Бертолт Брехт - усвояване на проекта

На български са преведени 138 стихотворения на Бертолт Брехт. Над преводите са работили Елисавета Багряна (2), Стефан Бесарабовски (58), Стефан Гечев (1), Надя Дакова (1), Атанас Далчев (2), Светла Денева (1), Димитър Дублев (21), Венцеслав Константинов (16), Никола Ланков (1), Александър Миланов (9), Владимир Мусаков (3), Минко Николов (1), Борис Петков (5), Валери Петров (1), Радой Ралин (7), Павел Спасов (1), Кръстю Станишев (32), Димитър Статков (5), Невена Стефанова (1), Димитър Стоевски (6), Иван Стоянов (1), Ст. Ив. Стоянов (1), Ангел Тодоров (1), Даря Хараланова (5), Николай Христов (3), Чило Шишманов (1).1
Поезията на Брехт на български - хронологияПървата поява на Брехт на български език е в сп. "Хиперион", 1930, IХ, кн. 5-6, където е публикувано стихотворението "Спомен за Мария А." Вторият превод датира от 1951 ("Мирът", преведено през френски от Ат. Далчев). През следващите 15 години в периодичния печат излизат 23 стихотворения, писани през 30-те и началото на 40-те години. Експресионистичният период на поета е представен единствено от великолепния превод на Р. Ралин на "Легенда за мъртвия войник". Този баланс се запазва в първото по-цялостно представяне на автора с 12 стихотворения в "Антология на немската поезия" (1966).
През 1968 се появява поетичен сборник на Брехт, озаглавен "Четиво без невинност". Съставителят Д. Дублев е подбрал 49 стихотворения, включително и от ранния експресионистичен период. През 1979 в поредицата "Световна класика" на издателство "Народна култура" излиза том с избрани произведения на Брехт, между които и 62 стихотворения. За първи път е представена и късната поезия на автора чрез откъси от циклите "Детски песни" и "Буковски елегии". През 1983 излиза от печат том 1 от "Избрани творби" на Бертолт Брехт в 4 тома. Той съдържа 106 стихотворения.

Четири извода от хронологията

Хронологичният преглед на преводите дава ясна представа за неравномерната и скокообразна рецепция на Брехтовата поезия в България. Дистанцията между първия и втория превод е необичайно голяма - 20 години. Следват още две десетилетия, през които отделни стихотворения се появяват само инцидентно в периодичния печат. До края на 60-те българската публика познава само дидактичния период на Брехт от 30-те години. Едва 15 години след смъртта на автора неговата поезия e представена сравнително цялостно. В края на 70-те и началото на 80-те години излизат от печат почти едно след друго две репрезентативни издания.
Тези данни дават възможност за четири извода: 1) поезията на Брехт прониква в България със закъснение, поради което трудно може да се говори за нейно влияние върху българските творци от поколението на Б. Б.; 2) фрагментарният и едностранчив подход към Брехт до 60-те години създава определени рецептивни клишета, които влияят и върху превода на поезията му; 3) експерименталният характер на Брехтовата поезия се губи в хоризонта на българския читател, който я възприема със закъснение от три до пет десетилетия; 4) Брехт е преведен пълноценно едва 30 години след смъртта му, поради което българската култура го възприема направо като класик.

Феноменът на алтернативните преводи

Близо половината от преведените стихотворения имат по два, три, четири, пет и дори шест преводни варианта. Рекорден брой (общо 6) има "Възхвала на диалектиката". Този изключително висок коефициент на преводни варианти е прецедент в рецепцията на немски автори от ХХ век. Той може да се интерпретира като специфичен механизъм за утвърждаване на класически статут и е представителен за възможностите на българската култура да възприема продуктивно чужди образци.

Експресионизмът на Брехт като класика

До 60-те години причастността на Брехт към експресионизма е почти неизвестна за широката публика. Едва първото самостоятелно издание (1968) бележи промяна в рецептивната "политика" към ранния период на поета. В началото на 70-те Ат. Далчев и Ч. Шишманов публикуват подборка в сп. "Септември", в която представят единствено експресионистични творби. В томовете от 1979 и 1983 поезията на Брехт от 20-те години е застъпена без всякакви догматични "уговорки".
Сравнението на алтернативните преводи обаче показва, че липсата на идеологическа принуда все още не гарантира пълна свобода на интерпретацията. Един от факторите с неочаквано траен ефект върху рецептивните ни нагласи се оказва неразвитата експресионистична традиция. В българската литература под рубриката "класика на модернизма" са вписани предимно имена на символисти. Как да се интегрира в този консервативен канон поетиката на една безпардонна атака срещу самото мерило за класичност, е въпрос, на който рецептивната традиция дава коренно противоположни отговори.
В блестящите преводи на Ат. Далчев езикът на символизма е интерпретиран като празно клише. Реториката му е трансформирана в шокови пародии, пределно "натурални" в предизвикателната си простота. Би могло да се каже, че провокативността на тази преводаческа стратегия повдига в степен скандалния радикализъм на оригинала. Тя използва енергия, заредена през 20-те години в протеста на един немски поет, за да я прицели в консервативния нимб на българския канон от 70-те.
По-често обаче скандалите на Брехт биват "патинирани", за да удовлетворят традиционните български интуиции за класичност. Това означава, че преводът разпознава интелектуалната игра между различните поетики в оригинала, но се съпротивява на нейния радикализъм, тъй като чете Брехт предубедено - не като революционер, а като класик. Затова предизвикателните жестове са "цензурирани", "облагородени" и върнати в безплътните сфери на "духовността". (Сравни, например, трите превода на баладата "За удавилата се девойка" от Далчев, Бесарабовски и Хараланова.) Съпротивата срещу тази "небългарска" чувствителност на шока, гротеската и пародията понякога приема още по-крайни форми, както е при превода на "Влюбените" от Кр. Станишев, където последните няколко стиха просто са отрязани.

Експериментът на Брехт - 50 години по-късно

Вторият кръг от проблеми е свързан с експерименталния характер на Брехтовата поетика през 30-те години. Брехт революционизира самото разбиране за литература, предлагайки нови отговори на основните въпроси - кой, за кого, какво и как пише. Жанровите "скандали", започнали в експресионистичния му период, сега се превръщат в последователна стратегия за преобразуване на самото понятие за литература. Атакувани са престижните жанрове на одата, притчата, беседата, песента, баладата, легендата, молитвата, посланието. Техният класически статут е вменен на ценности, които културата на 30-те години отхвърля като маргинални или дори антиценности: комунизма, партията, революционера, марксистката диалектика, солидарността. От друга страна самото понятие за класика е проблематизирано в устойчивите си модели и мотиви: творец, безсмъртие, вечност, герой, резоньор.
Интересът към програмните творби на този амбициозен проект е подчертан: повечето от тях са интерпретрани в два до шест алтернативни превода. Но нито един от тези преводи не е направен през 30-те години, поради което в българската културна среда произведенията постъпват не като провокации или експерименти, а като апологии на вече утвърдена идеологическа конюнктура. Едва в поредицата "Световна класика" (1979) творчеството на Брехт е представено по хронологичен принцип, който "връща" експериментите в естествения им времеви контекст. Дори и тогава обаче скандалната им провокативност остава потисната от високия статут на автора.
Характерът и степента на тази рецептивна трансформация личат четливо в сравнението на шестте преводни варианта на "Възхвала на диалектиката" (Ал. Миланов, М. Николов, Д. Стоевски, А. Тодоров и Д. Дублев - 2 варианта). Аскетична икономия на рими, ритми и епитети (едно-единствено прилагателно), почти театрални жестове на отказ от традиционните индикатори за поетична емоционалност, оголени формули на посланието - тази откровено "пролетаризирана" поетика се оказва подвеждащо "лесна" за превод 50 години след създаването й. Адекватният прочит изисква съпротива не срещу оригинала, а срещу автоматизма и клишираността на идеологическия език в културния контекст на превода.
Разликата между шестте алтернативи е в степента, в която те успяват (или не) да дебуквализират възхвалата, за да я прочетат адекватно - като интелектуално упражнение. Прецизният механизъм за диалектическо мислене, заложен в Брехтовия оригинал, изисква блестящо боравене с арсенала на класическата реторика (паралелизми, симплокии, тройна епифора, петкратна анафора, тройна антитеза, три олицетворения в рамките на общо 21 стиха). Изисква и нещо повече - деблокиране на сетивата за интелектуалната игра на диалектиката, чиято двутактова спирала е възпроизведена в структурата на оригинала. Неравномерният успех на тези усилия варира от "антидиалектизма" на А. Тодоров до респектиращата реторическа вещина на Ал. Миланов.

Брехт - усвояване на проекта

Доколко радикалният проект на Брехт е продуктивно усвоен от българската художествена култура, е труден въпрос. Три фактора имат решаващо значение за възможните отговори. На първо място - размерът на преведения поетически корпус. Българската култура разполага с внушителен масив от над 130 произведения, който покрива всички периоди от развитието на автора. Преводите са широко разпространени както чрез публикации в периодичния печат, сборници и антологии, така и в три самостоятелни издания.
Вторият фактор е хронологията на преводния процес. Рецепцията на Брехт е неравномерна и скокообразна с една силно концентрирана кулминация в края на 70-те и началото на 80-те години. Това половинвековно "отместване" на преводите от оригиналите само по себе си съдържа много информация за рефлексите на българската рецептивна култура, но така или иначе резултатът е реален и се свежда до приемането на един съвременен немски автор направо като класик. В този смисъл големият проблем, който рецепцията на Брехт поставя, се отнася до ефективността на механизмите за присвояване на класически статут. Това, което дава, и това, което отнема този статут, са два еднакво валидни индикатора за възможностите на всяка конкретна култура да усвоява чужди образци.
Поетичното творчество на Брехт се оказва изпитание за стереотипите, идеологическите клишета и консерватизма на българските интуиции за литературен канон. Сериозно провокирана, рецептивната традиция реагира с алтернативни преводи - третият фактор, определящ продуктивността на усвояването. Балансът на различните тенденции изисква прецизен анализ и едва ли може да бъде оценен еднозначно. Като еднозначно престижен можем да оценим единствено самия акт на алтернативно четене на класиката. Защото това е механизъм, който по условие атакува статуквото. И ако експерименталният проект на Брехт е рефлектирал по такъв начин в българската култура 50 години по-късно, то фактът сам по себе си заслужава нещо повече от юбилейно внимание.
Анна Лилова
Десислава Лилова

________________
1
Предложените данни са резултат от изследване,
което обхваща периода до 1996 г.