Музиката на една машина,
очила и цигаре

Флуксус се самообявява за "изкуство и антиизкуство, музика, антимузика, поезия, антипоезия". Флуксус олицетворява стремежа към мимикрия в ХХ век, когато всяка художествена форма в момента на създаването си вече е самоотрицание и ирония.
В началото на 60-те години Флуксус е анти-изкуство, създава се инструментален театър и анти-опера. Естетическите измерения на 90-те години са много по-сложни - те достигат самоиронията в "анти-анти-операта" на Лигети.
Музикалните събития, включени в ретроспективата на Флуксус (1962-1992), представиха исторически филм с участието на Кейдж, в който самият автор изпълнява Вариации II и III в компанията на Дейвид Тюдор и Щукеншмит в Берлин, 1963, и три "опери" на Бен Патерсън, създадени през 90-те години. Поуките от вечерите на музикалния Флуксус дотук са две. Дори за информирана публика все още е проблем как да възприеме Джон Кейдж от 1963 като исторически документ, как да разбира авангарда като история. Спонтанно и лесно, от друга страна, същата публика открива забавлението и удоволствието, което носи съвременният оперен пърформанс.
Дните на Флуксус бяха открити с три "опери" от Бен Патерсън, представени от самият автор и група "Изкуство в действие". Трите творби на Бен Патерсън носят белезите на един късен период на Флуксус - 90-те, и са далеч от остротата на експеримента. Всяка от тях - "Кармен", "Мадам Бътерфлай" и "Тристан и Изолда", разказва история, паралелна и иронична към историческия оригинал. "Кармен" - коктейлът "страст", "Мадам Бътерфлай" - загубената чистота на естетическото послание, "Тристан и Изолда" - първичното срещу социалната конвенция. Те съдържат три независими един от друг, паралелни пласта. Музикалният компонент - това е препарираната или консервирана опера, т.е. запис на историческия оригинал. Паралелно с това протича театрално действие, ироничният авторов превод в метафората на театралното представяне. Всички (автор, изпълнители, публика) взимат участие в отворената театрална форма... Ако в тези творби се е запазило нещо от първоначалната провокативност на Флуксус, то това е въпросът има ли в тях метафора? Или е останало само удоволствието от играта, от хаоса на музикално-символните значения...
Историческият ракурс на Флуксус открои също, че тук личността на автора, който демонстрира, изиграва или разказва своята пърформанс-концепция, е нещо много важно. Така на фона на Флуксус-движението се откроиха непознати параметри за личността, поставила превратна точка в музикалния авангард - Джон Кейдж.
Именно от естетиката на Флуксус Кейдж се отправя към най-радикалната звукова представа, която съществува в ХХ век. Той разкрива звученето отвъд всяка художествена или техническа представа, отвъд шума или тишината. Определено във филма-интервю препарираните предмети (пишеща машина, очила, цигаре), които използваше Кейдж, имаха по-"музикално" внушение от радикално обработените в електронните пространства на пианото, което бе "препарирано" в интерпретацията на Дейвид Тюдор.
Едва сега в естетическата рамка на Флуксус и извън ограничената гледна точка на музикалната естетика Кейдж може да бъде разбран цялостно. Паралелно с изпълненията на Фонтана Микс, Вариации II и Вариации III Кейдж отговаряше на въпроси на Щукеншмит (за 60-те това е фигурата на най-авторитетен авангарден критик в Германия). Той не счита, че възгледите му за звука са пряк резултат от заниманията му с дзен-будизъм. Той не мисли също и че естетиката му е отричане на традицията. Най-важното за него (това е изходна точка въобще в естетиката на Флуксус) е разпадането на границите между изкуствата. Кейдж бе напълно сериозен именно в момента, когато реагира на въпрос, зададен от Щукеншмит, с думите:"Бих искал моето изкуство да се разглежда като процес, който стои между музиката, изобразителното изкуство и театъра". Краят на авангардната визия, постигането на абсолютната свобода и отвореност в музиката на 90-те, представена от В. Рим и Лахенман, са белязани от идеята за разпадане на границите между музика, изобразително и словесно изкуство. И в това си разбиране Кейдж е достатъчно радикален.
Светът на Флуксус обърква дори изкушения в историята на авангарда специалист. Творба и анти-творба, процес, преливане на границите между изкуствата - тази "...история с много възли" (според цитирания в програмата на Флуксус, Луис Карол), днес отново може да бъде четена. Предстои още едно проява от света на музиката в рамките на Флуксус - представяне на "Оригинали" от Щокхаузен, често обявяван за последовател и опонент на Кейдж. Вероятно тогава ще се появят още и по-интересни реакции спрямо историята и естетиката на Флуксус. Засега за публиката и експертите остава удоволствието, забавлението, както и досегът с една сетивност на най-актуалното от ХХ век.
Ангелина Петрова