Третият

Клавирният конкурс Албер Русел, София, 27.1.-5.2.

В контекста на нашия клавирен живот проф. Жермен Муние - вдъхновителката на идеята за този конкурс, има специално място, чието обрисуване е своеобразна чест за всеки професионалист. Почти мина десетилетие, откакто тя направи своя първи майсторски клас в Музикалната академия, за да стане реалност това, което чухме като резултат в най-интересната част от тазгодишния конкурс - 13-те наши пианисти, участниците от I възрастова група (от 15 до 18 г.). Видяхме друго, по-задълбочено и рафинирано разбиране за френската музика. Едновременно дипломатична, фина и енергична, с подчертано силно чувство за справедливост, проф. Муние прави институция от всяка своя мисъл и начинание чрез силата на личността си. Типаж за професорка по пиано, с излъчваща се от всеки неин поглед категоричност, тя моментално убеждава в правотата си и най-големия скептик. Проф. Муние слушаше с абсолютно внимание всяка една проява на музикалност и артистизъм (особено у Дебюси, Равел и Шопен) сред непознатите за нея пианисти и оценяваше всяка находка. Като че ли от само себе си се възцари един високохуманен и музикантски критерий на оценка, в който немалка част бе отделена на гледната точка на участника.
В I група бяха допуснати до II тур всичките кандидати, което допълни проявата на толерантност и уважение към труда им. Но по-добре подготвените от тях бяха леко стъписани, тъй като не успяха да уловят критериите на журито. В резултат загубиха тези деца, които поразвалиха впечатлението от доброто си представяне на I тур. Но от чисто педагогически съображения свиренето им на II тур и подлагането им на високия градус от изисквания, които конкурсът наложи, ги изцеди, но отвори за нещо по-голямо от тях самите: не е малък героизъм на II тур да свириш в голяма зала с инструмент и акустика със съвсем различни параметри от тези, усетени на I тур в по-малката зала "Д. Ненов". Да не говорим за трудното овладяване остротата на високия регистър на рояла в голямата зала, дори за опитен пианист.
Бих искала да подчертая високо оценената от проф. Муние, изключително отговорна и прецизна работа на нашите преподавателки по пиано за участниците в I група. Те бяха подготвили деца от музикалните училища в Пловдив (5 деца), Бургас (2), Плевен (1), Варна (1), Русе (1) и София (3). Като цяло клавирният им репертоар беше съобразен както с конкурсните изисквания, така и с възможностите им. Преобладаването на френски репертоар не натежаваше поради универсалността му в клавирната литература. По-различни пиеси - от Онегер и Месиен - бяха изпълнени от К. Чобанов и Ал. Фол, но най-интересната пиеса от съвременен автор беше "Птицата на светлината" от Жерар Мьоние, великолепно изпълнена от Снежана Спилкова, носителка на III награда. Задължителната пиеса от Русел не само че не доскучаваше, а беше поле за най-пълна изява на качествата на младите пианисти, тъй като на нея вече се отпускаха психически. За мен най-интересно "Три пиеси оп. 49" от Русел изсвири К. Чобанов, който не е сред наградените.
Журито имаше "късмет" с наличието на открояващи се първи награди както в I, така и във II група. Сред младите пианисти това бе Павлин Нешев от Плевенското музикално училище в класа на Антоанета Воденичарова, който се отличи с най-ярко общо представяне. Той притежава красив и пълнозвучен тембър в звукоизвличането, естествен за неговия талант вътрешен усет в изграждането и мащабите на по-големите пиеси, както и стабилна техническа подготовка и издръжливост. Неговият голям потенциал би могъл да достигне още по-интересни измерения, ако съумее да направи своя духовна проекция във височина, която ще го помъдри в дълбочина. Павлин искрено се хареса на френската част от журито. Един от неговите представители, лауреат на много клавирни награди от конкурси - Ерик Бершо, сподели, че Павлин има изключителен талант за бляскава кариера.
Имаше чудесни постижения от много пианисти от I група, които не се класираха между наградените. Не е възможно да ги изброя всичките, но не мога да не спомена за "Кокошката" на Рамо и Сарабанда на Дебюси в изпълнение на една от носителките на IV награда - Стела Тименова.
Ако проследяването на I група може да даде пълна представа за нашата млада днешна генерация, то във II група това е много по-трудно. И тъй като един добър конкурс чисти безпогрешно всякакви илюзии за ниво без покритие, тук някак си от само себе си изпъкнаха печалните истини, отговарящи на това къде и защо изчезват тези таланти, след като влязат във висшето ниво на обучение у нас. Нашите участници не бяха никак много на фона на 13 японци, 3 французойки, 2 корейки, 1 грък, 1 белгиец, 1 аржентинец и 1 малтиец, всички до един идващи от Екол Нормал в Париж, ученици на Ж. Муние. (Ако замисляният за най-значителен наш конкурс "Владигеров" имаше своята Муние, то той не би се провалил миналата година). Не само липсата на време и недостатъчната подготовка бяха причините за слабото ни участие като цяло. (Тук не му е мястото да коментирам проблемите на клавирното обучение в ДМА, както и стратегиите за това как се осъществява конкурсна подготовка). На фона на нашата недостатъчна подготовка като монумент в стил обелиска на площад "Конкорд" в Париж, незатъмнявани от никакъв облак чуждо съмнение, на преден план изгряха великолепните изисквания на проф. Муние за свиренето, предявявани не към друг, а към нейните собствени ученици. В пространството между масата на журито и сцената протичаха енергии, което, ако се локализират между проф. Муние и свирещия, става нещо като открит урок, на който обаче конкурсният характер придаваше смисъл на събитие, осмислящо идването на пианистите от Париж в София. Смятам, че все още има смисъл за нашите пианисти този конкурс да протича по подобна схема, като важна част от курса на обучение при Муние, тъй като тя е "майстор" педагог от висш ранг и дава възможно най-добрата професионална подготовка, която само можем да си мечтаем на глава от пианист тук. След Муние срещата с големите интерпретатори, които да учат на дух и висш стил на интерпретация, не е тежко бреме, тъй като тя е извършила работата дотам безгрешно.
Всеки ученик на проф. Муние е своеобразен урок за нейните изисквания в съответната пиеса; ако не сте сигурни в интерпретацията на някоя творба от основния клавирен репертоар, веднага ще получите безгрешен отговор на своите съмнения, колкото индивидуален да е нейният изпълнител, или напротив, колкото и безличен да е той. Дори можете да усетите и нанесете на своите ноти педали, фразировка, артикулация, туше, замени между ръцете, дори пръстовка. То няма да доведе до скучен професионализъм, защото у българския талант винаги дреме лъвът на оригиналната индивидуална изява.
Ако ние го култивираме по принципа "на час по лъжичка" още от девети клас на музикалното училище, не само ще представим талантливи, а и професионални пианисти. Тогава няма да се чудим и вътрешно да се дразним на японците, които с всяко изминало десетилетие свирят или по-точно, функционират на пианото все по-добре и по-добре; дори това поколение сега, което напълно се формира в Европа, достига до големи духовни постижения и вътрешна сила. Провокирането на духа на един добре подготвен наш талант на конкурс с висок градус на протичане може да надхвърли по величина и комплексност на качествата дори и японците. Чрез моментите, в които няколко от талантливите японци започваха да музицират, улових, че огромната им инвестиция към европейската клавирна традиция във време, пари и непреодолимо желание, ги е поставила в една своеобразна авантажна позиция на благородни диктати на днешната клавирна мода - дразнещата култивираното ухо механичност им е заменена с подчертана изчистеност на линиите и учудващо добро и често срещано усещане за изграждане на форма във времето с нейните детайли. Към това прибавям една ясно улавяща се връзка между свиренето им с източните техники за култивиране на психическата енергия. В днешното глобално село, каквото е светът, където няма разлики поради тяхното обезсмислящо себе си стопяване, японците благородно съчетават "най-доброто" от техния древен и непромокаем за нас духовен свят върху европейската форма, каквато е например едно сонатно алегро - чисто европейски приоритет, без да демонстрират нахално превземане на европейските вкусове и изконни европейски духовни територии. Дори тоалетът на носителката на I награда във II възрастова група Мика Акияма - сполучливо съчетание между древен японски силует от гравюра с кринолин от френски класически художник от XVIII век, беше негласен израз на тази все по-засилваща се симбиоза между Запада и Изтока.
Носителят на II награда Тетсуя Ичикава въплъщаваше съвременния млад човек, стъпил на древната ин-ян същност на вселената, който чрез пианото одухотворява и усъвършенства себе си, слушащите го и света. Убедена съм, че този холистичен подход, засега към музиката и по-малко към пианото, ще му помогне в бъдеще. След завършването на втория си тур, както и преди почването на III тур, въпреки навика да си тактува с левия крак, той направи едва забележими движения с ръце, които си бяха чиста проба елементи от практиката ци-гун. Нищо чудно да му помагат, макар и косвено, тъй като не са свързани с процеса на музициране на сцена. Впрочем "хуманизирането" не е проблем единствено на японските пианисти - то е фундаментален общопианистичен проблем и в Европа, и в Америка. Факт е, че критериите са се извисили вече до такава степен, че техническа стабилност, интелигентност, умението за конструиране на формата и едновременното чуване на всичките й елементи - с взаимосъпоставянето на важни и второстепенни и построяването им в момента, дори и на конкурс, не са достатъчни, ако не топлят. Топлят собственият почерк и необятната, богата и несъизмерима душевност на свирещия. Типичен пример за това е другата носителка на II награда във II група, французойката Матилд Каре. Ако съществуват известни резерви към високия бал, даден на Т. Ичикава и Е. Спучес, за да се класират за II и III награда съответно, то към тази надарена с талант и интелигентност пианистка нямаше никакви съмнения. Само за една от дребните й грешки тя би могла да бъде дисквалифицирана на друг конкурс. Прави чест на журито, че не е взело под внимание това, за да повлияе на оценките й, поради което тя се класира също на второ място.
Единствената творба, изпълнена от Моцарт на този конкурс, концертът му за пиано и оркестър KV 453, прозвуча на III тур на М. Каре. Изисканият и артистичен звук излизаше еднакво убедително както от изваяните по детски фрази в I част, така и от оперните диалози във II. Не дразнеше това, че още не е определила характера на отделните дялове, нито че в изразителните кантилени на II част се опияняваше от музиката и просто забравяше да свири, тоест да си гледа работата, която има да върши. Навън излизаше само една малка част от всичко онова, което е вътре в самата нея. Този не много често срещан феномен, преобладаващ у по-сложно узряващите и по-интелигентни музиканти, й направи лоша шега в най-сложната III част на този концерт, която е типично клавирно въплъщение на Моцартова опера, когато нишката на драматургичната й памет изтъня. Издържайки ситуацията докрай, като се справи геройски, тази пианистка след края на този концерт вече беше пораснала с няколко години - след края му за нея вече беше все едно дали ще се класира или не.
Представянето на Кристиян Йон Бънъцяну, студент в III курс на ДМА в класа на проф. Дора Лазарова, също беше много интересно, но от съвсем друг порядък. Очевидно предпочитащ търсенето на самостоятелен път до своите резултати, той беше избрал и своя любима програма, която освен че беше добре подредена в драматургично отношение, разгърна постепенно и сигурно неговите качества. Началните звуци от "Потъналата катедрала" на Дебюси започнаха леко сковано, но към средата на този прелюд го осениха други звукови усещания, за да го завърши стилно и интересно, с рисуващ звук. Това че той е очевидно изкушен от клавирния свят на Дебюси, го подтиква и му помага сам да търси звуците, които знае, че би могъл да произведе. Във Фантазия "Странникът" от Шуберт - единствената творба, прозвучала от този автор на конкурса, който не е най-предпочитаният от участници и жури на по-младежки конкурси - Кристиян показа по-скоро здрава и конструктивна логика, отколкото звукови песенни линии. В токатата на Ненов той направи забележителни места, особено в нейния II дял, но от прекаленото съобразяване с характера на всеки елемент и всяка нова вълна на развитие, на места губеше внушението за монумент.
Ако по време на конкурса се оформи негласно това какви трябва да бъдат изискванията за I награда, то те бяха материализирани, показани наяве от опитната Мика Акияма. Това е една модерна пианистка, изразяваща стила на XXI век - интерпретация в полза на изчистените линии, подчертаването на графичността им по перфектен начин. От всеки трилер, акорд, гама или арпеж Мика правеше забележителни графични линии, с изравнен регистров диапазон, блоково съпоставяни в цялостното построяване на Третия клавирен концерт на Бетховен. Колкото е женствена, толкова свири като мъж, дори малко в повече. Привличащото тук е това, че тя не се спира само да покаже детайлите в цялото, а ги изживява чрез едва забележими агогични заставания, или по-точно мигновени застивания.
Като своеобразни постижения на този конкурс бих изброила някои от творбите и изпълнителите им: Томоми Маеда (Фантазия от Шопен), Томоми Миязаки (Прелюд, Хорал и Фуга на Франк), Даниела Дамянова (Интермецо от Владигеров), Нами Маеда (Прелюдии от Дебюси), Юкико Ниими (Лодка в океана от Равел), Езекил Спучес (Златни рибки от Дебюси), Матилд Каре (Игри на водата от Равел), Мишел Лоран (Островът на радостта от Дебюси и Натрапчиво движение от Костов).
В съзнанието на проследилите цялостното протичане на конкурса се запечатаха няколко творби, които станаха негов лайтмотив и имат с основание своята мотивация от гледна точка на свирещите на подобен форум - Бетховен - Трети концерт, Русел - Три пиеси оп. 49, Равел - Игри на водата. Проф. Муние явно бе заложила част от декодирането на своите изисквания в триадата Шопен-Дебюси-Владигеров. Можем да се замислим как французите виждат нашето клавирно творчество чрез предпочитанието на няколко наистина подходящи за конкурс творби от Владигеров, трикратното изпълнение на Токатата на Казанджиев, веднъж на Неновата токата, Токатината на Александър Танев, Токатината на Левиев, В. Стоянов, В. Чучков; и Г. Костов, чието "Натрапчиво движение" бе изпълнено от девет участници.
Това издание на конкурса "Русел" многократно надвиши нивото на предишните две, което означава, че за в бъдеще ще оформя своя облик през двегодишния си интервал така, че да амбицира младите ни пианисти да се подготвят наистина като за голямо културно събитие.
Анжела Тошева