Подареният текст

(Из протоколните полета на езика)

Така формулирано, заглавието не казва, че вниманието ми ще се насочи към технологията и телеологията на един необичаен дарителски акт в още по-необичайна комуникация - литературната. Това е подаряването на разказ, текст с различни стойности, с различни функции, но винаги със сходни предварителни условия. Каква е тежестта и още повече - какъв е финалният ефект на даряването на текст ще трябва да стане ясно не в края на тази статия, а в началото: в своя мистифициран предговор към "Хазарски речник" Милорад Павич обяснява изчезването на уникалния екземпляр на историята на хазарите от 1691 г. така: книгата става семеен дар в един прусашки чифлик, при което дядото, понеже не обичал тлъсти и мазни супи, скришом пускал в паницата всеки ден лист след лист от ценния дар-книга, с помощта на които обирал мазнината, а после изхвърлял омазнената хартия.
Приблизително същата съдба сполита и другите подарени текстове, разкази, спомени. И това е така, защото в системата на своето литературно битие (и роля) те не притежават дори част от функционалния апарат на художественото поле. Напротив - подаряването или просто разточителното подхвърляне на текст-разказ пред слушател разколебава литературния силует и е повече инструмент за чертаене на вътрешни граници в литературното поле, отколкото похват за осигуряване целостта на литературния текст. Става дума за относително честото срещане на т.нар. вмъкнати разкази, вставни новели и пр. Специалисти по разказването като Греймас и Тодоров, или интерпретатори на дискурса като Бойсенс и Бахтин, а и цялата теория ги наричат текст в битието на текста. Но неочаквано и структурно необяснимо защо те нямат сюжетопораждащи роли; те са наратив, който спира, а не импулсира главната наративна нишка. Така че в повечето случаи такива текстове нямат литературни, а много по-глобални стойности - общоречеви, че и културни. По ред свои същностни белези подобни текстове напомнят ритуала на даруването, на особеното празнично настроение в зададена ситуация - само че тук се дарява спомен, случка, диегезисно вмъкнати в иначе постъпателния наратив. Тези текстове са както припомняне, така и речева социализация, защото приобщават и подхранват връзката между човек и човек, но и между човека и обективираното действо, станало вече само история, минало, спомен. Дарът е текст, език на отвъдното, преживяното; той е трансценденция за слушащите. И в този смисъл вмъкнатият наратив поражда и поддържа трансцендентни критерии и именно като отвъдност и непознатост разказаният (припомненият) текст може да се окаже инстанция, която категоризира сегашността.
Подобни "фигури" в текста имат често пъти амбицията да подменят ролята на основния повествовател, присвоявайки я и припознавайки я като изконно своя - когато един персонаж "вземе думата" и формира двойственото си жестово поле (като разказващ субект и като даряващ своя текст-спомен на случайни слушатели), този персонаж става сказово обективиран, той е вече не субект на разказа си, а говорещият обект. В основния текст започват да се изразяват следите на сложно персоналистично поле - гласът на водещия разказвач се разсейва сред множествеността и жестовете на вставния текст. Във "Вечери в Антимовския хан" (Йордан Йовков), "Разказ" (Иво Андрич), "Приказка за Звездана" (Иван Сламниг) още заглавията поставят възможните комуникативни обеми на сказването: вечери-хан, разказ, приказка.
Внезапното избухване на разказ за отминало време и хора има стойностите на съкровено разтваряне на наратива към явления и към знаци, възможни само в специфичния език на ритуалното говорене. Необходим е определен персонаж и определена ситуация, за да могат спомените да заработят като разказ. Ситуативният обхват е приблизително следният:
- особена пространствена каузалност - кръчмата, кафенето, влакът, ханът, реката, морето;
- необичайна емоционална самоизолация - пространствената каузалност формира спецификата на затворен по своята прагматика топос. Той е мотив и подтик за отвъдбитовата характеристика на събитията;
- дискурсивни условия и "норми" - в обичайния акт на даряване "от-към" и по повод..." се очертават стойностите на "субектите-в-празника", а не субектите-в-пространството. Затова подаряването (вставянето) на текст във всички случаи е над-битово, извънпрагматично, изисква особена ситуация, за да направи езика на текста възможен. Разменят се приказки, масали, спомени, страшни случки. Така "от-към" се нуждае (прагматически казано) от финален датив, т.е. статизиране, а не движение, даване (кому се разказва е въпрос, който става по-важен от въпроса защо се разказва). Текстът, сказът, разказът в разказа е спиране и затова той е нацелен към самата езикова връзка.
Хората-разкази (Цветан Тодоров) като Витан Чауш и дядо Гено (във "Вечери в Антимовския хан") или Ибрахим ефенди (в "Разказ") носят бездънна торба с масали, истории, случки и се обективират чрез тях. Тяхното проговаряне може да се възприеме и като акт на религиозно умиротворяване между субекти: кавгите стихват, пиещите мъже се смълчават, защото Словото, разказването е на път да се превърне в ново тайнство - случката е само външност, черупка, обхващаща не съобщението, а самата обектност на нещата, хората, събитията. Подареният текст, както и всеки дар, не носи познание, точно обратното - неговата неяснота и действие срещу сюжета идват от тайнството му, невероятността му: Витан Чауш "изважда" от миналото страшен спомен за една смърт и едно ослепяване; Ибрахим ефенди потапя слушателите си в "нещо познато"; Киро Котомана чертае любовния триъгълник между Сарандовица, Баташки и Захария, но разсеян с маниера на масовата литература (убийство, самоубийство).
Подареният разказ е израз на благоволение, но и на абсолютно конвенционална ситуация. Хората-разкази са откровение и нямат ролята си на субекти на текста, защото се превръщат в обекти на самата история: тяхното сказване е винаги в третолични форми, деперсонифицирано е. Но това е нарация-фикция, защото подареният текст е неуловим и неповторим ("При всеки опит да се предаде остава само сухият скелет", както се казва в "Разказ" на Иво Андрич). Въпреки фикционалността си подареният текст във всички случаи изисква ситуация, еднотипни пред-сказови условия: човекът-разказ се нуждае от осигурена контекстова свобода и оттам свобода на своите жестове. Във "Вечери в Антимовския хан" пресупозитивните маркировки "вечер", кръстопътно място, "хан", "пиещи мъже" поставят протоколните прагове - комуникативният акт е почти фолклоризиран, но това е всъщност архинаративен условяващ модел - пътят, кръчмата, говоренето. Протоколните конвенции на кръчмата са железни - Христо Месечката завърта към сърненци и бистричани своите масали и благоразположеност, които са строго зависими и идентични на масата, яденето и пиенето; интересът на Котомана, бързащ да чуе страшната история за изваденото око на Витан Чауш, бива пресечен от самия Витан с "Чакай, има време! Булка, дай ни вино!" Ситуацията за разказ се окръгля едва след "Опечи нещо соленичко!" и "Надуй гайдата, приятелю!"
В "Разказ" подаряването на Ибрахимефендиевите приказки става в строго йерархичен (протоколен) ред: "Само ако след кафето приеме предложената му ракия, може да се случи да започне да разказва... Тогава, на втората чашка, той се разтърсва с цяло тяло..."
В случаи като цитираните разказът-благоволение (като израз на "блага воля") е форматиран като дискурс на точно зададено културно пространство. Той функционира като метонимия на това пространство. Така че изземването на думата (наративна и жестова инициатива) е всъщност тотализиране на една пространствена, т.е. общокултурна по функции гледна точка. Затова в посочените варианти на вмъкнат текст целият акт на благоволяване-разказване маркира речевите (и социалните, и ситуативните) граници на сказа. Независимо дали типологично ситуацията може да се мени (от хана, през влака до тревата под ореха, където в разказа "Зеко" на Иво Андрич се опитва "малевската ракия за проба", пак сред дълги масали), жестовото поле се съхранява и самоохранява: това са жестовете на благодетеля, не социалния благодетел, а благодетелят, който владее Словото, Спомена, Историята и единствен ги материализира като даване, като Дар; единствен той може да ги възкреси от отвъдното, за да ги направи послание.
Хората-разкази са немислими извън контекста-ситуация - правилно е като че ли те да се мислят като част от дискурсивните условия, защото текстът, случката, масалът се възкресяват чрез този контекст и неговия единствено одарен персонаж. Конвенциите са всъщност незаличими и неповторими, подобно на такива опорни културни центрове, каквито са кръчмата, воденицата, сянката под ореха. Прагматическото множество от присъствия, условия и протоколни "длъжности", вменени на сказателя в "околективеното" място, организират дългия акт на разказване. Вижда се, че присъщо на подобна ситуация е тя да бъде "четлива", цялостна, да организира съ-текстовите, съ-речевите условия. Четливостта е зависима от някои равнища на повторителност.
- повторителност на контакта - разказващият е идентичен с разказа - не с разказваното, а с разказването. Това е дълбоко присъщо на сказа;
- повторителност на пространствените връзки (ситуация, слушане и т.н.).
"Вечери в Антимовския хан" е убедителен пример за това кога, как и какво погасява благодаването на разказ. По принцип в кръчмарския протокол и във всички други речеви типове на "говоренето в специфичен топос и време" доминират не литературни стойности и категории - такъв текст не подлежи на литературни "кодове", той е отвъд тях. Доминанта е самата ситуация, но тя пък изисква обективиран разказ. Така субектът не само разколебава своите позиции в текста, той просто е дезактивиран от миналото, от случката, от дългия масал. Те влизат в ролята на свързващ и нормативен "език". Но нормите не са от литературно естество, защото във всички случаи действа редът на сказовото начало. Той е отвъд литературните възможности на повествованието, отвъд амбицията на всеки повествователен художествен ред да формира отношения между субекти в едно обозримо време-място. Основните "норми" на художествената проза (постъпателност, описание, отношения), които създават адекватност и логическа проходимост между субект и обект и между самите събития, тук отстъпват. И правото да конституира цялост, и то ситуативна цялост (но не литературна) е на сказването.
Ситуацията поставя ограничения, залага изисквания пред езика на самия сказ. Те активират друга гледна позиция. Кръчмарският ред има свой канон и затова се изравят от паметта такива истории (страшни и сладки), в които прозира, както казва Витан Чауш, "онуй време, младостта" или пък "триста чудесии и всевъзможни беди и неволи", т.е. разказ, в който "всичко се случва" ("Разказ", Иво Андрич). Ето защо "живеенето" и продължителността на случването на разказването и на разказваното стига дотам, докъдето топосът и човекът-разказ оцеляват. Изгарянето на Антимовския хан или пък смъртта на Ибрахим ефенди Шкаро не са само физически, а структурни и културни мотиви да секване на благоволението на Словото на сказа. Отпадането на единия член в моделната схема (ханът или човекът) проваля и другия. Защото те са обречени да съ-съществуват в синкретична на неразделимост и да се обосновават взаимно.
Оттук интерпретацията може да се върне по обратния път - към целта и смисъла на текста, подарен не на един, а на всички. Парадоксално е, но подареният текст няма цел, нито познавателен смисъл. Повторителността на ситуацията разтоварва контекста от каквато и да е познавателна интенция. Защото "хоризонтът" на разказването(-дар), въпреки че тече постъпателно във времето, е ахронологичен. Такова познание, което е отвъд и през (въпреки) времето, няма. В този смисъл подареният текст клони към мит; той е самото знаене за всичко, което е отвъд системата на йерархиите и последователността на организирания литературоцентризъм. Може би тогава няма да е трудно да се отговори на въпроса за литературната роля и място на вмъкнатия текст. Такава роля просто не се активира, защото подобни наративни блокове са отвъд- и срещу-сюжетни; те не пораждат сюжетни връзки, а само знакове за речевите условия и за персонажа, а оттам - знакове за космичния сглоб, който е цялостен, както и самото Слово.
Стигнах до общи положения на особената мяра, съществуваща в някои литературни текстове. Тя е в противовес на субектно-обектната познавателна мяра в литературата - типична като модел на антропоцентричната култура, каквато е европейската култура. Поводите за подобни интерпретации са частни. Какво би могло да се очаква, ако се имат пред очи големите, лицевите за българската литература поводи, които иначе наричаме "върхове" или просто класика.
Цветан Ракьовски