Родненькие вы, нашие!

Дни на Москва в София, 27 - 30 януари 1998 г.

Гастролите не са само артистично събитие. Когато правят гастроли в друга страна, за хората на изкуството се казва, че са по-добри политици от политиците и по-умели дипломати от дипломатите. Четиридневната културна програма на Дните на Москва в София потвърждава твърдението. Проблемите с руския газ и укорително вдигнатият пръст на Русия спрямо "пътя на България към НАТО" пак стоят пред нас, но поне за хилядите столичани, посетили проявите в НДК (както и за тези, които се насладиха на изкуството на Башмет в зала "България") нещо вътре в тях се отвърна. Някаква претръпнала потребност се задоволи. С неподражаемия си начин да говорят убеждаващо, руснаците - кметът на Москва Лужков, конферансието Юри Григориев, редица артисти - ни го казваха и повтаряха: "Ние сме с вас. Били сме и ще бъдем." Сторих вътрешен поклон, когато разбрах накъде бие Надежда Бабкина в края на програмата на Държавния фолклорен ансамбъл "Руска песен" в рамките на последния концерт с една прекрасно-проста песен от Волгоградска област, карайки ни да пеем заедно с нея
верила, верила, верю
верила, верила я.
Никогда не поверю
что ты разлюбиш меня.
Артистите често се признават в любов към публиката, но това тук беше друго. Беше "резолюцията" на "Дните...", посланието на Москва до София. А след като и ние запяхме, то стана наше послание до руснаците. И понеже контекстът вече е друг (няма голям и малък брат), нямаше повод за иронични усмивки. Просто - радост: не са те забравили. Носят ти дар с думите "Родненькие вы, нашие!".
Как приехме подаръка. Казано с една дума - настървено. Като деца. Никой обаче не помисли колко много ще са желаещите да получат подаръка от три безплатни концерта. Когато положението беше съзряно, бе късно: зала № 1 на НДК приличаше на претъпкан влак по време на евакуация. Всеки квадратен сантиметър бе зает от народното тяло. Беше извънредно затруднително за тези, които не се бяха сетили да дойдат два часа преди началото на концерта. За втория концерт организиращият "гений" затвори вратите и постави полиция да пази. А народът прииждаше и прииждаше, за да се превърне в даден миг, както учи Канети, в тълпа, която троши прегради. (В случая - хубавичките врати на НДК от "специално стъкло".) На третата вечер пак нова тактика и пак неефективна. Входът стана платен (1000 лв.), но достъпът не стана по-достъпен. Мръзнахме два часа на открито, защото 4600-те билета просто не можеха да бъдат продадени по-бързо. Приложената Гарабедова "концепция за удоволствието" (изпробвана от автора й върху кучето на Киркор: въртиш го за опашката, то адски страда, но като спреш, какъв кеф за животното!) се оказа чудодейна: вкочанената публика почувства, че си е заслужила удоволствието.
Фолклорист по неволя. По време на многочасовите произшествия с влизането в залата се развличах с "изследване на явлението". То напомняше извънредно положение: блюстители на реда насред безредие, блъсканици и кавги поради пререждане, групово придвижване в стил "погомеле". В залата - битка за кресло, възмущение и атаки срещу "спекулантите", пазещи места "за свои". Кавги на всекиго с всеки, а за ненамерилите място - заемане на позиция и устройване на лагер. Мъка по изгубените членове на семейството или компанията, безрезултатни походи за издирването им, постепенно запознанство и сприятеляване със съседите. Разказване на истории. Изобщо - фолклор!
Публиката. Интересуваше ме кой и защо е дошъл на тези концерти. За две от "референтните групи" не бе трудно да се досетя: почитателите на руската култура и пенсионерите, привлечени от безплатното културно развлечение. Изненада ме третата група: руснаците, живеещи в София. Не предполагах, че са станали толкова много. На втория концерт имаше още една група - тинейджъри, почитатели на попмузиката. Количествено доминиращият мотив бе желанието да се види и чуе Филип Киркоров!
И трите "референтни групи" образуваха изключително благодарна публика. Почитателите на руската култура се "състезаваха" с руснаците в изявите на възторг и одобрение. Докато пенсионерите - поне тези, които се държаха "типично" - просто се наслаждаваха, че пак са в концертна зала и слушат нещо толкова хубаво и обилно. Някои бяха "наказани" за "лакомията" да бъдат и на трите концерта: звуковият грохот на попконцерта и отегчението от количествено-прекомерното българско участие ги прогони от залата, преди да дочакат върховната атракция с Филип Киркоров.
Възторженото отношение към културната програма на Дните на Москва в София показва промяна. Връщаме се към "нормализация" на релацията "руско - българско" на равнището на населението. Защото, помня как преди 5 години на попфеста "Откритие" във Варна на сцената на тамошното НДК излезе - пак безплатно - тогавашният попсъстав № 1 на Русия, група "На-на". Изпълнението й бе зашеметяващо по показателите виртуозност и шоу-атака. Но освен руснаци, живеещи във Варна, друга публика почти нямаше. Беше апогеят на "вестернизацията" на културния ни пазар.
Художествените изяви. Ще започна с изтъкване на целостността на постигнатото внушение. Макар че гледахме сума от прояви, ние възприехме един концертен мегаспектакъл на тема "представително равнище на изпълнителската култура на Русия/Москва". Номерната структура не пречи на "сюитно-рапсодичното" разгръщане на тази "тема", чието убедително разработване е запазена марка на руската (и съветска) естрада. Тук действат няколко принципа в съчетание: висока класа на изпълнителите, умело подреждане на проявите по жанр и намиране на подходящ основен тон на поведение. В случая това не можеше да е друг освен тонът на достолепие (на показващия) и дружелюбие (към приемащия показа). Умело поддържаното поведенско качество се открои ярко при сравняването му например с неглижираната хаотичност, в който протече почти цялата българска част от уж импровизирания попконцерт "Мелодия на приятели".
Празничният концерт съчета в букет руските еквиваленти на арт, фолк и поп. Не бива да се мисли, че това бе "вечната стара рецепта" на руско-съветската естрада. Рецептата видимо се е осъвременила. Нямаше ги, например, някогашните патетични рецитации в началото. Вместо тях се започна с клоунада, "танц на артисти с кметове и граждани" и изпълнение на ученик-тромпетист (Александър Смирнов). Веднага след това встъпиха главните ударни сили: класически (солистката на Болшой театър Ана Иванова) и модерен балет (солистите на театър "Станиславски - Немирович - Данченко" Наталия Ледовска и Владимир Кирилов), а посред тях - солидната изява на оперната прима Татяна Ерастова. Участието на Юрий Башмет и "Московски солисти" приехме като любезна проява на внимание: сдържаното им "Анданте кантабиле" на Чайковски потъна сред суматохата на претъпканата зала.
Концертът бе семантично-многопластов, изпълнен с препратки напред и назад във времето. Силна емоционална вълна на спомена за липсващото ни връхлетя, например, когато засвири "руският Паганини на балалайката" Михаил Рожков. Същото стана и по време на изпълнението на монолога на Сатин от "На дъното" (М. Горки) от Алексей Петренко. Освен всичко друго, получи се любопитен диалог между "този тук" Сатин и "онзи" в постановката на Александър Морфов, особено във връзка с прословутата реплика "Човек, това звучи гордо!".
Руската попмузика бе представена чрез сходен принцип: изтъкване на най-представителното. (Лично на мен би ми било интересно да видя какво се котира днес на руската роксцена, също и тази на бардовете.) Звезда на звездите бе, разбира се, горещо очакваният "български руснак" Филип Киркоров. Срещнахме се с разцъфтелия талант на този рядко обаятелен певец, стъпил стилово върху традиционната емоционална песен. Радващо е, че неговият потенциал расте и достига ярка сила на въздействие чрез вложените показни средства и звукотехника. Високата класа на Филип Киркоров е и в това, че шоубизнесът не помрачава естествеността и искреността му в контакта с хората. При цялото ми уважение към вокалните качества на Юлиан (разкошен руски тенор), мисля, че младият изпълнител нещо бърка емоционалността с патетиката. С много майсторство и мярка е изграден обликът на групата "Носталгия" на Игор Петренко като съчетание между естраден джаз и съвременна попмузика.
Трите прояви в НДК бяха само в общи рамки разграничени жанрово (представителен, поп- и фолклорен концерт). Програмите им изобилстваха от преливания и препратки. Понеже иде ред да се спра на изявата на Лариса Долина, току-що удостоена със званието народна артистка на Русия, ми се ще да вкарам в разсъжденията и другата народна артистка на Русия, Надежда Бабкина. Причината за паралела е в полярността на образите им. Руската естрада е сполучлив конгломерат: в нея има плавно преливане между традиционно и ново, тъй като съществува мощен посредник - романсът. В съвременната руска попмузика образът на повечето утвърдени жени изпълнителки е като облика, показан от Лариса Долина: нахакан тип женственост с агресивно поведение и много метал в гласа. Уважавайки бравурните й "Потпури върху световни шлагери от 70-те и 80-те години", аз се срещнах с послание, което ме остави хладна. No contact, както се вика. За сметка на това всичкият чар на руската песенна общителност се изля връз нас в изявата на Надежда Бабкина, ръководителка на ансамбъла "Руска песен" и забележителна народна и романсова певица. За мен нейната програма с "Руска песен" бе един от трите върха на московските изяви (наред с тия на Юрий Башмет и Филип Киркоров). Ето кого бих поканила час по-скоро отново в България на гастрол. Заедно с великолепния Държавен казашки ансамбъл с ръководител Виктор Захарченко. И заедно с водещия Юри Григориев, владеещ онзи знак на рускостта, който ни липсва в днешната българска среда: говоренето с мека топлота и разбиране на език, слава Богу, все още разбираем за мнозина и без превод.

Розмари Стателова