се както никога досега размер и значение на финансовите пазари.
Финансовите пазари са поначало неустойчиви, особено международните финансови пазари. Движенията на международния капитал са прословути със своите резки подеми и резки спадове. По време на подем капиталът се прелива от центъра към периферията, но когато доверието се разклати, той има тенденция да се връща към източника си. Виждал съм много отливи и приливи, подеми и спадове и макар и да признавам, че международните капиталови пазари са станали много по-институционални по характер и проявяват много по-голяма еластичност, не мога да повярвам, че настоящият подем няма да бъде последван от спад, докато историята не докаже, че не съм прав.
Въпросът се поставя от само себе си: Какво би трябвало да се направи, за да се запази устойчивостта на финансовата система? Не може да се отговори абстрактно, защото всяка ситуация е различна. Финансовите пазари се разбират по-добре като исторически процес, а историята почти никога не се повтаря. Неотдавнашната суматоха в азиатските пазари повдига трудните въпроси за връзването на валутите, фалшивите авоари, недостатъчният банков надзор и липсата на финансова информация, които не могат да бъдат пренебрегнати. Пазарите не могат да бъдат оставени да поправят собствените си грешки, понеже те вероятно ще реагират прекалено бурно и ще действат безразборно.
Неустойчивостта обаче не се ограничава само до финансовата система. Целта на конкурентите е да господстват, а не да поддържат конкуренцията на пазара. За да се прояви, естествената склонност към монополи и олигополи трябва да бъде ограничавана от правила. Процесът на глобализация е прекалено нов и това все още не се е превърнало в сериозен въпрос на глобално равнище, но тъй като имаме работа с исторически процес, с времето и това ще стане.
Кой обаче трябва да предотвратява прекалената концентрация на властта и да поддържа устойчивостта във финансовите пазари? Това ме навежда на мисълта за ролята на държавата. От края на Втората световна война насам държавата играе все по-голяма роля за поддържането на икономическата стабилност, като се старае да осигури равни възможности и като създава социална осигурителна мрежа, особено във високо индустриализираните страни в Европа и Северна Америка. Но способността на държавата да се грижи за благоденствието на своите граждани силно пострада поради глобализацията на капиталистическата система, благодарение на която капиталът успява много по-лесно да избегне данъците, отколкото трудът може да го направи. Капиталът ще има тенденция да избягва страните, където наемният труд се облага с големи данъци или е силно защитен, а това води до нарастване на незаетостта. Именно така стана в континентална Европа. Не защитавам старомодните европейски социално-осигурителни системи, които отчаяно се нуждаят от преобразуване; но изразявам загриженост относно намаляването на социалните запаси и в Европа, и в Америка.
Това явление е сравнително ново и все още не е проявило пълното си действие. До неотдавна държавният дял в брутния национален продукт в индустриализираните страни, взети като група, се увеличаваше; той почти се е удвоил от края на Втората световна война насам. Макар че през 80-те години "рациото" започна да линее, то все още не е намаляло осезателно. Правителствата на Тачър и Рейган се впуснаха в програма за намаляване на държавната роля в икономиката. Това, което вместо планираното стана, е, че данъците върху капитала намаляха, докато данъците върху труда продължиха да нарастват. Както доказва международният икономист Дани Родрик, глобализацията увеличава изискването държавата да даде социално осигуряване, като в същото време намалява способността й да го направи. Това носи семената на социалния конфликт. Ако социалните услуги бъдат съкратени прекалено много, докато неустойчивостта нараства, народното недоволство може да доведе до нова вълна на протекционизъм както в Съединените щати, така и в Европа, по-специално ако (или когато) сегашият подем бъде последван от по-голям или по-малък спад. Това би могло да доведе до срив в глобалната капиталистическа система, точно както стана през 30-те години.
Държавата е играла и друга роля в икономическото развитие: в страните, където не достигаше местен капитал, тя се съюзи с местните бизнесмени и им помогна да натрупат капитал. Тази стратегия бе приложена успешно в Япония, Корея и в ранените сега тигри от Югоизточна Азия. Макар че моделът проработи, той повдига някои важни въпроси за връзката между капитализма и демокрацията. Ясно е, че един автократичен режим е по-благоприятен за бързото натрупване на капитал, отколкото един демократичен режим, а една благоденстваща страна е по-благоприятна за развитието на демократични институции, отколкото една бедна страна. Така че с основание можем да разглеждаме един модел на развитие, което тръгва от автокрация и натрупване на капитал към благоденствие и демокрация. Но преходът от автокрация към демокрация далеч не е сигурен: тези, които са на власт, се вкопчват здраво в нея.
Това ме отвежда към най-мъглявата проблемна област - въпросът за стойностите и социалното сцепление. Всяко общество се нуждае от споделени ценности, които да поддържат целостта му. Пазарните ценности сами по себе си не могат да служат на тази цел, защото отразяват само какво един участник в пазара е готов да плати на друг в условията на свободна размяна. Пазарите свеждат всичко, включително и човешките същества (труд), и природата (земя), до предмети за потребление. Можем да имаме пазарна икономика, но не можем да имаме пазарно общество. В допълнение към пазарите, обществото се нуждае от институции, които да служат на такива социални цели като политическата свобода и социалната справедливост. Такива институции съществуват в отделните страни, но не и в глобалното общество. Развитието на глобалното общество изостана в сравнение с растежа на глобалната икономика. Ако тази пропаст не се затвори, глобалната икономическа система няма да просъществува.
Когато говоря за глобално общество, нямам предвид глобална държава. Държавите явно са несъвършени, дори на национално равнище. Трябва да намерим нови решения за една нова ситуация, макар че глобалната икономическа система идва на бял свят не за първи път. Подобни условия съществуваха в края на миналия и в началото на този век. Тогава глобалната капиталистическа система се поддържаше от имперските сили. В края на краищата тя бе разрушена от един конфликт между тези сили. Но дните на империите отминаха. За просъществуването на сегашната глобална капиталистическа система трябва да се удовлетворят нуждите и стремежите на участниците в нея.
Нашето глобално общество съдържа много различни обичаи, традиции и религии; къде може то да намери споделените ценности, които ще поддържат целостта му? Бих искал да представя идеята за това, което аз наричам отвореното общество като универсален принцип, който признава присъщото за нашето глобално общество разнообразие и в същото време осигурява понятийна основа на институциите, от които се нуждаем. Съзнавам, че да се постигне приемането на един универсален принцип, е трудна задача, но не виждам как можем да действаме без това.
Какво представлява отвореното общество?
Повърхностно погледнато, това е начин да се опишат положителните страни на демокрацията: най-високата степен на свобода, съвместима със социалната справедливост. То се характеризира с властта на закона; уважаване на човешките права, на малцинствата и на мненията в малцинство; разделение на властите; пазарна икономика. Принципите на отвореното общество са представени възхитително в Декларацията за независимостта. Но в Декларацията се заявява: "Ние смятаме, че тези истини са очевидни", докато принципите на отвореното общество са всичко друго, но не и очевидни; те трябва да бъдат установени чрез убедителни аргументи.
Съществува един силен епистемологичен аргумент в полза на отвореното общество, измислен от Карл Попър: Нашето разбиране поначало е несъвършено; окончателната истина, съвършеният проект за общество, е извън нашия обсег. Затова ние трябва да се задоволим със следваното най-близко нещо - форма на социална организация, която не е съвършена, но постоянно е отворена за подобрение. Това е понятието за отвореното общество: общество, отворено за подобрение. Повечето условия се променят - а глобалната икономика поощрява промяната - най-важното нещо, което това понятие съдържа.
Западната демокрация не е единствената форма, която отвореното общество би могло да приеме. Всъщност това, че отвореното общество може би ще приеме разнобразни форми, следва от епистемологичния аргумент. В това е и силата, и слабостта на идеята: това дава една понятийна рамка, която трябва да бъде запълнена със специфично съдържание. Всяко общество, всеки исторически период трябва да избере специфичните средства.
Като понятийна рамка отвореното общество е по-добро от всеки предварителен план, включително и от понятието за съвършена конкуренция. Съвършената конкуренция предполага вид знание, което е извън кръгозора на участниците в пазара. Тя описва един идеален свят, който има слаба прилика с действителността. Пазарите не действат във вакуум и не се стремят към равновесие. Те действат в политическа обстановка и се развиват по възвратен начин.
Отвореното общество е много по-разбираема рамка. То признава заслугите на пазарния механизъм, без да го идеализира, но признава и ролите в обществото на други ценности освен пазарните.
Действителните недостатъци обаче са извън икономическото пространство. Държавата не може повече да играе същата роля, както досега. В много отношения това е благословение, но някои от държавните функции остават неизпълнени. Ние нямаме съответните международни институции за защита на индивидуалната свобода, човешките права и околната среда, или пък за поощряване на социалната справедливост - да не говорим за запазването на мира. Повечето от институциите, които имаме, са сдружения на държави, а държавите обикновено поставят собствените си интереси над общия интерес.
Какво трябва да се направи? Трябва да установим стандарти на поведение, за да ограничим корупцията, да засилим честните трудови взаимоотношения и да защитим човешките права. Точно сега глобалната капиталистическа система се разгръща извънредно силно както по мащаб, така и по интензивност. Тя упражнява огромно привличане чрез печалбите, които предлага и в същото време налага огромни глоби на страните, които се опитват да избягат от нея. Тези условия няма да преобладават неопределено дълго, но докато това е така, те предлагат чудесна възможност да се положат основите на едно глобално отворено общество.

Джордж Сорос

Със съкращения от "Атлантик маунтли",
януари 1998 г.
Превела от английски Марина Иванова