Разкази за Брехт на г-жа Ю.
На 9 февруари т. г. отидох да взема текста, който Юлия Огнянова прие да напише по повод 100-годишнината на Бертолт Брехт. Съгласи се да публикуваме и текста й от програмката към "Брехтиада". Само човек, който не е общувал с нея, не знае колко е сладкодумна - гейзер от случки и наблюдения. Имах касетофон в себе си и така се появи и третият текст.
Н. В.


Откровения
У някои хора липсва разделителна линия между здравия разум и лекомислието. Тази вродена аномалия е неподвластна на волята - нещо като фабричен дефект. Двете ми Брехтови постановки са между най-красноречивите доказателства за тази моя неизгодна природна даденост. През есента на 57-ма се събрахме по взаимно харесване, и главно с благословията на Иван Башев, в Бургас. Вили, Леон и Методи - баш майсторите, батковците в професията - представляваха достойно режисьорското лице на театъра. Мястото на моя милост в четворката бе ролята на драматург. И на гръмоотвод по време на очаквани и неочаквани "природни" бедствия.
Когато моят напорист характер започна да се пречка в работата на режисьорската тройка и да им дотяга, тримата, в лицето на Вили, изобретиха най-безотказния начин да се спасят (да си отдъхнат) от моята уморителна всеотдайност към общото дело - тихомълком ми пъхнаха в ръцете самостоятелна режисьорска работа... Твърде очевидно е какви "професионални" съображения направиха от мен режисьор. "Майка Кураж" бе третата ми поредна постановка... На какво съм разчитала тогава, нагърбвайки се с такава колосална творческа задача? Без да осъзнавам степента на риска? Без да ме осени дори за миг мисълта за възможен провал?... Лекомислието не познава чувството на страх. То по някакви свои вътрешни закони без усилие се изражда в малоумие. Зная го от собствен опит... И все пак?... Интуицията не е празен чувал?... Сигурна съм, че в момента съм разполагала с една шепа теоретически знания за театъра; с една повишена любов и чувствителност към изобразителното изкуство; с първично, почти физическо усещане за визуален ритъм; и на първо и последно място - с мислите и чувствата, породени от прочита на пиесата, която ми предстои да поставям. Образът на Кураж, майката, която изхранва трите си деца от търговия в самото пъкло на войната, е зареден с такава космическа енергия и решимост за оцеляване, че оставаш просто втрещен от слепотата на ума й да разбере уроците, които животът й поднася, за да пробуди заспалия й разум. Войната отнема и трите й деца, майката продължава да вярва във войната. Разбирах така адресираната към нас и съвремието авторова поука, струва ми се, че разбирах и мащаба на проблема. Това роди формата на спектакъла. Димитрина Савова, "най-младата изпълнителка на Майка Кураж", както я нарече немският културен аташе, изрази усещането си по време на репетициите, че ние търсим ефекта на "едрия план" в киното с театрални средства.
Появата на "Брехтиада" в НДК е изцяло заслуга на Младен Киселов. Много мило ми предложи да поставя Брехтова пиеса във връзка с някаква негова годишнина. Отказах му. Не чувствах вътрешна потребност. И докато мотивирах неловкия си отказ, в главата ми щракна мълниеносно възможността клоуни да изиграят Брехт в нещо като мозайка от негови произведения. Аз бях залюбила клоуните, докато правих Дядо-Славейковите "Бивалици-небивалици". Смутолевих току-що осенилата ме идея пред Младен, осъзнавайки абсолютно абсурдността за реализация на една подобна ерес. И двамата познавахме времето, в което живеем. На него специално може да му създаде пренеприятни главоболия, дори да се раздели с поста, който заема. Дъхът ми спря, когато Младен твърде отчетливо, дори натъртено произнесе своето лаконично: "Защо не?", аз не повярвах на ушите си и също толкова лаконично и отчетливо дадох своето "Да". Дадох съгласие, преди да имах някаква представа какво ми предстои. Той замина за Щатите преди премиерата на "Брехтиада". Събра след репетиция екипа на постановката и сътрудниците си във фоайето на зала № 2. Каза, каквото имаше да казва за нашата работа и даде "зелена улица". Аз почувствах нещо повече от казаното в скритата интонация зад думите му, адресирани към актьорите. Почувствах присъствието на някакво по-специално насърчение, за да предотврати опасността някой да ги разколебае в онова, което са направили, ако някой се възползва от отсъствието му и поведе борба срещу рожбата им. Това беше всъщност неговата благословия. И през репетиционния период той не допусна никакво чуждо вмешателство в нашата работа. Като директор на Сатиричния театър той ме покани да поставя "Бивалици-небивалици". По такъв деликатен начин Младен Киселов влезе в моя творчески живот. Мисля, че благородството на личността му при днешните загрубели нрави липсва не само на мен, но и на българския театър.
9 февруари 1998
Юлия Огнянова


Защо клоуни играят Брехт?
А защо не?
Брехт цял живот ратува за сливане на поуката с развлечението. "Който не учи развличайки и не развлича поучавайки, той няма какво да прави в театъра." Негови думи са и: "Театър, в който не се смеят, е театър, над който ще се смеят." Взривната сила на отрицанието, заложено в самата природа на смеха, пронизва цялото му творчество. И все пак - защо точно клоунския смях? Преди всичко заради вродения оптимизъм на клоунския хумор. Клоунската критика с остро, сатирично жило има ведро, оптимистично лице. Начинът, по който клоунът жигосва недостатъците, е жизнерадостен, смешникът на простолюдието скрива сериозното в смешното, тъжното във веселото, грижата в безгрижието. Той омаловажава, за да подчертае; одобрява, за да осъди; утвърждава, за да опровергае; изопачава истината, за да я наложи; прави се на глупак, за да каже нещо умно. Доказателството чрез противоположното е негов любим похват. Клоунската глупост е винаги интелигентна "глупост".
Освен умението да води зрителя към най-парливите проблеми на времето си в пародийно-сатиричен план, клоунът притежава и достойнството да бъде дефицитна категория човешко същество. Неговата фантастична непрактичност, липсата на пресметливост и корист, на враждебност и агресивност към себеподобните му го прави забавен неудачник. Но тази незавидна клоунска съдба не го настройва срещу другите, нито го довежда до отчаяние. Клоунът е всъщност едно голямо, непорасло дете - наивното и чисто детско "Аз" на възрастния, което битката за оцеляване в живота постепенно избутва в най-затънтените ъгълчета на душата ни, това е всъщност и природата на човеколюбието на самия Брехт.
Живеем във век на развихрени потребителски страсти и ставаме чувствителни към чуждия егоизъм само когато сме засегнати от него.
Спектакълът ни ( Б. р. "Брехтиада")подтиква да сверим своята съвременна душевност с клоунската, той ни подсказва, че нещо съществено в човешките ни взаимоотношения трябва да се промени. Ако е съумял да представи грозното в човека и обществото - нелепо, смешно и отблъскващо, ако е съумял да предпази някого от нас от подобни грехове в нашия делник, то тогава той е постигнал своята задача. Такива са били мотивите и съображенията ми, водили ме при избора на художествените средства за неговото изграждане.
1986 г.
Юлия Огнянова


Богчетата на таралежа
Разговор с Юлия Огнянова
Слушай, слушай, това няма кой да ти го каже...
Когато след Бургас дойдох в "Трудов фронт", направих предложение да поставя "Добрият човек от Сечуан". Реакцията беше потресаваща. Направих разпределение. Само жените бяха съгласни, при това три от най-добрите. Мъжете бяха категорично против. Не искаха да се поставя един провален в Европа автор. Обаче генералното съображение беше, че аз ще изгоня публиката от "Трудов фронт" и може би бяха прави, защото твърде еснафска беше публиката, която имаха, която обича театъра им. И намерението отпадна. Директорът Николай Щерев е бил категоричен, че не иска да бъда назначена в неговия театър, за да не си вкара таралеж в гащите. Иван Башев ме съветваше да не ходя в този театър, че той не е за мен. Ама аз бях много независима. С Башев се уважавахме, ама никак не се слушахме. Казах му, че това е един малък театър и ще мога по някакъв начин да го хвана в ръцете си. Каквито и да са в театъра, от еснафи ще станат нещо друго. Но там партийната организация се оказа обаче страшна работа. Петър Чернев казваше: "Юлия, ако някога нещо започне срещу теб, няма да взема твоята страна, защото много ме е страх." Партийният секретар беше актьор, ама все едно закачалка с дрехи, винаги му даваха Петър Чернев да го дублира, а при мен стана тъкмо обратното, та чак от районния комитет идваха при мен. Знаеш ли какво ми каза директорът - стар човек, с бели коси, като на бог? Понеже не ме искал, след това започна да изпитва към мен такава нежност, не можеш да си представиш. Та той с бащински тон ми каза: "Юлия, сега, когато след Бургас всичките сте взети на мушка, ако твоят дебют в София бъде тази пиеса, това ще бъде фатално, защото партията води антирелигиозна борба, а в пиесата има три богчета." Това е през 1962 година. След това Искра Панова преведе "Чучулигата" на Жан Ануи за мен, така че да я правя в "Трудов фронт". Не помня дали стигнахме до художествен съвет, но директорът ми каза: "Жена ми е свидетел, Юлия, две нощи не съм могъл да мигна. Не зная как човек може да ти помогне, как може да те спаси. Преди избираш пиеса с богчета, а сега главната героиня чува гласове от небето. Ти не виждаш колко си застрашена." Искрен беше. Когато правих "Антигона", ми прати телеграма: "Облажавам и завиждам на хората, които са имали възможност в момента да работят с теб." Казвам ти го, за да разбереш епохата. Това беше особено време.
Заболях, и докато лежах, ми попадна някакво томче и така прочетох "Животът на Галилей". И още като я зачетох, ме обхвана една краста, ама много хубава. Представях си, че простолюдието с всичките си плюсове и минуси ще се появи на сцената по някакъв начин и ще изиграе пиесата през своята гледна точка, в която има и неразбиране, и страшно съчувствие. И аз щях да търся къде са допирните точки между гения и онзи терен, който го ражда. Просто ги видях: луди, хаотични, близки до моята никаква природа - понеже игровият театър е моето основно разбиране, аз и моите (ученици - б. р.) ги изпортих по тази линия. Единствено в игровия театър актьорът може да има нагласа, че играе от свое име своето разбиране и усещане за героя, а не че се превъплъщава в него и като натиска педала, да става такъв лош театър. В игровия театър виждаш гол самия актьор. Може да е театър, на който не знам езика, и ако го видя, и е постигнато само чрез майсторство, казвам: "Свалям шапка, великолепно, разбирам всичко". Не съм критикар, не съм създадена да бъда съдник, не е в природата ми, но това съм го виждала най-много на репетиции. Защото тогава помагам да се създадат допълнителни обстоятелства, и като тръгне от един-двама, и се заразят и другите, това са най-божествените мигове в моя живот. Те ми оправдават всичко. Защото аз не мога да кажа, както всички други, че съм имала призвание към театъра. Скачала съм от едно на друго, хаотична натура съм, и повече чувствам с кожата си изобразителното изкуство и архитектурата в пространството. И мисля, че това ми е помогнало. Чувствителността ми към изобразителното изкуство е от чичо ми и леля ми. Той е голям художник във Франция и извън нея, а тя скулптор. Та тя ме водеше на изложби, и след това ме сочеше на техните среди като кученцето в "Мъртви души" - непремено да му пипнат муцуната.
Сега пиша на моите (ученици - б. р.).Обещала съм им да напиша за работата им, за това как съм работила с тях. Пиша на нашия си език, така както говоря на студентите ми. Много ме помолиха. Преди три години съм им обещала, а не ми остава време.
Бях ти казала във Варна...
9 февруари 1998 г.