В памет на Захари Жандов

Спомням си какво силно впечатление ми направи дебютът на Захари Жандов в документалното кино през 1947 година - филмът "Хора сред облаците". Това беше един репортаж за хората, които в метеорологическите станции по високите върхове на планините измерват неспокойния пулс на времето. Очарова ни черно-бялата поезия, излъчвана от филма, интелигентността на самия репортаж. Филмът беше показан и награден на международния кинофестивал във Венеция. През следващите години Захари Жандов утвърди своята дарба, като създаде още поредица късометражни филми, които можем да приемем като класически в своя жанр.
Петдесетте години са доминантни за Захари Жандов. Тогава по негови постановки се появиха и първите художествени филми на младото българско кино. И тук той е не само пионер, но и създател на безспорни художествени завоевания. Първият от тях беше филмът "Тревога" по пиесата на Орлин Василев, преработена сценарно от Анжел Вагенщайн. През Втората световна война стълкновението на идеите беше прерасло в стълкновение на оръжията. В нашата страна се водеше борба срещу силите на фашизма. Естествено, че в тази борба трудно можеше да се запази някакъв "политически неутралитет". И Витан Лазаров, героят на филма, върху собствения си жизнен опит преодолява илюзията за аполитичност. Това беше водещата, тогава остро актуална идея на филма "Тревога". Заслугата на Жандов като режисьор беше, че съумя с усета на истински художник да тушира неизбежните за онова време тезисно прокламирани съждения на героите на филма и в една психологическа интерпретация да им придаде житейска достоверност. Под ръководството на Жандов артистите Стефан Савов, в ролята на Витан Лазаров, и Ганчо Ганчев, в ролята на Черния капитан, изградиха пълнокръвни художествени образи, които станаха класически в нашето киноизкуство.
"Тревога" има не само голям зрителски успех в страната, но получи и международно признание на фестивала в Карлови Вари - Чехия. И тъй, още през 1951 година "Тревога" изрази художествено-идейните брожения на българското общество след войната, защити остро политическата тема на филма в един реалистично интерпретиран сюжет, богат на социални и хуманитарни истини. Жандов стихийно преодоля навеите на схематизма.
Ако "Тревога" беше една психологическа драма, то следващият филм на Жандов беше опит в епическото кино. Една лирична история, която от днешно гледище изглежда доста наивна, се развива на фона на едно историческо събитие - Септемврийското въстание през 1923 година. "Септемврийци" сценарно беше твърде фрагментарен. Задачата на филма беше да обоснове историческата неизбежност на тезиса за единството на работниците и селяните, на комунисти и земеделци, в борбата срещу преврата на Девети юни 1923 година, който сваля от власт правителството на Стамболийски. С младежка дързост сценаристът Анжел Вагенщайн се опита да "онагледи" всички аспекти на историческото събитие, да илюстрира поведението на отделните социални групи в него.
Но Жандов и тук намери кинематографично, зрелищно решение на събитието. Той постави акцента върху атрактивността на масовките. И сега виждам и чувам песента (композитор Любомир Пипков) на поп Андрей, застанал край оръдието върху вагона заедно със своите другари по борба. Незабравимият Иван Братанов беше стихиен, патетичен, а лавината на въстаниците, които овладяват гарата, образцово заснета от оператора Васил Холиолчев, по-късно послужи като илюстративен материал в много научнопопулярни филми, засягащи този период от нашата история.
След "Тревога" и "Септемврийци" Жандов потърси нови хоризонти за българското кино. През 1957 година излезе неговият филм "Земя" по класическата повест на Елин Пелин, сценарно преработена от Веселин Ханчев. Страстта към "имане", за "имот" изпепелява душата на героя на повестта. Това е класическа тема в българската литература от преди Първата световна война. И тук филмът започва с един доста зрелищен "молебен за дъжд". Но главното е опитът на Жандов за надникне в българския национален характер, формирал се върху моралните устои на благословения селски труд. Деформацията на Еню, обзет от пагубна страст за богатство, е подчертана с драматична сила. В този филм голямата актриса Славка Славова създаде впечатляващ образ под умелата режисура на Жандов.
Ако Елин Пелин привлече Жандов с реалистично описания селски бит от началото на века, то другият класик на българската литература, Йордан Йовков, му даде възможност да създаде една романтично извисена легенда за любовта. През 1968 година Жандов и Магда Петканова преработиха сценарно разказа на Йовков "Шибил" и на екрана излезе филм-апотеоз на любовта между разбойника Шибил и Рада. Финалната сцена на филма - коварното убийство на Шибил и Рада беше разтърсваща и символична: смъртта събра героите на една чиста и възвишена любов...
След няколко филма с камерни, психологически етюдни сюжети като "Отвъд хоризонта" по сценарий на Павел Вежинов (1960 г.), "Черната река" по сценарий на Николай Тихолов (1963 г.) и "Птици долитат до нас" по документалната книга на Петър Славински (1971 г.) Жандов осъществи дълго лелеяната мечта - филмът "Боянският майстор" (1981 г.) по романа на Стоян Загорчинов "Празник в Бояна".
Този филм беше посветен на 1300-годишнината на българската държава. В него Жандов изрази своето съкровено разбиране за ролята на твореца, на художника, дръзнал да пристъпи каноните на византийската църковна живопис, да създава реалистични образи, каквито са тези в Боянската църква. В образа на зограф Илия като че ли Жандов изобрази дискретно собствената си роля в изкуството: нему времето възложи да опитва непрекъснато нещо ново, да стъпва понякога пръв и единствен в неизвестното.
Сега, когато смъртта ни го отне, съзнаваме още повече значимостта на неговото творческо дело. Времето възложи на Захари Жандов не само да прокара пъртина в българското киноизкуство, но и да създаде неговата класика. Захари Жандов зае достойно място в историята на българското кино, в историята на българската култура.
Яко Молхов



Снимах само филми,
в които съм влюбен

Захари Жандов почина на 86 години - младежка възраст за човек, свикнал да далдисва дълбоко в живота, имащ сетива за неговите очевидности и тайнства. Днешните, пък и вчерашни кинаджии откак се помнят са го изучавали. Мнозина от тях дойдоха, минаха и си заминаха от киното. Но Захари Жандов си беше и винаги ще си е там - на лентата на своите документални, игрални, научнопопулярни филми. В Кан, във Венеция, в морето, по върховете, в Боянската църква, из авенютата на Америка. В "Един ден в София", "Хора сред облаците", "Един Забулен свят", "Тревога", "Септемврийци", "Земя", "Шибил", "Боянският майстор"...
Този човек обичаше да живее. Дългият му живот го прекара през Девети септември, Десети ноември, Хитлер, Сталин, Червенков, Живков. През култове и пленуми. През международни награди и нашенски отличия. Жандов засне погребението на цар Борис със същата страст, с която после занича в окопите на Отечествената война и зад храсталаците на блатистата Сребърна. Постави с еднаква любов както "Тревога" и "Септемврийци", така и "Земя", "Шибил" и "Боянският майстор". Но не се обвърза с нищо повече от страстта да прави кино.
Наричаше себе си "празноскитащ". Но всъщност празноскиташе из всевъзможните отличия и награди, с които го накичваха "от горе до долу като Гьоринг" някогашните наставници на артистичния свят. Празноскиташе из изкушенията на официалното признание, чийто манипулатори не му спестиха дългогодишното втасване на някои проекти. Жандов не отхвърляше това признание, но пък и не му отдаваше кой знае какво значение. Въпреки първоначалния ентусиазъм на "Тревога" и "Септемврийци", той не стана бард на "новото време". Не стана и негова жертва, защото имаше дарбата да се отдава на спонтанните си възторзи с разхвърляността на вътрешно свободния човек. Умееше да бъде част от света, независимо от железните и кадифени завеси на конюнктурата. Жандов не се вживяваше в политическите категории. Духовната аристокрация, от която той бе част, признаваше само духовното неравенство. Затова хора като него умееха да живеят достойно и в недотам достойни времена. Той бе от среди, където не зарязват приятелите си току-така, независимо от политиката. Работеше активно в киното в най-политизирани времена, и въпреки това не се превърна в лице на тези времена. Не налагаше никога своите виждания, но много добре знаеше кога и за какво иде реч. Твърдеше, че най-хубавите години на българското кино са били преди Априлския пленум - "силно, хубаво време. Работехме с любов, нямахме странични съоБражения, изкушения. Такава творческа атмосфера съществуваше и когато създавахме първите игрални филми. Наистина спорехме - много, ожесточено, открито. И на художествените съвети, и в приятелски кръг. Но това не само че не ни разделяше, а обединяваше. Съзнавахме, че вършим едно общо дело, не се мислеше за личния успех и преуспяване. Умеехме да се радваме на постигнатото от колегата и да бъдем солидарни...". Бил е прав. Твърдеше, че сложното време за българското кино настъпва след 1956 година и обобщаваше картинката с една дума - разврат. И пак е бил прав. Знаеше какво винаги е липсвало на нашето кино - "правим добри епизоди, а цялостната концепция на филма някак ни куца". И още е прав. Опитваше се да помага на любителското ни кино, на експерименталните филми, даваше рамо на дебюти. Поощряваше всяка плаха наченка на кинематографически ентусиазъм. Сякаш търсеше себеподобни в следващите кинопоколения. Но не можеше да си представи как след толкова години на пропаганда ще се намери общочовешката тема. Вярваше в културата, във вкуса, в цялостната интелигентност. А не в тясната специализация, чийто плодове берем и днес.
Жандов наричаше себе си любител, но в нищо не бе дилетант. Не обичаше думите творец, създател, даже творчество: "Звучат ми много библейски: вдигат и мен, и колегите ми толкова високо, че ми се завива свят. А човек, който има замайване, не става алпинист." Той живееше хобитата си като професионалист, а професията си като любител. Всичко, с което се е захващал, е било "една любов, хоби, а не нещо задължително".
Захари Жандов беше скиор, фотограф, спасител, подводничар, ценител на доброто питие и хубавата жена, оператор, сценарист, режисьор. Беше кинаджия - най-работливият, когато една идея го грабне, и най-мързеливият, щом нещо му е наложено със сила. Той беше свободен човек и изживя живота си като абсолютен професионалист. Блазе му.
Антония Ковачева