Езикът
на литературните
митове

Онова, което със сигурност ни дава право да твърдим, че древните и съвременните митове си приличат, е словесната им закрепеност в колективното съзнание. Наративното им битуване е с различна степен на "плътност", резултат от различни начини на изказване. Оттук и богатата им вариативност, способността им да обитават всички "етажи" на разностройната речева култура. Поначало механизмът на митопораждането, както и самото битуване на мита по-късно, протича при специфични езикови условия. Иначе казано, митическият език е винаги експресивно оцветен, стилово маркиран. Но тази маркираност е нещо повече от формоизявяваща функция. От ранга на стиловата култура зависи не само "шлифоването" на мита, но е самото му структуриране. Съответният начин на разказване - подчертано високият, претенциозно-апологетичният или преднамерено-снижаващият, дори безискусно-примитивният - не изключват промяна на смисъла, коригиране на знака и кода. Така понякога се стига не просто до компенсаторно усилване на едно значение за сметка на друго, а до подмяната им, до заместване на стойности с противоположни знаци. В този смисъл не би било чудно, ако един и същ мит - пряко всяка идеологическа целесъобразност - в едно от стиловите полета на културата развива повествователна структура с положително оценностяващ контекст, а в друго налага превратна представа и отношение. Всъщност съвременните митове не крият, че обладават много "езици" и благодарение на тях налагат свои съдържателни структури. Точно кой аспект на мита Яворов ще се прояви например, зависи от това дали четем спомени за поета, четника, човека Яворов в сп. "Златорог" от приятели и познати (впрочем сами по себе си доста противоречиви), или се вслушваме в гласовете на ненавиждащите го около старата Каравелова; дали любопитно навираме нос в приписваните от Памукчиев на Буров пикантерии на уличен жаргон за мъжествеността и донжуанстването на Яворов, или препрочитаме Далчевите страници за Яворовата литературна личност. Това обяснява многообразието от дискурси в културните редове, семантичните "деривации" на съвременния мит, изобщо способността на повествователната структура да се приспособява и социализира съобразно средата. Поначало характерологичен белег на митовете е високата им комуникативност, способността им да оцеляват в нишите на паметта пряко житейските превратности и смяната на поколенията. Същинската им форма на живеене е словото-разказ. Носители и говорители на това слово-разказ са първо хората от интимния кръг, от микросредата около литературната личност - близки, приятели, съмишленици, литературни сподвижници. Но то непрекъснато се доуплътнява и дописва, разширява се концентрично, обемайки в себе си все по-големи територии от релефа на социокултурата. В него съ-редно функционира словото на масовия възприемател и на специалиста-ценител, на интелектуалеца и на отчуждения от професионалните проблеми на културата съвременник. Натрупването на такова множество от разкази с висок фразеологичен фонд все повече затваря "хоризонта" на мита, социализира го, а в някои случаи дори успява да вмени приживе на самата личност задължаващи предписания, които тя се вижда принудена да оправдае. Обратно, натрупването води до презареждане на мита с нови значения, до периодичното му насищане и отваряне към по-актуални форми на битуване. Типичен пример за "опекунство" на мита над номиниращата го личност са Далчевите страници за романа на Яворов с Лора. Независимо дали сме съгласни или не, трактовката на философа-поет е факт. Тя регистрира друг, не по-малко интересен аспект от сложно протичащите процеси на културното (литературното) митотворство. Накратко: на мита се признават авторегулативни функции, правото на "охранителни" жестове спрямо собственото си битие - т. е. правото да се самонаблюдава и самоуправлява, подчинявайки понякога дори волята на породилата го личност. Значи вътре в мита протичат не само центробежни, но и центростремителни напрежения - от "хоризонта" (периферията) обратно към прижизнено митологизираната личност. "Привилегия" на "виновника" за митопораждането тогава пък е както отдаването, така и поемането на значения; оттук и безконечната метаморфоза на конституирането му като обект и субект на митическия дискурс. Самите разкази, от своя страна, се подхранват от редица прояви на литературната личност в нейния камерен и публичен живот - постъпки, навична природа, начин на говорене, темперамент, форми на общуване, облекло, изобщо всичко онова, което чрез поведенските жестове формира личния стил, представата на другите за човешката и творческата индивидуалност на художника. В полза на физиономичността понякога работи придобит комплекс, специфичен антропологичен белег, дори физически недъг. (Да речем, големият нос на Кирил Христов, прословутата му мнителност и мания да преследване, или частичната парализа на Пенчо Славейков, белязала говора, походката и жестовете с необходимия "атрибут" - бастуна.) Знаците на индивидуално-личното обаче стават личностна характеристика едва когато колективната общност безусловно признае качествата на твореца, когато художествената индивидуалност бъде разбрана като феномен с надиндивидуално психокултурно значение. Следователно става дума за такава санкция, при която "съдържанието" на житейската биография добива стойност и развива смислотворни значения само в контекста на творческата. И обратно - духовните преображения на художника, излъчванията на неговото изкуство придават особен смисъл на някои от жестовете му в социокултурната среда. Така естетическо и етическо в семиосферите на изкуството и на социокултурата непрекъснато се успоредяват и взаимонаблюдават, развиват своя диалогична среда, свой културологичен дискурс. Искам веднага да подчертая, че подобна диалектика - доколкото тя изобщо е оправдана или трябва да се приеме безрезервно като нещо естествено - е възприемателски рефлекс, проблем на реципиента. Той е в правото си да й се противопостави, да се откаже от "опредметяването" на художественото битие с факти от житейската биография, както и да "чете" тази биография със знаците на естетическата даденост.
Предвид днешната езикова ситуация бих добавил, че става дума за "отчуждаване" на езика от самия себе си, за изкуствено създавани дистанции от страна на различните дискурси спрямо естествения език, в чийто свод се е формирало съзнанието. Тук работят механизмите на диференциацията, знаците на преднамерената "културност". Езикът се превръща в средство за идентификация; в по-тесен смисъл той е белег на професионализиране. Обратно: езиковото вавилонство в съвременната социокултурна среда, многообразието от "писма" до такава степен насища със значения действащия език, че днес трудно можем да определим "естествените" му граници. Дори най-разнопосочното вземане на "проби" от стилистичните пластове на литературата и извънлитературните речеви типове би показало висока степен на дифузност, наличие на сегменти от разнородни дискурсивни полета. Тогава вероятно трябва да приемем съществуването на един универсален език, който съвместява конструкти от всевъзможни езикови системи с потенциално съвместима кодова структура. Би било висша проява на опростителство обаче, ако отъждествим представата си за комуникативните валенции на този език с процедура, близка до рутинното усвояване на съответния "речник" - като някакво "прикрепване" на определен лексикален регистър към номенклатурата на естествения език. Очевидно в "държавата" на езика се извършват сложни процеси, свойствени на самата му природа. А тя е безкрайно полифонична, т. е. многогласно напрегната. Появата на един дискурс е езиково "събитие", обусловено от множество фактори. От една страна, то се развива под натиска на традицията (повинно е на различните "континуитети" - на езика, културата, социалните отношения, политическия живот), а от друга, черпи енергия от всички противодействащи на нея сили. Следователно става дума не за обикновено "складиране" на речников фонд, а за "презареждане" на езика с нови значения, за откриване на неизвестни "входове" и "отключване" на скрити "врати". И то в свода на "протоезика", по-вярно на масовия, реално и свободно действащ език от съответния исторически етап на неговото развитие. И най-"модерният", най-"остраненият", най-труднодостъпният езиков дискурс се самополага в "прародината" на езика. Образно казано, съотнасянето на единия към другия наподобява форматирането на дискетата преди поставянето й за работа в компютъра, т. е. метаезикът трябва да инициализира системата си със знаците на "систематичния диск". Осъществява се не унищожаване, а синхрония; алиенация, но не и разграждане на един език за сметка на друг. Вторичният не би имал смисъл без първичния, който исторически го е породил, а първичният не би се разчленил, не би се трансформирал в този си вид без интервенцията на новите смислопораждащи полета. Появата на тези полета - ключов момент от социализацията на езика - е функция на самия език. Те трябва да се разглеждат като резултативен белег на една сложна система от отношения.
Митът, в това число и съвременният мит, е персоналистичен. Що се отнася до литературата и културата, бих казал, че в тях персонализмът се явява като неизменно заложен аксиологичен директив. Няма голямо явление в духовния живот на една нация, което да не се персонифицира с името на конкретна личност - независимо дали тя "подозира" себе си в емблематичност или не. Българската литература познава примери и на преднамерено, и на "естествено" социокултурно личностно поведение с един и същ резултат на полагане в историческата й среда. (Могат да се назоват обаче и примери в подкрепа на обратното твърдение.) Известно е, че освен обстоятелствата (фаталното заспиване на пързалката, което по-късно ще се разбира като знак на съдбата), за формирането на мита Пенчо Славейков "вина" има и самата литературна личност, съвместила месианистичните идеи в творчеството си с "жреческото" поведение на духовния водач - естетически законодател. (В този смисъл художествената антропология на литературата, особено в случаите с висока степен на автобиографична обвързаност, е само едно от възможните условия за въвеждане на художника в интерпретативния фонд на литературния мит, но не и безусловна предпоставка. Литературният мит Ботев и литературният мит Яворов се настаняват върху благоприятната почва на взаимопотвърждаващите се "роли" на интимно-творческия и публично-житейския им "аз"...) Жестовете на Славейков скоро намират продължение в усилията на Г. Милев, който всячески се стреми да придобие правото на арбитриращ културата. Интересен момент от "биографията" на литературното митотворство у нас след войните е опитът на Ив. Радославов за налагането на литературния мит Т. Траянов, но не само като "вторият голям опит в историята на литературата ни за съграждането на телеологичен модел" (М. Неделчев)1. Далеч съм от мисълта да сравнявам характеристиките на Яворовия литературен мит с апологетично-преднамерените опити на Радославов за "изземването" на вече готовите форми на този мит за собствени цели - т. е. за създаването на някакъв вторичен ("изкуствен") мит, наречен Т. Траянов, - но, имайки предвид как беше употребено и преупотребено (по-вярно, злоупотребено) по-късно написаното от Радославов за Траянов, не съм много сигурен, че този опит се е оказал безуспешен. Достатъчно е да си припомним дълго трупания фразеологичен фонд в "съавторство" от "леви" и "десни" критици с адрес Т. Траянов, Ив. Радославов, сп. "Хиперион" и българския символизъм от този период (обвиненията в "мистицизъм", "херметизъм", "нарцистичност", "анахроничност", "маниерност", "реакционност", "антисоциалност"; "Хиперион" е "бастион", "цитадела на символизма", самият Радославов е "литературен маниак", "ортодоксален критик-символист" и т.н.), за да се убедим, че е така. Днес е повече от ясно, че нито списанието е толкова херметично, нито Радославов е единствен пример за агресивност спрямо останалите "изми" и традицията, нито творчеството на Траянов е заключено в абсолютните граници на символизма... Осъзнаването на "подмяната", извършена чрез езика обаче съвсем не означава, че в свободния (широкия) литературен и културологичен дискурс до днес не работят митът "Хиперион", митът Ив. Радославов, митът Т. Траянов, олицетворяващи един знаменателен, втори (следвоенен) етап на българския символизъм. Друг въпрос е доколко преднамереността, съзнателно афишираните усилия постигат своя висок резултат. Това ясно личи, ако сравним "ранговите числа" на мита Радославов - "Хиперион" и на мита Вл. Василев - "Златорог", например. Толкова повече, че при втория случай от страна на редактора-критик многократно се декларира категоричен отказ от припознаване в естетическо поданство на който и да било от "-изми"-те. Да добавим - отказът от индикиращите права на "школата" спрямо списанието и собственото критическо кредо е придружен от възможно най-демократичната за онова време (а и не само за тогава, може би) редакторска политика на равнопоставеност и грижовност към талантите, което прави немислимо излъчването на корифействащата творческа личност с изцяло легитимиращи литературното общество около изданието функции. Независимо от този факт - или тъкмо поради последователното му отстояване като принцип - доминираното личностно присъствие на редактора-критик е импулс с гарантиран текстопораждащ ефект, белязан от "параметрите" на мита.
Проучването на литературния мит като текстова структура означава да се разследва "сюжетът" на неговото написване, т. е. да се установи авторството (по-вярно, съавторството) на пишещите го "герои"-езикови субекти. Това означава да се изследва езиковата структура на адресираните текстове; литературният мит да се разгледа като корпус от фрази, както би казал Барт. Става дума за твърде широка, предварително неуточнена в обхвата и съдържанието си жанрова номенклатура и извънжанрови форми. Митопораждащи могат да бъдат критическите текстове (статии, рецензии, полемики, манифести, редакционни бележки, предговори и др.), спомените на съвременниците, литературните анкети, интервюто, различни видове текстове-документи като дневника, доклада, писмото, както и наративни форми от типа на "сказки"-те, лекцията, литературните разговори, ритуализираните жестове на поведение в живота на литературната бохема, церемониалността на общуване в обществата от сътрудници около стожерните издания, сакрализиращите тайнства на кръговата литература ("Мисъл"), та дори и свободните, хаотично битуващи коментари в извънлитературния "салон". Именно те създават основния фразеологичен фонд на мита, очертават водещите мотиви в повествователната му структура. Езикът на литературния мит - това е универсална форма на всесъществуване на литературната личност в хронотопа на литературата и културата.

Сава Василев

________________
1
Михаил Неделчев. Траянов срещу предходните литературни митове, срещу мита Яворов, В: Социални стилове, критически сюжети..., с. 143