Авангардът като история

Тръгнах към прожекцията на филмите, съпровождащи изложбата "Флуксус в Германия 1962-1994", с донякъде гузно чувство. То идваше от твърде смътните ми спомени от досегашните ми срещи с филмовия авангард на 60-те. Всъщност изобщо не си спомнях какви точно филми гледах в Музея на модерното изкуство във Франкфурт на Майн, а прожекцията на ленти на Анди Уорхол, като част от изложбата му във Виена преди няколко години, изплува в съзнанието ми като безпаметна досада. Твърдо решена да се "поправя", изслушах съсредоточено обстойната, въвеждаща в прожекцията "Флуксус" лекция на Димитър Бърдарски, и добре направих. Защото, както се оказа после, организаторите не бяха подготвили дори листовка със заглавията на филмите, а каталогът на изложбата, където са упоменати само някои филмови автори, се беше изчерпал още на откриването.
Имената на Нам Джун Пайк, Джордж Брехт и Йоко Оно като кинематографисти-авангардисти естествено запомних веднага, с Антъни Кокс също нямах проблем - все пак е бил мъж на Йоко. Бен Патерсън, Волф Фостел и Джо Джоунс ми звучаха съвсем непознато, но се оказа, че именно техните опити са най-любопитните.
Всички показани работи са от така наречения Канон на Флуксус: четиридесет произведения, подбрани и номерирани от идеолога и мениджъра на движението Джордж Мачунас през 1966 година. Твърди се, че зад част от номерата стоят чисти мистификации - филми, които никога не са били заснети, но в съответствие с принципите на движението са получили поредни номера, защото са се "прожектирали" в съзнанието на авторите. Свеждане (или извеждане) на киното до (от) самата идея за кино, търсене на най-първичните елементи на движещия се образ, употреба на филмовата лента не като материал за образ, а като инструмент на образа - това определя потока (fluxus - поток на латински) на този вид киноавангард. Съзнавам, че в предното изречение три пъти употребих думата "образ" и по инерция тръгнах да я заменям с "изображение", но тук критическата ми рутина не работи - налага ми се да пиша за кино, което не изобразява нищо. То просто съществува такова, каквото е - осветена лента, прекарвана с определена скорост през прожекционна машина. Така го вижда Нам Джун Пайк в "Дзен" на киното": осем минути бяла експонирана лента. Точно този, основен за цялото движение материал, не бе показан, но пък Бърдарски го разказа много убедително... Още повече, че във "Вход и изход" на Джордж Брехт дзенската пустота, която се запечатва върху лентата, е ограничена само от надписите "вход" и "изход" в началото и в края, т. е. нещата са почти като при Нам Джун Пайк. Волф Фостел пък експериментира с прожектор, който се движи в кадъра. Тук е мястото да отбележа, че за повечето от Флуксус-филмите важи принципът един кадър - един филм. Йоко Оно осмисля този принцип, като запълва кадъра в продължение на няколко минути с някакво елементарно човешко действие, разчленено на най-дискретните си елементи, отличими само от камерата. В "Едно" това е запалването на клечка кибрит, в "Четири" нещата не са чак толкова елементарни. Тук дори са упоменати "актьорите": Джордж Брехт, Волф Фостел, Бен Патерсън, Антъни Кокс. Заснети са само задните им части. Очевидно е, че прочутите авангардисти са увлечени в автоеротична дейност, но в гръб това не е никак интересно. Основният съспенс идва от догадките кой задник на кого точно принадлежи. Джо Джоунс реабилитира абстракцията, свивайки и разширявайки блендата на обектива и точно неговите работи ме накараха да си помисля, че още преди появата на компютърната графика принципите й вече са търсили път към естетиката на движещото се изображение. Най-късната работа на Джоунс (1987-1989) потвърди асоциацията ми - материалът бе изцяло компютърно композиран.
Предлагайки "пост-Флускус"-филм от 80-те, организаторите не бяха пропуснали да ни запознаят и с "пре-Флуксус"-филмите на Дитер Рот от края на 50-те. За мен най-интресен бе именно този автор, експериментиращ с абстрактното движение на светлината и с цвета, положен направо върху филмовата лента. Очевидно работите на Рот са включени в показа, за да се изтъкнат немските корени на явлението Флуксус-филм. С пълно основание по-информираният зрител ще се сети за експерименталното кино на "Баухауз" през 20-те.
Авангардът като история. Питам се какъв смисъл, освен образователен, може да има общуването с авангард отпреди три десетилетия. Полезно е да научиш, че някога, когато си бил дете, някъде някакви хора са обявили за произведение на изкуството случайно намерената бракувана лента с чужда макулатура. Това е толкова нетрадиционно. Прибирайки се от прожекцията, разсъждавах дали подобно знание би дало кураж на бездействащите по финансови причини български кинематографисти да се отдадат на чисто естетически упражнения. Точно в този момент срещнах мой връстник, един от най-добрите български оператори. С известен срам му разказах за снобските си кинозанимания през този следобед. Той изглеждаше толкова тъжен и изнурен от невъзможността да снима, че не ми даде сърце да му пробутам шегичката с бракуваната филмова лента. Едва ли щеше да му стане смешно... Какво да се прави, когато се срещаш с авангарда извън времето му, извън контекста му, дори да не си виновникът за закъснението, гузното чувство е неизбежно.
Ингеборг Братоева