Нищо не ни прави по-добри

Интервю на Греъм Суифт със Салман Рушди

"Прието е да се смята, че при превода нещо се губи; аз се придържам към схващането, че и нещо може да се спечели."* Салман Рушди, който смята себе си за "преведен човек", все още чака българския си превод - и най-вече издател. Ако примерно "Полунощни деца" беше само едно липсващо томче от библиотека "Световна класика", можехме да се примирим, че за издателите Букърът на Букърите явно не си струва ни разходите, ни треперенето от фундаменталистите на аятолах Хомейни. Но причината, поради която ми се ще да не си останем само с детския му роман, е, че и него, човекът, го мъчат същите болежки като нас. Как родната му литература хем да се хване на хорото на модерността, хем ергените да я забележат, хем да не си изцапа националната носия. И може ли да не е с носия и пак да е родна? И как "преведеният човек", седнал неудобно между ръбестите столове на своето и чуждото, на модерното и музейното, на фикционалното и фактологичното, да се излекува от своята невидимост? И как литературата да излезе от дискурсивното гето на чистото изкуство, без на бърза ръка да я изгонят от строго охраняваните зони на религията или историята. Изобщо - доколкото според мен преводната литература също е национална литература, бих искала да мога да приветствам Салман Рушди като български автор.

________
*Salman Rushdie, Shame (New York: Vintage/Aventura, 1984) p.24



- Как започнахте да се интересувате от езика, от словесните сръчности?
-
Мисля, че това се дължи на факта, че докато растях, всички около мен си играеха с думите. Това определено беше характерно за семейството ми, но мисля, че е типично въобще за Бомбай, а може би и за Индия, този усет към играта в начина, по който хората използват езика. Повечето индийци са многоезични и ако слушаш градската реч, ще откриеш, че доста често изреченията започват на един език, минават през втори и свършват на трети. Това е най-естественият, най-игривият резултат от жонглирането с езици. Винаги търсиш най-подходящата фраза.
Когато писах "Полунощни деца", всъщност се опитвах да кажа, че начинът, по който английският се използва в Индия, е много различен от стандартния английски. Но макар че всички в Индия говорят така, никой нямаше увереността да го използва като литературен език. Когато сядаха да пишат, хората посягаха към класическия Фостъров английски, който нямаше нищо общо с начина, по който говореха.
-Вашите игри с глаголите в "Последната въздишка на мавъра" - 'one day you will killofy my heart' u 'I'll just bide-o my time' - типични ли са за този зараждащ се английски?
- О, това са мои измислици. Спомням си, че една от сестрите ми от време на време използваше такива конструкции. Аз не се стремях да предам точно индийската реч, а да създам едно семейство и неговите речеви навици. Всяко семейство има собствени думи за нещата, собствени фрази. Аз исках да създам един семеен вербален език.
Интересно колко много от същността на едно семейство зависи от езиковата употреба. Има вербални навици, или семеен речник, но има също и маниер на разказване; всяко семейство има истории. И наистина може да се каже, че сборът от историите, които дадено семейство разказва за себе си, всъщност е неговата дефиниция. Когато се появи нов член - роди се дете, някой се ожени и пр., - той постепенно научава всички тайни семейни истории. И когато най-сетне научиш и последната, ти принадлежиш към семейството.
- Знам, че ви е омръзнало да ви питат за фатвата, но се чудя как самият вие бихте разказали тази история.
- Мисля, че това е един лош роман от Салман Рушди. И, вярвайте ми, ужасно е да си затънал в лош роман! Аз си водя дневник за това и записвам под тази форма разговорите си със самия себе си за това, което се случва, понякога само нахвърлям нещата, понякога ги пресявам върху хартията. Някой ден ще използвам този дневник като основа за книга, но мисля, че няма да бъде художествена литература.
-Защо не?
-Защото мисля, че важното в случая е, че цялата работа е истинска. Ужасно потискащо е това, че трябва да пазя много тайни, а не съм природно потаен човек. Много е странно да не можеш да отговаряш на прости въпроси. Питайте ме къде ще ходя утре, и аз не мога да ви отговоря. Затова за мен ще бъде страхотно облекчение да мога да разкажа тази история.
- Кога смятате, че можете да я разкажете?
- През цялото време действам по инстинкт. Няма нищо сигурно. Никой не ми казва "сега можеш да идеш на литературно четене", "сега е добре да направиш обиколка за представяне на книгата". Не получавам тайно вести от Иран, които да ми казват: "Хей, сега можеш спокойно да отидеш до обществената библиотека в Ню Йорк, сега можеш да идеш до Сан Франциско". Тези решения се базират просто на обмислени предположения.
- Как повлия страхът на писането ви?
- Никога не съм го усещал като страх, по-скоро стъписване, дезориентация и объркване. И, разбира се, това са много лоши емоции за един писател. Тъй че животът ми дерайлира за малко, а после, предполагам, трябваше отново да влезе в релси. Както знаете, имах серия по-малки проекти, детска книга, есета, неща, които ме радват. Харесва ми начинът, по който хората реагират на тях, но те са еквивалент на камерна музика, не са симфоничен оркестър.
- Какво мислите за новия си роман?
- Е, това е вече целият оркестър. Струва ми се, че го мисля за най-добрия досега, но това още нищо не значи. Мисля, че човек винаги най-много харесва последните си работи.
- Колко дълго писахте "Последната въздишка на мавъра"?
- Отне ми към пет години, с прекъсвания - защото трябваше да се занимавам с всички тези политически кампании. Пет години не е необичаен срок за мен. "Полунощни деца" ми отне пет години. "Сатанински строфи" ми отне пет години.
- Имахте ли ясен план, когато започнахте?
-
Тази книга е необикновена с това, че за пръв път успях да свърша там, където мислех, че ще свърша. Този път бях абсолютно сигурен във финалната нота, което беше много освобождаващо, защото така можех да си играя колкото искам и да построя тази огромна сюжетна арка, без да забравям къде искам да отида. А имаше и неща, за които исках да пиша. Исках да пиша за търговията с подправки. И исках да пиша за Кочин (в Индия), защото отидох там в началото на 80-те и той много ма впечатли.
- В какъв смисъл?
- Това е много красиво място, но това е и точката на първия контакт. В научната фантастика хората говорят за първия контактт между човешката раса и други раси, а Кочин е сцената на първия контакт между Изтока и Запада, един научнофантастичен момент, ако щете, среща между два вида. И тъй, срещата и смесването на двете култури беше моята, така да се каже, тема. И мислех, че трябва да започна отначало, с първия контакт в Кочин, с Васко да Гама и неговата смърт там, и погребението му, и последвалото Ева Перонино посмъртно пътуване до Португалия. И тъй, реших да започна с Васко и да го даря с тази бясна династия. Така всъщност книгата израсна от това семе, от този образ.
Много ме привличаше идеята, че когато Европа дошла за първи път в Индия, тя не дошла да колонизира, макар че после и това се случило. Тя дошла да търси чер пипер. Представете си как цялата тази невероятна история израства от едно зрънце чер пипер - в това има повече от половин роман.
- Британският ви съотечественик Казуо Ишигуро говори за универсализъм, международна литература. Като града без място в най-новия му роман "Неутешените". Разбира се, нещо различно от онова, което вие правите.
- Писателите намират свои начини да правят онова, което искат да правят. И ако това е отговорът за него, хубаво, но за мене не е.
- Притеснявали ли сте се, че толкова много национално-специфични думи ще попречат на много читатели да разберат какво се опитвате да кажете?
-
Не. Аз ги използвам като подправки. Искам да кажа, аз чета американски книги и не винаги разбирам жаргона. Американските автори си мислят, че цял свят говори американски английски, но всъщност целият свят не говори американски английски. А американските еврейски писатели слагат много идиш в книгите си и понякога не разбирам какво казват. Чел съм книги на автори като Филип Рот, където хората ги ритат в кишките, и съм си мислел: какво?
Забавно е да четеш, когато не разбираш всички думи. Дори децата го обичат. Едно от нещата, които всеки голям детски писател ще ви каже, е, че децата обичат книгите за тяхната възраст да имат речник, който е с една идея по-пораснал. Така те срещат странни думи и това ги вълнува.
Ако в една история опишете дадено момиченце като "хлевоусто", това се приема много по-добре от "бъбриво". И после някое момиченце ще прочете книгата и сестра му ще започне да му дърдори, и то ще може да й каже "не бъди толкова хлевоуста". Това е цяло ново оръжие в нейния арсенал.
- Какво четете в момента?
-
Чета книга на мой приятел, новелиста Греъм Суифт ("Земя от водата). Той има нов роман, "Изгубени обреди". Прекрасна книжка - за един човек, който умира и четиримата му най-добри приятели вземат праха му, за да го разпръснат в океана. И това е цялата работа, тази разходка, тези четирима приятели по чашка, тръгнали за един ден с наета или взета на заем кола. Това е всичко, което се случва, но е много затрогващо и забавно, и ти казва много неща за ритуала на смъртта, този последен обичай. Начинът, по който героите, които са обикновени хорица, се издигат до тържествеността на случая, и това става истинска церемония, и те осъзнават важността на това, което вършат.
- Мислите ли, че мисълта за смъртта ни прави по-добри?
- Нищо не ни прави по-добри. Това, което облагородява един, ще опорочи друг. Някои се парализират от мисълта за смъртта, други живеят с нея.
- Как повлия тази мисъл на вас?
- Фатвата със сигурност ме накара да се замисля по този въпрос повече от всякога. Мисля, че знам, че ще умра, но пък и вие ще умрете. Едно от нещата, за които мислих много по време на фатвата и оттогава досега, е, че много от хората, на които държа, умряха през този период, на моята възраст, и без смъртна присъда. Просто умряха, от рак на белия дроб, СПИН, каквото и да е. Реших, че няма нужда от фатва, винаги може да се случи. И затова в книгата ми има такова чувство за неотложност. Тя е за един човек, чийто живот е на бързи обороти; за това, че може би нямаме толкова много време, колкото си мислим.
- Това е такъв анимационен трик, че би могло да дразни. Но вие някак си го карате да проработи.
-
Беше риск, винаги е риск. Важното при триковете е да не ги използваш, защото са трикове, а да ги използваш, за да кажеш нещо, в което има човешка истина. Ако го правиш и не забравяш защо го правиш, мисля, че обикновено се получава.
- Техника във вашия арсенал, но и средство за постигане на цел.
-
Да, да. често сюрреализмът или както щете го наречете се използва просто като акробатика и толкоз. И тогава си мислиш: "О, хайде млъкнете и ми разкажете история". Но аз го правя не за красива мозайка. Правя го, защото ми изглежда начин да кажа нещо, което смятам за вярно. Просто мисля, че има нещо във въздуха, че хората усещат, че всичка става по-бързо, ритъмът на живота, скоростта на промяната, всичко просто прави "Фют!". И реших, че ако това е широко разпространено чувство за забързването на нещата, един начин то да изкристализира е да се случи на някого в съвсем буквален смисъл.
- Интересно, че много критици го схващат като метафора за личната ви ситуация.
-
Е, реакцията към книгите се уталожва. Често съм си мислил, че книгата не излиза в деня на появата си на пазара. Това обикновено отнема към пет години.
- Смятате ли, че "Сатанински строфи" е по-добре разбрана днес, отколкото при публикуването си?
-
Да. Трябва да чакаме шума да утихне, независимо дали е позитивен или негативен. Това е ужасен парадокс, защото целият този шум ви трябва, когато публикувате книгата, за да привлечете хората към нея. А после шумът пречи.
- Защото хората най-сетне сами прочитат книгата?
-
Ами, хората определено не четат дадена книга, когато си я купят. Мисля, че това е грешка, която писателите често правят; ние мислим: "Всички са си купили книгата ми, значи всички са я чели". А всъщност непрекъснато чувам: "Да бе, купих си книгата ти, но я пазя за отпуската", "Купих си книгата ти, но сега съм много зает и нищо не чета". Това отнема време, хората намират момента.
- Литературата не се приема много насериозно в нашата култура, а вашите книги се приемат по-сериозно от останалите. След като сте осъден на смърт заради съдържанието на един роман, според вас колко насериозно трябва да се взема литературата?
-
Много насериозно. Мисля, че няма нищо лошо в идеята, че литературата е въпрос на живот и смърт. Вижте историята. Вижте какво се случи в СССР. Вижте какво става в Китай, в Африка, в целия ислямски свят. Не съм само аз. Литературата винаги е била възприемана така. Тя е важна и често за писателите е много лошо, че е толкова важна.

Бележка и превод от сп. Салон: Зорница Димова