Избягах от акулите
Победих тигрите
Бях изяден от дървениците

На 10 февруари се навършиха 100 години от рождението на Бертолт Брехт. Това е първият текст, който "Култура" публикува по този повод. В някой от следващите броеве предстои излизането на досие за б.б.

Кристоф Хайн: Причините за смъртта на Брехт са известни - грешна диагноза. Бено Бесон ми каза, че Брехт е умрял от хрема. Мисля, че го каза в преносен смисъл: бил е много обиден*, нямал е желание за нищо. Има една бележка в дневниците на Брехт, в която описва как го изваждат от репетиция, за да иде в общината, и там го карат дълго да чака. Много ядосан, той е записал по-късно в "Работен дневник": "Отново усещам вонящия дъх на провинцията".
Ханс Майер: Брехт непрекъснато ми разказваше за разправии с разни чиновници или за създавани му излишни затруднения. Ще ви кажа само няколко случая:
Пътува за Прага. През нощта минава границата: трябва да слезе, да покаже документите си и тогава да продължи. Той отказва. Седи си и немският граничар му казва: "Трябва да слезете". Брехт отговаря: "Много съм болен". Чиновникът: "Не изглеждате болен". Брехт: "И съм на преклонна възраст". Чиновникът: "И на преклонна възраст не изглеждате". Пак Брехт: "Освен това съм носител на държавна награда". Чак тогава му позволили да не слиза.
Друга история: Брехт пътува често през Бранденбургската врата, за да се вижда с дъщеря си Хане Хиоб. Издадено му е специално разрешително, но му искат да го показва всеки път. Офицерите отдавна го познават, но винаги искат да видят документа. Накрая Брехт изгубва търпение и казва: "Пуснете ме да мина, познавате ме, в края на краищата". Офицерът му отговаря ядосан: "Човек вечно си има ядове с вас". Брехт само това и чака. Пише писмо на Ото Гротевол и се оплаква. Тормозът престава. Седмица след това обаче измислят нещо друго. Знаете онова хубаво заключително изречение от "Филотас" на Лесинг. Там отчаяният баща, чийто син се е убил, казва: "Хора, допускате ли, че на човек не може да не му дойде до гуша?" Това е въпросът. Брехт веднъж ме попита: "Кажете ми, Майер, какво да направя, когато ме наградят с Орден за заслуги към отечеството, бронзов?" Аз му отговорих: "И златен да ви дадат, ще трябва да откажете." Той кимна.
Мисля, че отвращението му беше огромно. От началото на 1956 г. беше много болен. Много неща му се струпаха наведнъж. Непрекъснато искаше да отиде в Мюнхен при лекаря си. Явно в болницата "Шарите" в решителния момент не са му направили една електрокардиограма като хората. Бругш не е бил там, оставил е заместник и едва в деня на смъртта лекарите установяват, че Брехт преди няколко дни е получил инфаркт. Също като при смъртта на Моцарт. Моцарт е умрял от грип, но, естествено, причината не е била само в грипа... Брехт изпитваше болка от толкова неща. Мисля, че сега трябва да назова имената, които иначе никога не съм споменавал. Един ден го попитах кога най-сетне ще завърши романа си "Сделките на господин Юлий Цезар", а той ми каза: "Когато Ерпенберк и Рюле ми отровят окончателно живота в театъра." Фриц Ерпенберк беше човек на КГБ, дошъл в Германия да провежда сталинистката линия, театрален критик от "Театер дер цайт", а Юрген Рюле беше критик от "Берлинер цайтунг". Те системно правеха опити да унищожат "Берлинер ансамбъл". През юни 1956 г. Брехт ми се обади в Лайпциг от Буков, дали не бихме могли да се видим. Бях насред изпитната сесия, семестърът свършваше през юни и освен това имах цял куп дипломни работи. Казах му: "Не мога да дойда сега, ще се видим наесен." Тогава той беше вече мъртъв. Наистина изпитваше taedium vitae, отвращение към живота.
Кристоф Хайн: Веднъж, когато пак бяха критикували работата ми, Хайнер Мюлер дойде при мен и ми каза почти сантиментално: "Кристоф, когато не можеш да отминеш някоя жаба, трябва да я глътнеш." И аз забелязах, че той е изгълтал много жаби. Спомних си за това, докато разказвахте за Брехт. Може би и на него многото преглътнати жаби са му отровили писането.
Ханс Майер: За Хайнер Мюлер това сигурно е вярно. При Брехт беше друго. Мисля, че беше загубил удоволствие от интригите около "Берлинер ансамбъл", а и вътре в него, удоволствието от театъра. Но това taedium vitae, според мен, засягаше драматурга, не лирика. Ханс Винге, който беше много близък приятел на Брехт - той е виенски кинематографист, бил е в изгнание в Америка - та той ми разказа следната история:
Брехт пак се разсърдил на американските власти и на някакви кинаджии и се разругал ужасно, но Винге, който познавал своя Брехт, казал само: "Брехт, покажете ни стихотворението, което сте написали." И Брехт го извадил от джоба си.
Холгер Тешке: В стихотворенията си от по-късно той е назовал това си състояние много прецизно и лаконично. Като онзи чудесен кратък епитаф за М. от 1946 г., който може да стои и на гроба на Мюлер: Избягах от акулите/Победих тигрите/Бях изяден/От дървениците.
Ханс Майер: Едно от най-хубавите ми изживявания с Брехт също е свързано със стиховете му. Бяхме се заприказвали пред "Берлинер ансамбъл", ставаше дума за подготвителните работи към "Прафауст", после тръгнахме по "Шосещрасе". Брехт каза колебливо: "Майер, написал съм няколко стихотворения. Да ви ги прочета ли?" Беше единственият път, когато сам предлагаше да прочете нещо. И това бяха детските му песни. Типично за Брехт. Не чете детските си песни пред деца, а пред един заклет интелектуалец. "Тополата от "Карлсплац"" и прекрасното стихотворение за птичетата на прозореца през зимата, които чакат трохички; също и "Детски химн". Него ми прочете и никога няма да го забравя.
Кристоф Хайн: Академията на изкуствата готвеше изложба по случай годината на Брехт и една сътрудничка ми показа оригиналите на детските стихотворения. Мислите ли, че се е чувствал несигурно заради това, че той, Брехт, е писал такива прости детски стихчета?
Ханс Майер: Аз познавам своя Брехт, Брехт диалектика. Веднъж, когато и двамата пак се ядосвахме за нещо, той каза незабравимото изречение: "Вижте, Майер, на нас двамата ни е по-трудно, в края на краищата ние сме диалектици." Мисля, че Брехт по-скоро искаше мен да провери - доколко бях в състояние да схвана особеностите на тази Брехтова лирика. Той не искаше да провери стиховете си, а своя слушател.
Кристоф Хайн: Да го кажем диалектически: Искал е да провери и двете. Случвало ми се е същото с Хайнер Мюлер при първия вариант на "Хамлет-машина". Отидохме с Трагелен у Мюлер и той ни даде листовете. Забелязах, че за него беше много важно да разбере какво мислим за качеството на творбата му. Но едновременно с това проверяваше и нас, дали изобщо разбираме нещо. Видях с какъв поглед следеше Трагелен - имаше момент на загриженост, който се отнасяше до самия него. Мисля, че и с Брехт е било нещо подобно.
Холгер Тешке: Искам да се върна пак към причините за неговото отвращение. "Работен дневник" беше публикуван в ГДР едва през 1978 г. Тогава още следвах. Купих си книгата, започнах да я чета и внезапно попаднах на една бележка от 19 юни 1943. Пишеше: "прочетох независима, потискаща книга за сталин. превръщането на професионалния революционер в бюрократ, на цяла революционна партия в чиновническо тяло действително се явява в нова светлина, след като фашизмът излиза на сцената." После идва гвоздеят: "във фашизма социализмът вижда своя изкривен огледален образ. с никоя от своите добродетели, но с всичките си пороци." Умрях, като го прочетох. Затова и днес го помня наизуст. Бях на двайсет години и си помислих: Брехт го е разбрал още през 1943 г. Как е издържал до 1956 г.?
Ханс Майер: Това е така. Но бихме сбъркали, ако кажем, че Брехт е споделял тезата на Хана Аренд за тоталитаризма. Брехт не точно това е имал предвид. Бих казал, че то е по-скоро едно истински диалектическо представяне на онова, което после Хоркхаймер и Адорно, които Брехт никак не харесваше, нарекоха диалектика на Просвещението. Това значи, че във всяко освободително движение се съдържа възможност за репресия, а също и за реставрация. Но във всяка реставрация се съдържа и възможността за ново освободително движение, съдържа се принципът на надеждата, който после отново може да бъде взривен от реставрацията. Между другото, когато хората говорят за края на утопиите, обикновено го правят, защото не знаят гръцки. "Утопос" се нарича едно място, което не съществува. А нещо, което не съществува, не може да свърши. Това е въображаема възможност, която може да бъде реализирана, може и да не бъде реализирана. Брехт е виждал това непрекъснато. Аз също. Израснах през 20-те години, прочетох Троцки много рано, но не станах троцкист. Принадлежах към опозиционните комунисти, към приятелите, учениците и наследниците на Роза Люксембург и Франц Меринг, т.е. към Брандлер и Талхаймер. У мен нямаше капка одобрение за Сталин. В тома, който излезе през 1957 г. за 50-ия ми рожден с всичките ми важни работи, освен книгата за Бюхнер, името на Сталин се появява три пъти. Веднъж в съчетанието "Ленин и Сталин" от една реч, веднъж във връзка с "Оптимистическа трагедия" от Вишневски и веднъж по повод ранните съчинения на Сталин против анархизма в Грузия. Мисля, че и Брехт имаше чувството, че целият ни труд, цялата ни надежда, всичко прекрасно ще отидат по дяволите заради този сталинизъм, заради факта, че ГДР беше само имперска колония и военна база на Червената армия. Това Брехт го разбираше много ясно. И мисля също, че докато Брехт беше жив, не можеше да има процес срещу Валтер Янка. Улбрихт нямаше да посмее. Улбрихт отмени арестуването на Блох. Тогава ходих у Ернст и Карола Блох. Седяха върху готовите куфари. Появи се куриер с известието от Улбрихт. "Пенсионираме Ви принудително, но можете да влизате в университета, ще продължите да получавате заплатата си, каквото напишете, ще бъде отпечатано." Разбира се, нищо не отпечатаха, но отстъпиха. И преди, и сега смятам, че ако унгарското въстание не беше се развило по този начин, Улбрихт щеше да падне... Но в края на 1956 г. вече разбрахме, че с алтернативата на сталинизма е свършено.
Холгер Тешке: Сигурно бесен на всички тези бюрократични, културни и политически неуредици, Брехт е казал: "Човек трябва да иде в Китай и да се опита да започне отначало". Говорил ли е сериозно с вас за подобна китайска алтернатива, или това е било само горчива шега?
Ханс Майер: Мислеше го съвсем сериозно. Това е и моето мнение. В речта си за 90-ия си рожден ден в Потсдам на 8 декември 1996 обърнах внимание на една мисъл на лорд Дарендорф. Той казва: За обществото си пожелаваме три неща - лична свобода, благосъстояние и социална солидарност - в смисъл, от социалните взаимоотношения да престанат да изпадат все повече хора, а една все по-малка каста да печели безмерно от това. Тук се сещам за трите добри феи и за лошата фея от приказката. До люлката идват трите добри феи, които пожелават на новороденото три добри качества. После идва лошата фея; тя вече не може да им попречи, но казва, че ще се погрижи детето да получи само две от трите качества. В Третия райх от това е направен антинацистки виц. Трите добри феи идват и казват на новороденото: "Трябва да бъдеш интелигентен, трябва да бъдеш честен, трябва да станеш националсоциалист". После идва четвъртата, лошата фея и казва: "За да ти попреча, ти ще получиш само две от тези неща, и това ще има съответни последствия. Ако си интелигентен и честен, няма да станеш нацист. Ако си интелигентен и си нацист, няма да си честен. А ако си честен и станеш нацист, значи не си интелигентен".
Но да се върнем към трите елемента на лорд Дарендорф. Единият елемент го имаме: благосъстояние - такова, каквото си го знаем; свобода - също каквато си я знаем, т.е. и свобода за експлоатация, и свобода за саморазвитие, без съобразяване с каквато и да е отговорност. Втората възможност е социалната солидарност - грижата всички да имат какво да ядат, с какво да живеят и да водят поносимо, достойно за човека съществуване. Това е, което в Китай се разбира под скромно благосъстояние, но при авторитарен режим. Тук изниква проблемът: свобода и социална солидарност - много хубаво, но тогава понятието за благосъстояние трябва да се дефинира отново, вече от гледна точка на обществото. И тогава остава въпросът как да се измери тази квадратура на кръга.
Кристоф Хайн: Мисля, че в момента общественото развитие върви в обратната посока. В изследването си Дарендорф сравнява американската с рейнската република. А в момента виждаме (в Азия, и особено в Китай) как модерното индустриално общество не може да постигне и две от тези три точки, задоволява се само с една. В момента Китай се отказва от "желязната паничка ориз", т.е. от социалната солидарност. Не без основание се очакват 200-300 милиона безработни през следващите десет години. Но икономическа свобода има. И се ползва с голям успех. За Америка и Европа това може да се окаже огромна социална провокация, защото икономически подобно "минимализиране" е много рентабилно. В момента, в който от трите точки се изпълнява само една, за индивида става страшно, и точно това се случва сега в Китай. Но може би тези 200-300 милиона работни места могат лесно да бъдат запълнени, ако бъдат изнесени там от Европа или Америка: ниски заплати, липса на профсъюзи, липса на закони за защита на околната среда и т.н. Мисля, че това ще бъде най-голямата провокация за бъдещето на капитализма. Тогава Европа и Америка ще се откажат да изчисляват квадратурата на кръга и съзнателно ще продължат да свеждат всичко до едната точка - точката на икономическата свобода.
Ханс Майер: И така отново стигаме до Брехтовото стихотворение "Към потомците", до отчаянието, че има несправедливост, а няма възмущение. Въпросът е, дали това ще продължава вечно.
Берлин, юни 1997
Театер дер цайт, Алманах Брехт
От немски Ирина Илиева
_______________
*
Игра на думи: verschnupft значи и хремав, и обиден, ядосан.

Ханс Майер (1907) е литературовед, професор по немски език и литература в Хановер.
Кристоф Хайн (1944) е писател, драматург и есеист.
Холгер Тешке е драматург в "Берлинер ансамбъл".