Да си направим Андерсен
"Ханс Кристиан Андерсен" от Елиас Бредсдорф се явява пред нас като романтична къщичка от Дания, с пристройки, все още разхвърляни в кутията с легото. Биографичният пъзел си остава несглобен до края: естествено е подобно четиво да тече успоредно с други текстове (автобиографиите, дневниците, писмата, самите творби на писателя, неговите изрезки от хартия...), но книгата на Бредсдорф е доста объркана спрямо това кого легитимира. Тя започва с това как самият Ханс Кристиан чрез своите автобиографии иска да инсценира друга биография за себе си - примамливо приказна, описваща малко бедния, но иначе много богатия и щастлив живот на автора на приказки. Този сюжет обаче е бързо забравен от Бредсдорф, който предпочита да обедини житейските факти безкомпромисно по средата и да ги погледне откъм свежата им антологичност.
Тази книга е пионер в говоренето за Андерсен на български: за великия датчанин не може да се прочете почти нищо, като изключим напудрените предговори към преводите на Андресеновите приказки. Но както в датската, така и в българската литература може да се напише такова писмо: "Бих искал очите ми вече никога да не видят моята страна, която държи сметка само за недостатъците ми, но не успява да разбере какви големи дарове Господ ми е дал! Аз мразя тези, които ме мразят, проклинам всички, които проклинат мене!" (Х. К. Андерсен в писмо до Х. Вулф). Кирил Христов се ражда в годината на смъртта на Андерсен.
Книгата на Бредсдорф е разделена на две: първата част изцяло се скрива зад лудостта на фактите, напомня и изброява, защото те са достатъчно неравни и смайващи и сами ще си го кажат, за да стане най-после ясно. Тази карнавалност на изброяването, на доскучаването от редицата (набиват се в очи сприхавите пътувания и безкрайните посещения при крале и херцози) заслужава (ли) да бъде запомнена, като че ли от паметта най-пряко и органически ще приемем ужаса-скръбта-приказката Андерсен. Книгата бърза да бъде изчерпателна и се усеща където не е. Съвсем слабо интерпретираща фактите и хронологията, тя накрая не издържа и в "Личността на твореца" я спохожда онази младенческа нервност, която прави опит да изкаже Андерсен като самотник, педераст, хипохондрик, грозник с комплекс за малоценност, агорафоб, страдащ от мания за съмнение, свръхчувствителност и зъбобол.
Втората част на "Ханс Кристиан Андерсен" се обръща към "Неговите приказки" чрез не особено сполучлива класификация, като отново настоява на правата линия, едната страна на която захваща житейския факт, а другата води до претворяването му в приказен вариант. Книгата на Бредсдорф в крайна сметка е доста поостаряло и немодерно четиво, макар че тази нейна българска публикация е полезна, като се има предвид парадоксалното закъснение на говоренето за Андерсен в българска среда. Колкото и да изглежда тежка и уводна, тази биография изброява своята почтителност към майстора на приказката, към неговите необичайности, към детето Андерсен: тя донася една смесена и несигурна трогателност към биографическия принцип "това е всъщност онова".
Десислава Неделчева

______________
Елиас Бредсдорф. Ханс Кристиан Андерсен.
Превела Евгения Камова. Хемус. 1997