Няколко индивидуални решения

Поредният концерт на Филхармонията продължи цикъла "Именити български пианисти". След Антон Диков се представи Жени Захариева с Втория концерт на Брамс и с Концерта на Шуман. Прекрасна е идеята за тази клавирна серия и възможността музикантите, включени в нея, да се представят с различна музика, портретно, да покажат ниво и форма. Жени Захариева, която свири непосредствено след приключването на конкурса "Албер Русел", провеждан и с нейното активно участие, е музикант с висок педагогически авторитет. Брамсовият концерт, разбира се, е голямо предизвикателство за всеки изпълнител - освен по отношение на фактурата, най-вече и като издръжливост, сила, мащаб на музикалното мислене, още и като способност за организация на синтактично и композиционно ниво, като емоционално и смислово насищане. Което в подобен план важи и за Шуман. Сигурно е, че Жени Захариева имаше своите верни почитатели в залата. Но имаше и своите сигурни опоненти сред публиката. Те очакваха да чуят не само тези добре известни текстове на Брамс и Шуман, репертоарни за всеки концертиращ пианист, но и онова, което е основният и най-важен смисъл на съществуването им - да зарази, да контактува, да въздейства.
Както вече бе отбелязано в миналия брой на в. "Култура", концертът на Българския симфоничен оркестър с гръцкия диригент Алкис Панайотопулос от 31 януари бе с програма два Бахови концерта - за цигулка (солист Ангел Станков) и за цигулка и обой (солисти Ангел Станков и Ясен Енчев), както и симфоничната версия на Панайотопулос на тетралогията "Пръстенът на Нибелунгите". Като мое мнение ще кажа, че по принцип не е лоша идеята да адаптираш нещо, което рядко може да се прослуша изцяло, като се екстрахират от него части според избрани критерии. И е идея, която сама по себе си има преимущества. Но носи и голям риск. А той е да съперничиш на Вагнер с драматургичното си решение, особено когато става дума за жанра на чистата музика, да пригодиш музикални фрагменти, мислени в бавен драматургически ритъм, в контекста на над 15-часово развитие, в рамките на едночасова форма, при това да го осмислиш и да му вдъхнеш живот. Резултатът от това начинание е интересен и може да удовлетворява определени музикални виждания, без да бъде музикално-драматургически конкурент. Що се отнася до солистите Ангел Станков и Ясен Енчев, то основно впечатление направи рязката разлика в стиловите им позиции. Целият комплекс от изпълнителски средства, показани от Ангел Станков и в двата концерта - от организацията на тона и щрихите до идеята за темата, могат да се отнесат в по-голяма степен до всеки друг стил. Но не и до бароковия. Следователно на обратната страна е Ясен Енчев, който не само в това отношение заслужава адмирации.
Милена Божикова