Музиката на Константин Илиев
Константин Илиев от българската музикална история и олицетворяващия я манталитет. Борбите са част от биографията му, част от самоутвърждаването му, част от творческата му мисия и като диригент, и като композитор.
Спомена за него възстанови концертът на Софийската филхармония, дирижиран от Йордан Дафов. И отбеляза 10-годишното му отсъствие. Това е и поводът да му се посвети вторият концерт от абонаментния цикъл на Филхармонията от съвременна българска музика, както и камерната среща-разговор преди концерта. Йордан Дафов - някога негов ученик, го определи като многостранна, но спорна личност, за която безспорно е върховото място в българската музика. За 30-годишното му диригентско присъствие в Софийската филхармония много българска музика получава публичност и много европейска музика прозвучава премиерно. Лазар Николов, който през всичките тези години е бил неотстъпният му спътник в пътя, отбеляза нещо много естествено: "Ако Константин Илиев би живял в друго време и в друга страна, неговата съдба би била друга". Това е несъмнено по отношение на всеки човек. Но обикновено се случва така, както би трябвало да се случи - трябвало е да се роди българин и да живее в това време. Вероятно и самият композитор е виждал ролята си така: "Няма да съм живял напразно, ако музиката, която съм написал, е българска", според спомените на сина му Венцеслав Илиев.
И Дафов показа ясно тази българска линия с "Фрагменти" за голям оркестър - произведение, отбелязало 40-годишнината на Софийската филхармония, когато преди 30 години е било написано. "Фрагментите" имат съдбата на автора си - изпълненията им показват съпротивата или одобрението на изпълнителите, ентусиазмът или безразличието на публиката, куртоазното отношение или мълчанието на критиката. А това произведение с поетиката и със звуковия си чар едва ли може да се стори чуждо някому. Шестата му симфония, създадена почти 17 години по-късно и над 20 години след предходната Пета, несъмнено е равносметката на композитора в много отношения - не само като стил и техника, но и в емоционален план.
Сигурно е, че днес тази музика звучи по друг начин. Така е заради дистанцията на годините и станалото вече класика за края на ХХ век творчество и поради новото мислене на новото поколение.
Константин Илиев, добавяме безспорно и Лазар Николов, са символи на едно бурно време, на един музикален етап. А това време, както и всяко подобно, изисква своите "антиконформисти" и своите жертви - ако не жертваш себе си, това правиш с творчеството си.
Да се надяваме, че времето на музиката на Константин Илиев, на неговото поколение, тепърва настъпва. В подобни случаи си спомняме, че и Баховата музика, която днес считаме за "музиката на всички времена", също е имала своя период на забрава. Какво остава за всички останали.
Прави впечатление и друг факт - в цензурата на онова време българска музика се е свирела дори на всеки концерт. Протестите все пак са били постфактум, като в приказката "кучето си лае, керванът си върви". Независимо от посоката на мисленето си Константин Илиев е имал освен желанието и позицията да лансира тази музика.
Излишно е да сравняваме с "безцензурното днешно време".

Милена Божикова