Теменугите проговарят...

Тази книга се самоизрича като естетски отглас от един културен скандал. Желанието за скандална идентичност е декадентски симпатично и по-често - утопично в българската действителност, където културните скандали са още по-редки от декадентите. Върху фона на патриотично-културното воайорство, развихрено неотдавна покрай една друга История, теменуженият фетишизъм изглежда исторически оправдан, културно похвален, даже модерно-образователен.
Тази книга е удоволствена. Тя е непрепоръчителна за кандидат-студенти, за възрастни учители и за всички блюстители на традиционализма в литературното мислене. В нея се говори за "нирвана на женското либидо", за "лесбийски код", "теменужен хомосексуализъм", "обменно-диалогична мастурбация", женски онанизъм и други вредни неща. Откровено настъпва еротиката в литературното преживяване; литературоведите са станали теменуговеди; теменужното е самата изтласкано-недръзната удоволственост на литературно-сексуалния акт. Небезпретенциозната демонстративност на екзотични методологични нагласи и модерни интерпретативни режими по-скоро (и донякъде срамежливо) прикрива частното удоволствие, интимната тръпка да пишеш (за) себе си. Както във всеки истински еротичен дискурс, и тук има тела, които живеят правото си да бъдат (с)мисъл. По-чувствителният читател би могъл да изпита даже воайористичен трепет. Разтеменужена е кротката свитост, баналната девственост на българския литературовед; неговата душица се сили да разцъфне под слънцето на френско-англоезичния постмодернизъм. Теменугите се разтварят; теменугите стават уши и очи на българското литературно тяло.
Тази книга е женска. Не искам да кажа, че е написана от жени, за жени, на "женски" теми и т. н., въпреки че по-голямата част от текстовете наистина разчитат теменужната дискурсивност като хипостазирана женскост. По-важното е, че тя имитира модела на (представата за) женскост в патриархалното общество. Болезнено чувствителна, срамежливо ексхибиционистична, смело-несмела, чувствена... - тя се идентифицира с алегорическия обект на своя говор. В нейната теменуженост има копнеж по несбъдната другост, в нейния естетизъм трепва носталгично-сецесионната радост от самозадоволителната слученост на литературния обект като субект на модерното преживяване.
Тази книга, най-сетне, е теменужена. Viola odorata проговаря именно в своята родова скупченост, множественост, заедност на езиците. Може би защото теменуженият субект е скрито колективен, иманентно сговорен и сговорен в привидния индивидуализъм на своята настъпателност; едно "ние", усетено като "общност от чезнещи, несмели, безволни, бледни и невидели слънце хора" (Албена Хранова). "Самодостатъчните общности на теменугите и теменуговедите" се привличат през девет десетилетия, та в десето - струва си да помислим върху този изоморфен генеалогизъм, който може да стане ключ към написването на една модерна литературна история.
"Търсиш символа - намираш теменугите" - казваше Яворов. Търсиш теменугите - намираш себе си, казваме ние. А дали теменугите са теменуги, или нарциси, или очите-уши-уста на новото в българската литература - това ще го решават по-"веди" хора след още девет десетилетия.
Милена Кирова

_______________
Теменуги. Другият роман на Яворов.
Издава Литературен вестник. С. 1998