Еротично-еретична
енциклопедия

Забележителна с красотата, формата и уханието си, на Запад розата е най-широко използваното като символ цвете. (...) Тя означава завършено съвършенство, осъществяване без недостатъци (...), символизира купата на живота, душата, сърцето, любовта. (...) Розата като цвете на любовта замества египетския лотос и гръцкия нарцис, това не са суетните рози на Катул..., а келтските рози, дълготрайни и горди, бодливи и изпълнени с нежна символика: както в "Романа за розата", където Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон я превръщат в тайнствената дарохранителница от рицарската Градина на любовта...
(Жан Шевалие, Ален Геербрант. Речник на символите,Том 2, стр. 308-309. София, ИК "Петриков", 1996)

Енциклопедичният проект във френската книжовност традиционно се свързва с Дидро, Даламбер и века на Просвещението. По-слабо са известни неговите средновековни и ренесансови ракурси. А човечеството открай време се стреми да събере накуп, да сумира и обхване в едно цяло своето знание. Така средновековното енциклопедично мислене се осъществява в две основни насоки - на спекулативно-абстрактната философия (например "сумите" на Тома от Аквино) и на прагматиката (например бестиарии, лапидарии, различни сборници с наставления за всякакви житейски случаи и пр.). Забележително е обаче енциклопедичното постижение на една литературна творба от XIII век - "Роман за Розата". Тази великолепна книга, най-четената и най-размножаваната през средновековието, излезе неотдавна на български език в издателство "Народна култура".
В нашите очи "Роман за Розата" е твърде нетрадиционна творба, писана от двама автори - Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон - с дистанция от около четиридесет години между двете си части. Това обаче не е нещо необичайно за средновековната литература, в която понятието за авторство в съвременния му "собственически" смисъл не съществува, а смислово основополагаща е идеята за традиция и приемственост.
Изящното слово на Гийом дьо Лорис се вписва в повествователната рамка на съновидението и в естетиката на миража: границите между (съно)видение и действителност са неясни, размити, в крайна сметка не-значими. Нещо повече: самият "Роман за Розата" не е действителност, не е дори и съновидение, а спомен за съновидение, и тази преднамерена дистанция метафоризира самия творчески процес. Сънят при Гийом дьо Лорис е гаранция за "не-авторство", а значи, за принадлежност към вече съществуваща традиция, метафора на поетическото съзидание, но и начин за разкриване на скритата истина - която не е нищо друго освен сумата на куртоазната естетика. Жан дьо Мьон продължава да пише "Роман за Розата" след Гийом дьо Лорис, като не се дистанцира от съновидението на предшественика си, а сам влиза в него, слива се с него. Едва към средата на неговото продължение бог Амур разкрива авторството на Гийом дьо Лорис и предсказва, че още нероденият (!) Жан дьо Мьон ще продължи романа. Който е трябвало да носи името "Огледало за влюбени" (стих 10 990), ясно изразяващо енциклопедичните амбиции на Жан дьо Мьон (много поучителни сборници от средновековието се наричат "огледала"). Решен да продължи и обогати с нови съдържания енциклопедичния проект, той избира друг път, различен от този на Гийом дьо Лорис: разграничава повествователното Аз от сънуващото Аз и смело отстоява своето авторство.
Стремежът към енциклопедизъм се проявява в самото естество на "Роман за Розата". Гийом дьо Лорис го замисля като синтез между литературни форми (куртоазната поезия и куртоазния роман с типичните за тях проблематики, но и със строгите правила на куртоазния морален кодекс), лирически субективизъм, онирични традиции и философско-морализаторски трактати (като Овидиевия Ars Amandi или изобилната поредица "Изкуства на любовта", заемали важно място в дидактическата литература на средновековието). Този синтез между формите на изказ се съчетава с енциклопедизъм на съдържанието, организирано около тематиката на ероса. Гийом дьо Лорис категоризира и сумира всички пороци и добродетели с помощта на алегорията, като по този начин морализира (нещо типично за XIII век) куртоазната проблематика, тясно обвързвайки Ерос и морал. Същевременно чудната градина, място на действието, е същински микрокосмос, сбрал всички растителни и животински видове. Сред тях изпъква Розата с богатата си куртоазна символика.
Между розите аз си избрах
най-красивата: нито едни
рози с нея не можеш сравни.
Ще речеш, че сияние ясно
тя излъчваше...
(1630-1634)
Вътрешно присъщият нарцисизъм на куртоазната любов се разкрива най-ясно в сцената с изворчето, край което Нарцис е намерил смъртта си. Именно в това изворче младежът - лирическият Аз - зърва розата, станала обект на неговото обожание. Самата куртоазна поезия също е нарцистична - отвъд пламенните си любовни стихове поетите търсят не обекта на своята любов, а собственото си съвършенство, и търсенето е неизмеримо по-важно от търсеното.
Стремежът към всеобхватност на дискурсите става още по-очевиден във втората част на романа, в която повествователната нишка съвсем изтънява. Жан дьо Мьон я структурира в реторично-дискурсивен план като поредица от речите на множество говорители (Разумност, Приятеля, Притворство, Старата, Природа, Гений), повечето от които са алегоризирани фигури. Всеки произнася дълга реч, в която се стреми към енциклопедично представяне на света и на всички познания за него.
Много от тематиките се повтарят, но тавтологизираният текст множи и наслагва гледните точки, без да доскучава на очарования си читател. Защото почти неусетно се променят и съдържанията: енциклопедичната книга за живота "Роман за Розата" е последователно нравствена, природонаучна, икономическа, космогонична, еротична... И в същото време дълбоко "еретична": словото на Жан дьо Мьон е точно, остро и хапливо, не прощава никому: нито на лицемерите-монаси, нито на печалбарите, фарисеите и велможите, нито дори на увлеченията на влюбените. Куртоазната любов е развенчана, заклеймяват се печалбарството и злоупотребите с властта, езиковото лицемерие на куртоазната естетика е осмяно с хлевоусти, "непристойни", но затова пък непресторени слова.
Енциклопедичният проект на Жан дьо Мьон се развихря с пълна сила в космогоничните речи на Природа и Гений. Описанието на света, представляващо синтез на всички човешки знания, естествено прераства във възхвала на човека - микрокосмос, въздигнат на върха на природната йерархия. Като път към спасението на човешкия род е посочена плътската любов - източник на новия живот. Така средновековното "дежурно" женомразство е съчетано по донякъде неочакван начин с жизнеутвърждаващия принцип на сексуалното удоволствие, прелюдия към зачатието и раждането.
Опияняващата еротика, почти дионисиевата еуфория на чувствеността кулминират в края на книгата, когато Розата разгръща докрай богатата си символика. Тя е жената, тя е също и женската утроба, тя е и Ерос (Eros - Rose: анаграмата е очевидна); розата-жена от високата, непристъпна кула и розата-утроба-като бойницата, атакувана от Венера, и "тесния път", в който се мушва опияненият от желание младеж. Пароксизмът на насладата е кратък, и романът завършва сякаш с удовлетворена въздишка:
Тъй сдобих се със роза... А вън
беше ден - и аз станах от сън.
Тук Романът за Розата свършва.
Вече можем да прочетем на български "Роман за Розата" във великолепния превод от старофренски на Паисий Христов: свободата, с която се леят думите, плавността на ритъма, богатството на римата свидетелстват за таланта и за колосалния труд на преводача. Встъпителната студия, написана от доц. Стоян Атанасов, въвежда с виртуозно умение читателя в литературно-философските полета на средновековната естетика. Луксозното издание на "Народна култура" е истинско удоволствие за библиофила.
С необхватното богатство на своите съдържания и с оптимистичния си, жизнеутвърждаващ хуманизъм "Роман за Розата" прекрачва отвъд границите на средновековието и предвещава преуголемената множественост на енциклопедичните знания, постигната от великия ренесансов хуманист Франсоа Рабле - но също и храбростта на словото, отхвърлило оковите на предразсъдъци и условности, еуфорично и неудържимо в своята освободеност, безмилостно бичуващо всяко лицемерие.
Весела Генова

________________
Гийом дьо Лорис, Жан дьо Мьон,
Роман за Розата. Превел от старофренски Паисий Христов. Редактори Кирил Кадийски, Стоян Атанасов. Водещ редактор Виолета Миланова. Предговор Стоян Атанасов. София, 1997, Народна култура, Библиотека за европейска средновековна литература Ариел.