Батай - край на романтиката
или романтика на крайността?
Чета Батай едновременно по два начина, които не могат да бъдат примирени, и затова трябва да бъдат изречени последователно.
Най-напред идва непоносимата лекота на метафоричното мислене у Батай. Светът прилича на разсипано огледало. Счупена е самата идея да референтност, за относимост на означаващите. Малко по-късно Лакан ще заговори като Батай. Всичко може да бъде всичко. Съзидателната функционалност е страховита, съсредоточена във властта да означаваш. В този смисъл това, което изглежда като предизвикателство към патриархалната нравственост, е по-скоро логично-специфичната деформация на патриархалната сила. Потребността да бъде изричана крайността в способността за изричане изглежда морално обречена да търси не-моралното като форма на израз. Казано с други думи: дискурсивната страст по крайното, "извратеното", не-нормалното пробва дълбочината на литературното мислене, крайностите в символообразуващата активност на човешката психика. Това по "естествен" начин разсипва идеята за цялост: целостта на субекта, на обществото, на всяка идея изобщо... В този смисъл Батай е постхуманистично постмодерен. В неговите текстове краят на романтиката е представен като романтика на края: смъртта на няколко големи епохи в западноевропейската цивилизация. Некрофиличната страст далече не е само черта в характера на героите, които създава Батай. Тя е дискурсивна нагласа, даже идеология на културната потребност от текстове a la Bataille.
Постепенно обаче ужасът пред романтичния трепет, който прави текста-Батай, започва да ми изглежда все по-романтичен. Тази еротика на смъртта, на саморазрушителните нагони; тази естетика на абсурдното, на не-нормалното; обсесивното вглеждане отвъд смислите на граничното в човешкото преживяване - всичко те, разрушавайки, всъщност търсят субекта. И не който и да било субект, а този, който е способен да ги понесе, да ги преживее, с други думи - героичното в представата за субектност. Както при Сад - нечовешкото може да бъде понесено единствено от човека. И тогава се появява едно усъмняване, един логичен въпрос: Има ли го този субект в края на ХХ век? "Крайният" текст на Батай звучи носталгично в едно общество, където именно крайностите са изтикани в края на живота, където самата идея за крайност замира в преживяващия ритъм на консумативното битие, където субектността изчезва кротко и равномерно, без нужда да се бори или пък да се отдава на страшното. Даже саморазрушителното се саморазрушава в пост-света; къде тогава е мястото на Батай освен в канона на носталгичното?
Българският читател не открива сега Батай; с тази книга той вече го препрочита. Което показва, че е все още далече от края на крайностите в модерния свят. И затова има сили да се порадва на чудесния превод, който е направила поетесата Аксиния Михайлова. Изглежда, че Батай трябва да се чете именно като поезия.
Милена Кирова
__________
Жорж Батай.
Избрано. Превела от френски Аксиния Михайлова. Парадокс. С. 1997