Нашата опера утре

Успехът често е кървав

Разговор с Пламен Карталов

В няколко поредни броя през лятото на 1997 година в. "Култура" публикува текстове за бъдещето на операта. Жерар Мортие, Пиер Ауди, Гюнтер Кремер, Александер Перейра, Йоан Холендер и Клаус Целайн бяха личностите, които от позицията на своя опит и авторитет изразиха виждането си по въпрос, който съпътства музикалния театър едва ли не от рождената му дата.
След тази серия, чрез която запознахме читателите с мнението на директорите на някои от най-големите европейски театри, очаквахме, че думата ще вземат, и то без специална покана, българските им колеги. Оказа се, че спонтанността не им е присъща. Но затова пък безотказно се отзоваха, когато им предложихме разговор по същите проблеми, пренесен в контекста, в който успява да съществува българският оперен театър. Все още!
Нека все пак напомним - дискусията е отворена.
К

Първият международен конгрес на оперните театри "Евролирика" се състоя във Флоренция в края на миналата година. Сред поканените за участие над 60 души - все авторитетни оперни директори от Италия, Франция, Германия, Белгия, Испания, беше и ръководителят на Софийската опера г-н Пламен Карталов.
Поводът: 400 години от възникването на операта, която се е родила тъкмо във Флоренция. Дискусиите са продължили три дни и на последното заседание е било съставено ново ръководство, в което по предложение на белгийските му колеги е бил избран Пламен Карталов.

- Г-н Карталов, тази почтена стара дама операта навърши смущаващата възраст от четири века, през които нерядко е обявявана за покойница. Твърди се, че ако все още тя се държи на крака, то това е истинско чудо. Как мислите, отминало ли е нейното време, и ако не, кой ще я спаси?
- Въпросът ви заслужава особено внимание. На него италианският журналист Сандро Капелето дава най-директен отговор в общата ни борба за живот на оперното изкуство:
"След кралските фамилии, заради удоволствие и престиж най-напред, последвани от импресариите, заради тяхната страст и печалба, дошла държавата - заради национална гордост и културен дълг. Утре кой ще има грижа? Оперното изкуство навършва четири столетия и в опита си да чества една тъй завидна годишнина не на собственото си погребение, е призвано още веднъж да смени кожата и мисленето си. В Италия и цяла Европа кризата е не само финансова, но е и на самодоказване и навсякъде държавата прави крачка назад."
Днес именно в този момент на абдикиране на държавните институции от оперното изкуство идва моментът, в който оперните директори трябва да направят решителен опит за спасяване на това изкуство от икономическа смърт. Необходими са спешни и специални мерки, необходима е нова тактика и стратегия и нов завой в обществено-икономическото пространство, предотвратяващи погребението на операта.
- Имате предвид, че операта трябва да напусне "музейността" си?
- Много директори, свикнали с охолството на доскорошната задължителна държавна закрила, сякаш още приживе морално погребваха това универсално изкуство - операта. Осигурен бюджет от държавата, безсрочен щат, гарантирано "покрит" от някой дефицит и често извоюван с много здрави лакти, финансово късогледство към отношението производствени разходи - посещения, силна творческа реализация, това са все признаците на музейното мислене за ръководене на оперния театър, който днес няма нужда от замъглен образ в обществото. Безпроблемното съгласие със субсидията, каквато ти я дават, т.е. все недостатъчна, и работата с тези средства, значи умишлено да обричаш на вегетиране и на агония операта. За кого се прави операта днес? Дали само за останките от аристократични фамилии, потомствено закърмени с оперна страст, или и за хора, търсещи духовна опора в оперния храм. Щастлив съм, че Софийската опера привлече и прегърна голям брой младежка публика. Не без значение за нейния интерес е обновеният репертоар, енергичното скъсване с досадната и празна риторика от повтарящи се заглавия, които само подхранват подозрението за паразитния характер на оперното изкуство.
Известният икономист на изкуството проф. Странци търси отговор на тези проблеми в нови аргументи, способни да превърнат оперното изкуство в икономически ресурс.
- По какъв начин може да се увлече една младежка аудитория?
- Като от живия оперен театър се изхвърли академичната представа за него, която е като смъртоносна ампула. Природата на оперното изкуство прилича на пътуване в страна на чудесата; в нея зрителите-слушатели се оставят по детски да бъдат манипулирани и хипнотизирани.
Ясният образ на оперния спектакъл е трудно осъществим и безкрайно дълъг процес. Хабенето на артистичния ресурс, досадата от дежурни щампи и безвкусици, от музикално-сценична концепция, отдавна покрита с прах; вокално слово, поднасяно неразбираемо, некултурно и пошло, игра на псевдоартисти, но с красиви гласове, мотивиращи само обличането на един спектакъл в скъпо струващи костюми и декори, е наистина безсмислено. Това гарантира отблъскване на заредения с модерна мултисетивност млад зрител. Артистичната материя не е компютърен продукт, за да се създава и изтрива лесно. Художественото цяло се създава в един цял творчески живот, бавно и мъчително, жертвено.
- Ако днес се разчита на оперния директор като спасител, то задачите и отговорността пред него са огромни.
- Световните икономисти на изкуството предричат, че безмилостното свиване на държавните субсидии ще се задълбочава. Проблемът най-силно засяга оперното изкуство, защото издръжката му има много висока цена. От друга страна, писъкът на оперните театри за повече субсидии глухо отеква в пропастта на предпочетените други социални пространства. Нямаме право на илюзии, нямаме право да чакаме приоритети и предпочитания.
В последните години, макар и много трудно, трябваше да се простим с мисълта, че някой си бил длъжен да дава пари, че трябва да си ги искаме от Министерството на културата и пр. илюзии. Аршинът, с който се измерва миналото и "добрите стари традиции", е толкова овехтял, че с него само си губиш времето. Оскъдицата на средствата трябваше досега да се осъзнае от всеки и само така съвсем трезво да търсим нови художествени и организационни умения. Ние в Софийската опера започнахме да го правим. Първо, с конкретно доказване чрез висока творческа производителност. Второ, с усилия за укрепване обществената функция на оперното изкуство. Трето, с утвърждаване на обществената необходимост и полезност, поемайки големи рискове в условията на икономическа криза.
От една страна, разгръщането на собствените възможности е освобождаване от робството на зависимостите, а от друга - кризата може да се окаже полезна, тя променя оборотите на един процес, променя мястото на изкуството в обществото. Битката за живот на изкуството, ефектът на кризата е оздравителен. На фона на тази призрачна картина оперният ръководител поема цялата отговорност и стратегическа инициатива. Най-изтощително е, че се живее в тясна държава, не толкова малка и бедна, но тясна. Главната ни цел бе не оцеляване, а право на силна позиция в обществото на най-големия български оперен театър; за приоритетно място, не полагащо му се, а отвоюващо се ежедневно. Затова икономическата криза заедно с кризата на манталитета трябваше да дадат противоотровата. Иначе как без лев държавна субсидия за творческа дейност успявахме ежедневно да работим върху все нови и нови проекти и само за една календарна година - 1997 г., да изиграем у нас и в чужбина общо 187 спектакъла, от които 6 премиери и две концертни изпълнения.
- Преследват ли се определени репертоарни цели с търсенето на нови, непознати заглавия?
- Изборът е много внимателен и старателен. Ще се опитам да го обясня с един пример: от доста време чака ред един поръчан от Софийската опера балет на Георги Минчев - "Фаренхайт 451*". Великолепна музика, много трудна за хореография, но така или иначе тя трябваше най-после да бъде облечена в танц, декор и костюми. Откъде средства? Една национална оперна къща трябва минимум веднъж годишно да поставя българско заглавие - експериментално, лабораторно, без значение дали резултатът винаги ще бъде успешен. Но това изисква специално внимание и финансиране. Писмата ни заедно със Съюза на българските композитори до предишни правителства останаха без отговор. Тогава успяхме да убедим бразилския спонсор на "Фоска" част от средствата, предназначени за операта, да се отделят за българския балет. Така с едни спонсорски пари направихме два проекта; това като режисьор на "Фоска" много ме притесни, но като директор трябваше да взема това решение.
- Нима цената да се постави балетът на Георги Минчев беше да видим втора българо-бразилска продукция?
- Беше просто една щастлива възможност. Договорихме "Фоска" след успешния резултат от "Гуарани", където влязохме в конкуренция с Вашингтонската опера. Премиерата там излезе две седмици след нашата и в бразилската преса се появиха над 40 публикации, сравняващи американската и българската постановка на "Гуарани". Тук бяха дошли шестима техни журналисти. Какво по-хубаво от това да се сравняваме и съизмерваме с колегите си по света? Мисля, че спечелихме състезанието категорично. Това даде основание на бразилците да ни гласуват доверие за нов проект. Спечелихме популярност на място, където има голям трафик на световни имена. И до тях стои и Софийската опера.
- Разбирам, че не всички са успели да видят в дълбочина и перспектива същността на бразилския проект, към който се отправят критики най-вече заради засегнато национално достойнство.
- Тясната държава ражда и късогледството, което не може да бъде добродетел, но словоблудството вече е порок. Само на театъра и на неговата публика е работа каква художествена стратегия и икономическа политика ще следва. Високопарните възвания и патетичните призиви са тилова битка. Ако има полза от нея, е добре. Но когато днес са нужни нови оръжия в напълно обеднялата колиба на българската музикална култура, когато данъкоплатецът най-малко се интересува от издръжката на оперния живот, когато вътрешните и международни пречки са толкова силни и ограничаващи ни, когато за нас оцеляването на оперното изкуство не е просто цел, а аргумент - като символ на музикална национална идентичност - парализиращото мнение на критици извън тези жестоките процеси е неприемливо. Така че линията на нашия проект "Гомес" е стопроцентов творчески, зрителски и финансов успех за театъра, една от противоотровите срещу слабата икономика на изкуството и несигурната творческа заетост. Чуждите инвестиции както в материалното производство, така и в културното, са помощ, доверие и престиж.
Когато се прави репертоар, необходимо е интересите да се слеят, покрият и изравнят с икономическия резултат. Намирането на тези линии и пресичането им в различни, но точни посоки довежда до успеха - а той много често е кървав.
- Може би публиката невинаги си дава сметка за това - тя плаща и иска най-доброто. Макар че приходите от билетната каса едва ли покриват голяма част от разходите.
- Нашата работа не е индустрия, а фабрика за производство на уникати. Каква е цената на един уникат? Така или иначе държавата дава пари за обезпечаване труда на хората, но важно е да се знае как са оправдани тези средства и колко са намерени за издръжка на цялата художествена дейност. Докарали сме нещата дотам, почти половината от нужните средства да получаваме от собствени приходи. Недостигът се покрива от спонсорите, които изцяло покриват разходите за дейност. Една спонсорска инвестиция осигурява работа на театъра 3-4 месеца. Тенденцията на западните театри да си докарват 50% от билетната каса при нас е немислима, тъй като цените на билетите ни трябва да се съобразяват със социалния стандарт на онези влюбени в оперното изкуство, които биха искали да са всяка вечер в операта.
- Вашият тип оперен директор - творец или мениджър?
- Не харесвам думата "директор". Приемам го само в превода му като "режисьор". Дирекцията е лаборатория за организиране и обезпечаване на художествения процес с цената на много труд и безсънни нощи. Трябва да се оцени огромното усилие на Софийската опера в тези години както творчески, така и икономически. Стотици милиони са нужни за няколко постановки в един сезон. Материалите за художествено-театрална дейност са на прекалено високи цени, издръжката на огромната сграда също. Благодарим на Министерството на културата, че за последните месеци на изминалата година пое разходите за електроенергия и отопление, но за цялостната си творческа дейност Софийската опера се самофинансира. Това е една много трудна и неблагодарна привилегия в условията, при които живеем и работим, без преференциални закони за защита и развитие на българската култура. И въпреки това с гордост трябва да подчертаем, че и тази година се справихме. При държавна субсидия 57.76% към общите ни приходи 42.24% са собствени. От тях 7.68% са приходи от спектакли, а 33.86% са приходи от копродукции и спонсори. Изнесени са 172 спектакъла.
- Как се защитава и доказва смисълът за съществуване днес на един национален оперен театър?
- Със собствена стратегия, доказваща неговата обществена необходимост и значимост, и в интернационализиране на неговия авторитет. Софийската опера го има не от днес и не от вчера, той е граден в продължение на един век. Това задължава да се работи за отстояването на този авторитет не само от страна на дейците на музикално-сценичното изкуство, а от цялата ни общественост.
Разговора води Пламен Петров