Една голяма изложба
дойде при нас

Флуксус е в София. А заедно с него и един аспект от съвременната история. След като ние все още не можем да проникнем в тази история на артистични идеи, тя най-сетне прониква у нас. Художествените среди, или поне най-динамичните, очакваха и предчувстваха тази среща чрез поредицата от важни изложби през последните пет-шест години ("Съвременно изкуство във Франция", 1993; "Дада", 1993 и др.). "Флуксус в Германия" обаче е най-значителният като същност и обем разказ за перипетиите и подвизите на съвременното изкуство в едно от неговите средоточия, включил София в своите маршрути. Той е изтъкан от легендарни имена (Джордж Мачунас, Джордж Брехт, Дик Хигинс, Бен Вотие, Йозеф Бойс, Робер Филиу, Нам Джун Пайк, Джон Кейдж, Даниел Шпоери, Робер Уотс и т.н.), от придобили историческо значение събития и творения - фестивали, концерти, улични спектакли, предмети, асамблажи, инсталации. Инициаторите на този разказ - Рене Блок и Кристел Шюпенхауер - са също фигури в съвременното изкуство.
Как да реагираме на срещата с тази изложба, която, сигурна съм, е знаменателна за съвременния ни художествен живот? Дали да изучаваме този къс от историята с тефтерче и молив в ръка? Дали, оставяйки се на "Течението", да се забавляваме, опитвайки се да усетим духа му? Дали да издирим в паметта си работи от наши художници от 1990-те години, носещи подобен дух (понякога и подобна форма)? Или с натрупания си скептицизъм (наша болка и упование) да обърнем гръб и да кажем : Както и където (в София или другаде) да го гледаме и слушаме, то ("Течението"), а с него и the main stream в историята, не ни стават по-интересни? И така да се окажем пред съвременната история (в една от нейните редакции) и тя пред нас по такъв начин, че усвояването й (тя да стане наша, обща) да стане почти толкова проблематично, колкото и влизането в нея. Сякаш можем само да я приемаме или да я игнорираме.
Има и друг, по-непосредствен вариант на среща. Озовавайки се в залите, едно дете (синът ми) каза с възторг: "О, това ли било! Защо не ми каза по-рано? Аз пък помислих, че са някакви картини." И после пожела да дойдем пак. Светът се променя. Ежедневието, потокът от информация са все по-динамични. Чувствителността също. Присъствието в експозицията-разказ на TV приемници, видео, електронна (анти-)музика, звученето на абсурдистка поезия (без значение на английски или на немски), обърнатият с толкова хумор, ирония и самоирония смисъл на предметите - всичко това е много по-близко и "свое" за поколенията, растящи с компютър в детската стая, отколкото за техните родители.
У нас времето на информационните електронни медии, разбира се, има много особености - независимо от наличието им, материалната среда и урбанизмът, също като в предишните десетилетия, са неразвити и в много отношения примитивни. У нас Флуксус-настроенията за преходността на материалния свят, иконоборческият дух, анархистичната енергия срещу консумативното общество не могат да имат същите конотации. Ако се върнем към 60-те години, ще трябва да си спомним, че през 1961-ва стартира телевизията в България, докато във Франция и в САЩ редовните емисии са започнали преди Втората световна война. През 1965 г. Нам Джун Пайк за първи път използва портативна видеокамера; дали нашите художници тогава са подозирали за съществуването й?
Поради тези и много други различия в общественото време-пространство, с духа на Флуксус в София се срещаме едва днес - 30-тина години след раждането му. Шанс е, че тази изложба все пак се случи. Тя е още един факт, който ни принуждава да обсъждаме артистичните събития у нас, съотнасяйки ги към по-широк хоризонт.
Ирина Генова