Многото лица на Димо

На 10 февруари Димо Димов навърши 60 години

1956 - основава струнния квартет "Димов".
1961 г. завършва висшето си образование в Държавната музикална академия.
1978 г. - лауреат на Димитровска награда.
1984 г. - народен артист на България.
1984 г. - основава празници "Аполония" и Академията за изкуство, чиято най-голяма изява са ежегодните празници на изкуствата в Созопол.
1987 г. - професор в Държавната музикална академия, София.
1987 - 1989 г. - ректор на Държавната музикална академия, София.
1989 г. - награден с френския Орден за литература и изкуство.
1990 - 1991 г. - министър на културата на Република България.
1991 г. - основава Фондация за изкуство "Аполония".
1996 г. - получава звание "Офицер" на Ордена на Почетния легион на Франция.
1996 г. - основава Български комитет за олимпийски изкуства.
1997 г. - избран за депутат в 38-мото Народно събрание.

Човекът музикант. "Винаги съм бил лидер" е заявявал Димо Димов. С течение на годините доказа, че е не само желание, а осъзната способност. Залавям се за тази негова откровеност, като се опитвам да го извадя на авансцената: юбилеят сега е негов. Но се оказва, че ако ще става дума за музиканта Димов, подобна маневра е невъзможна. Защото ако успея да го отделя от другите трима, значи камерният ансамбъл не е бил толкова ансамблов. А квартет "Димов" винаги е бил единен организъм - с многогодишна история, награди, признания, с огромния си брой записи. Както и с невероятната за у нас продължителност на живот и устойчивост на един камерен състав. Така че за цигуларския път на Д. Димов може да се говори само в множествено число, квартетно. Самият той отдавна е разбрал, че това е и съдба, и гордост.
Още в 60-те години "Димовци" ги имаше осезателно. Обкичени бяха вече с лаврите на успеха, а концертите им се превръщаха в събитие - заради интерпретациите, но и като възможност да се чуе нещо ново. Защото почти нямаше тяхна програма без предизвикателства. Благодарение на тях се раждаха български квартети, звучеше музика от автори, чиито творби иначе рядко се появяваха у нас, а имаше и почти еретични новаторства. Няма да влизам в клопката на изброяването: редовете тук са броени, а техните премиери - много. Просто се надявам, че репертоарните им подвизи ще бъдат тепърва повод за прецизна систематизация и анализ. Не само големите "удари" с интегралите Моцарт, Бетховен, Шуберт, Брамс. А и с познавателната и просветителска стойност на всичко, изсвирено от тях.
За началните години на съвместната им работа съм чувала какви ли не симпатични истории, разказвани от самите тях с чувство за хумор. Но макар и на втори план, внимателният слушател винаги можеше да усети, че това не е било обикновено младежко приключение, а укрепена с удивително силна воля целенасоченост. Звучи почти смайващо, когато човек си даде сметка, че са започнали едва 18-годишни: Димо Димов, Александър Томов, Димитър Чиликов, Димитър Козев. Първият състав, минал през какви ли не несгоди - и в консерваторията, и в студената плевенска къща, където живели и репетирали, и ходенето по мъките, докато ги назначат за "държавни". След това обаче всичко тръгнало със задъхано темпо. Опитах се да изброя гастролите им само за периода от 1965 до към 1982 г. Страните са 26, в някои са гостували неколкократно (само във Франция - 11 пъти). Към това се прибавят и концертите тук, записите за различни грамофонни фирми и радиостанции. След 1977 г. труса със заминаването на Томов ние, слушателите, почти не го усетихме. Нанко Димитров седна до Димо и съюмя да присъедини своя лък, мисъл и дух към другите, които имаха вече зад гърба си повече от 20-годишни отработени навици. Очевидно школата беше желязна. Много години по-късно Димо отново имаше възможността да го потвърди, като засвири с нови партньори.
Как работеха, как успяваха да преодоляват противоречията си - за това много-много не разказваха. Знам само, че свиреха непрестанно и безпощадно. И това се чуваше по резултатите, както и по стръвта, с която преминаваха през всеки ангажимент. Но един случай няма никога да забравя. Беше по време на Пловдивския фестивал за камерна музика, 70-те години. В програмата участваха с Бетховенов концерт, изключително тежък. Оказа се обаче, че един чужд състав не пристигнал и на "Димовци" предложиха да изнесат и втори концерт, още на следващата вечер след техния. Приеха, при това решиха отново да бъдат стилни: Шуберт. Дори нямаха време да репетират - трябваше да се ходи до София, да се вземат нотите... Това тяхно изпълнение на "Смъртта и момичето" няма да забравя никога! Но то бе и поредно доказателство, че вдъхновеният полет наистина идва в миг на вдъхновена мобилизация само когато за него е работено много, дълго и също вдъхновено.
Дотук говорех предимно в минало време. И бързам да добавя: когато става дума за Димо Димов, това е крайно неправилно. Вече е показвал нееднократно, че квартетната му природа е май най-силната от всичко и че може да бъде постоянно генератор на нови идеи, да събере около себе си нови хора и да ги зарази с квартетния си бацил. На една цигулка свири, но енергията му е като за двама. Пък и 60 години възраст ли са?
Юлиана Алексиева


Човекът съавтор
. Свидетел съм на първите стъпки на членовете на квартет "Димов" още като студенти в Музикалната академия. Защо говоря за квартета? Защото се подразбира, че Димо Димов е олицетворение на квартетното изкуство у нас.
Ядрото, създадено в студентските години бързо се обособи като технически много добре подготвен инструментален състав с ясна художествена цел, с много добра поносимост между членовете му, което му осигури продължителен творчески живот. Подготвен да изпълнява сложните произведения на световната камерна музика, той бързо навлезе в концертния живот у нас и в чужбина. В негово лице българските композитори намериха сериозен защитник на творчеството си.
На тези музиканти аз посветих моя "Микроквартет", Осмия си струнен квартет, те бяха и участниците в първото изпълнение на Концерта ми за струнен квартет и струнен оркестър със "Софийски солисти" под диригентството на Камен Големинов. Достойнство на изпълнителите е, че популяризират ценното от българската музика наравно със световната, наравно с интегралните записи от творби на чужди автори.
Димо Димов е изпълнител, на когото може да се разчита. Своите произведения чух така, както си ги представях, в някои отношения дори изпитвах влиянието на силната интерпретаторска воля. Веднъж Димо ми призна, че в моя Осми квартет има излишни дължини. Вслушах се в съвета му и се опитах да махна няколко такта. След това обаче Димо сам се отказа от предложението си - размислили с колегите и се оказало, че не могат да намерят достатъчно аргументация за предложението си.
Имаше момент, когато Димо остана сам и започна самостоятелна концертна дейност.оказа се, че той е не само обединител, но и солист. Много се зарадвах, че и това може, защото едно е да си водач, друго е да бъдеш самостоятелен персонаж. Като личност е сложен и многопосочен. Затова и педагогическата му работа е с интересни резултати. Спомням си, че навремето квартет от негови ученици се появи във Франция и направи много добро впечатление.
Като си помисли човек, че при това изобилие от квартети, което ме стимулира на времето да пиша, сега останахме само с един...
Зная, че сега Димо е прекалено зает с други неща извън музиката, зная, че преди рождения си ден ни направи лоша шега със здравето си. Но съм сигурен, че бързо всякакви проблеми ще отпаднат и той ще се залови отново за това, което всички очакваме. Желая му честит рожден ден, скорошно възстановяване и по-скоро да вземе в ръцете си "палката с косми" и да си влезе в квартета!
Марин Големинов


Човекът квартет.
С Димо работим само от 5 години. В началото имахме няколко месеца меден период, с много свирене и стремеж към взаимно пригаждане. Тогава отпаднаха и подозренията ми, че ще се опита да репродуцира това, което вече е правил - все пак той поемаше от позицията на музикант, който има зад себе си десетилетия свирене в квартет и огромен репертоар. Но се оказа, че е гъвкав не само като ръце, а и като идеи. И макар и със съпротива на моменти - поема с партньорите си. Изглежда квартетуването е особен начин на мислене и съществуване. Наистина е ръководител, но в организацията на работата и без авторитаризъм. Много показателно беше това, че след един от първите ни концерти при нас дойден Нанко Димитров от предишния състав и с малко тъга му каза: "Ти свириш сега по съвсем различен начин!"
Винаги съм си мислил, че направеното от квартет "Димов" е наистина невероятно. В света свиренето в квартет има вече почти 200-годишна история. А у нас, ако погледне човек - това е квартет "Аврамов" преди не толкова много години (проф. Аврамов си е още жив и здрав) и квартет "Димов". И въпреки тази липса на значителна и мощна традиция "Димовци" изсвириха почти всичко, написано за струнен квартет. Затова отново се връщам към една от силните черти на Димо: организацията. Неслучайно обича шаха. Непрекъснато обмисля ходове и ситуации. А сега се е заел най-сериозно и с компютъра. Странно изглежда това увлечение от страна на музикант, който е общувал с музиката на Моцарт и Бетховен, който дори към метронома прибягва рядко и с нежелание заради "механичността" му. И изведнъж - компютрите...
А иначе в работата Димо е много улегнал, без фойерверки вървят нещата. Разбира се, стълкновения не може да няма: да се караме за осминки ноти е нормална ситуация. Но той много добре знае - квартетът не е парламент. Тук се свири, а не се говори. Спомням си обаче един път, бяхме в период преди концерт, всичко вече пушеше от напрежение и тогава Димо скочи: "Чакайте, бе, така ли мислите да я караме? Та аз имам намерение да свиря до 80-годишна възраст!"
Николай Гагов


Човекът Аполония.
Знаех го от многолюдни купони. Правеше впечатление с отличните си умения да се весели. Бях се възхищавал вече като редови слушател на квартета. И нещо не свързвах вглъбеното свирене с гуляите. После, когато ни сближиха много неща и когато, благодарение на Аполония, опознавах все повече знаменити музиканти, успях да се докосна до тайните им. Разбрах съчетанието на съсипан от адски труд живот и устременост към свобода на духа. Те могат да доведат до дуенде. Някой ден, някъде.
Благодарение на Димо Димов ние, много обикновени и необикновени хора, изживяхме дуенде в Созопол. Запозна ни Асен Агов, който не беше сгрешил, че ще се харесаме. И двамата не мирясваме, докато не си наврем носа навсякъде, щом сме се захванали с работата. Димо има постоянни претенции към медийното покритие на празниците. Аз правя забележки по селекцията на програмата, по организацията и реда. Така изобщо са поставени отношенията в екипа на Аполония.
Принципът, изискван от Димо, е не само да вършиш това, за което те бива, но да участваш.
Имам бъбриво и вероятно объркано обяснение защо Димо Димов се захвана преди 15 години да прави европейски фестивал на изкуствата в провинциалната ни, обедняла и оглупяла от комунизъм, демагогска, откъдето и да я погледнеш, България. Един от точните отговори е: беше прозрял, че сред обречената безперспективност, в която трябваше да продължим да живеем, той и другите талантливи артисти имат повече шансове. Дава им ги изкуството.
Никак не искам да разкрасявам - много време мина, всякакъв народ се извървя през Аполония. Професорът по камерна музика Димо Димов продължава да пали за идеята съвършено различни хора. С различни средства, според човека.
Един работи заради купона. Друг - защото му е нервно. Трети - с излишна енергия. Четвърти - от любов към изкуството. Пета - от любов към Димо. Шести и Седми - защото хубав живот не омръзва. Осми - за да го покажат по телевизията. Девети - защото иначе детето му ще остане без море...
Резултатът е Аполония - и до днес непонятен за България работещ механизъм. Съчетание на високо изкуство с щур купон. Свръхзадачата е тези, които работят, да са безпогрешни, но да не пропускат и купона. Е, не всеки издържа.
Дори задължителните за такова сборище, подслушващи всеки моабет шестаци, бяха дружелюбно приобщени. И да вярва, който ще - не пречеха...
Макар да познава и владее условностите на политическата игра - и някогашната, и днешната, макар да се притеснява за стотици дреболии, Димо често ми внушава усещане за свобода. Сигурно е и заради онези немного, но достатъчно мигове за споделена радост, които с общи усилия сме постигали на Аполония.
Панайот Денев


Човекът депутат. Познавам проф. ДДД (Димо Димов - депутат) от доста време и единственото амплоа, в което трудно си го представях, беше това на депутат. Сиреч на човек, който идва като чиновник на работа точно в 9.00 часа, стои чинно в парламента до 14.00 часа, после тръгва по комисии докъм 17-18 часа, за да завърши деня си с някакво умопомрачително дълго заседание на политическия съвет до към 22-23 часа. И всяка заран тръпнех дали вместо куфарчето със закони Димо няма да се изтърси в парламента с цигулки или чанта с партитури.
Всъщност може тайно и да ги е носел. Но, макар и не изведнъж, проф. Димов заприлича и на депутат. Е, запази и немалка чест от артистизма и аристократизма си. В смисъл, че не се научи и да псува като депутат политическия опонент, а и чат-пат загадъчно изчезваше по дирите на своята си "Аполония". Поне два пъти обаче видях този иначе кротък и тих водолей и да се запъва като рак на бързей, и да хитрува като скорпион.
Първият беше при консултациите за герба. За Димо беше станало въпрос на чест България да получи най-сетне един красив и достоен герб. Заслугата за това, че вече го имаме, аз лично бих поделил между Петър Стоянов и Димо Димов. А може би и между Димо Димов и Петър Стоянов.
Вторият път беше около историята със Закона за радиото и телевизията. В сложното дирене на компромис, който да удовлетвори всички, Димо се показа не по-малък виртуоз, отколкото на цигулката. Но, за разлика от финала на един отличен концерт, на финала на медийния закон не му ръкопляскаха. Имаше и още една разлика - този път и той не се поклони, а се накара на депутатската публика.
Поради което получи бутилка шампанско и покана за участие в създаването на ЕЛФ (п). Сиреч на Евролява фракция. (П) не е това, което си мислите, а "професори". Тя процъфтява и до днес, активно подкрепяна напоследък от ОПЖ (к). Което ще рече - от Обединение на парламентарните журналистки. (К) пак не е това, което си мислите, а "кооптирани" към ЕЛФ (п).
Най-хубавото обаче е, че и двата пъти, за които разказвам, Димо все я свършваше пак като тих и кротък водолей - в последния момент други сръчно си присвояваха неговите победи, като стоварваха върху артистичната му натура всичките негативи от необходимите и задължителни в подобни случаи компромиси.
С което той доказва, че цели 60 години е бил един истински българин, живеещ сред други истински българи.
Да е жив и здрав поне още толкова!
ДДД (Драгомир Драганов - депутат)