Възпоминания и памет

Вече от няколко месеца на книжния пазар се появи нова книга на акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов. Нейната поява е събитие - тя е пред нас - вярно, съкратена, вярно, не с оригиналното си заглавие, а със странното "Книга", сякаш етикет, закачен, за да повярваме в нейната "книжност". Но тя е в ръцете ни (във великолепния превод на София Бранц) - тя ни е необходима, именно днес и именно на нас, които повече оплакваме упадъка на българската култура, отколкото работим, за да я направим такава, каквато бихме искали тя да бъде.
В предисловието си Дмитрий Сергеевич пише, че времето на човека се ражда, израства, възмъжава и остарява заедно с него самия. Ако е така, то в дългия живот на акад. Лихачов, който на 28 ноември миналата година навърши 91 години, е отразено цялото наше столетие. И даже повече - в неговите възгледи за света се долавят благородните отблясъци на Сребърния век на руската култура, а в мислите му - най-същностното, с което човечеството иска да влезе в XXI век.
Ние познаваме Дмитрий Сергеевич чрез неговите всестранни и дългогодишни връзки с България, познаваме го чрез преводите на книгите му, чрез голямата му любов към нашия народ, чрез статиите му в защита на българската духовност и на българското историческо минало. Тук той има много приятели и почитатели, има и ученици - медиевисти, минали с неговото съдействие през "Лихачовската" текстологическа и литературоведска школа. Но спомените, отразени в тази книга, ще са нещо ново за мнозина. Те обхващат интелектуалния живот в Петербург през далечната първа четвърт на XX в., началото на червения терор, ужасът на лагера "Соловки", където авторът преживява няколко кошмарни години, репресиите през 30-те години, превъзпитателната работа, с която цели десетилетия се унищожава Доброто. Това е книга за съдбата на един човек, но многократно повече - за руската интелигенция в тежкото за нея време, за механизмите, чрез които се "разпиляваше" най-ценното за един народ - неговите мислители и писатели. Д.С. Лихачов не може да се примири със загубата на душевно богатите хора, отишли си, без да оставят никакъв спомен за себе си. И той им дава живот - за себе си и за нас. Неслучайно мотото на книгата е: "И сътвори им, Господи, вечна памет..."
Мемоаристът, връщащ се към случилото се отпреди години, винаги е заплашен от "изкривяване", от смесване на миналото и настоящето. Дмитрий Сергеевич е избягнал това изкушение, може би защото е надарен със способността на учения да се дистанцира от събитията и да служи единствено на истината. И защото е филолог - направил Словото своя съдба, човек, който отреагира на битието чрез силата на думите, който изгражда чрез думи Битието. Съдбата му не е лека, но всеки жалон в нея е Слово, книга написана, размисли - споделени.
Ще припомня, че от първото страшно изпитание на своя живот (а такива още много го чакат), от лагера, Дмитрий Сергеевич излиза с първото си изследване "Чертите на първобитния примитивизъм в жаргона на крадците". И когато четете за ужасите на "Соловки", помислете за силата му да наблюдава, да изследва и обобщава.
От него самия зная, че най-същностните мисли върху руските летописи (темата на докторската му дисертация, защитена по-късно) са се запечатвали в светлата му и олекнала от глад глава през ледените нощи на обсадата, когато е дежурил в очакване на поредната бомбардировка.
В годините на "великото мълчание" (така той самият определя времето на най-страшните репресии от 1937-1941 г.) скромният коректор, който никъде не ходи, с никого не разговаря и винаги получава пристъп на язва, когато се свиква поредното събрание за "лов на вещици", обмисля изследванията си върху единството на културата. Тези свои възгледи, внушени му отчасти и от лагерните разговори с А. А. Мейер, той по-късно настойчиво и великолепно ще защитава в трудовете си.
Чрез спомените си Дмитрий Сергеевич ни предава своя опит, опита на мислещия и про-мисляващия, че човек не е тяло просто одушевено, а тяло духовно и че ако му се отнеме, ако бъде изгубена тази духовност, ще се превърне в един животински вид, унищожаващ не само света наоколо, но и себе си.
Спомените на Дмитрий Сергеевич имат още една особеност, която всеки ще почувства. Преди да са написани, те са изговорени, многократно разказвани. Слушала съм част от тях в Петербург, в дома му, на масата с чая или в кабинета между книгите и старите снимки. И четейки, чувам гласа на Дмитрий Сергеевич, вълнението, многозначителните паузи след всяко име на човек, който отдавна е напуснал този свят. И гласа на Зинаида Александровна, феноменалната памет на която ни смайваше. Зинаида Александровна можеше да си спомни до копейка цената на всеки продукт, намерен по чудо по време на блокадата. И думите в книгата: "Предавам писалката на Зина" не са композиционен похват, а чистата истина.
И с още нещо е забележителна "Книга"-та - въпреки всичко преживяно, в нея няма да усетите нито злост, нито ярост, нито омраза. Дмитрий Сергеевич не е забравил, но е простил. И сега сякаш чувам думите му: "Омразата е рак - разяжда душите. Силата на човека е в това, да се издигне над омразата и да живее пълноценно и с любов."
С тази любов Дмитрий Сергеевич е написал своите спомени, написал ги е като поука за всички нас.
Доц. д-р Клементина Иванова