Изненадата ни намира отвсякъде

В някакъв смисъл тази книга е текстът, който българската литература не можа да напише през последните осем години. Тя говори за миналото без несъзнаваната носталгия на хората, израснали в него; за настоящето - без катастрофичния сантиментализъм на тези, които са обречени да го понесат. Тя е една щастлива другост - донякъде това, което скрито очаквахме да направят Цветан Тодоров или Юлия Кръстева, макар и по друг начин: да се говори за българското отвън - от дистанцията на надмогнатата сантиментална ограниченост, и в същото време отвътре - с ангажимента на кръвния усет. По естествен начин отпадат въпросите за срама и вината от своето, провинциално българското. В книгата на Илия Троянов липсва традиционно-емигрантският Едипов комплекс към родното - може би защото сам авторът е напуснал България на щастливата шестгодишна възраст, т. е. по времето, когато окончателно-вече-формираният екран на инфантилната амнезия е положил основите на частната (родова) митология, без да е втвърдил матриците на нейната социална изразност.
Тромавичкото, претенциозно заглавие (може би на немски звучи по-добре или пък поражда асоциации, недостъпни за българското съзнание) и невзрачно-баналното решение на корицата превръщат книгата в един вид грозно патенце, което израства в лебед чак когато успееш да прочетеш първите десетина страници. Повествователният маниер е нетипичен за българската литература - няма го самият корен на прагматичното, житейски-земно-вещественото в нейното мислене, липсва едноизмерно праволинейният конструктивизъм на композирането, даже синтаксисът (поне според превода) е съблазнително отчужден от спокойствието на нормата. Наративът е дисонантен, контрапунктен, фрагментарно-цялостен; можем да доловим следи от игровата похватност на един друг (магически?) реализъм; няма го досадният стремеж "символика с цената на всичко", не се подсмихва вулгарно-тъжният череп на онзи, станал напоследък популярен, експеримент, в който литературното се изписва по паралитературни начини. Спомняме си "Гъбата" на Цветан Марангозов: не толкова тематично, макар че в един най-общ план - поглед към политическата реалност на близко-тоталитарното минало - може да има известна прилика, колкото в по-неопределимите измерения на повествователно-мирогледната типология. Изглежда, че именно това са и двете най-добри досега художествени творби на новата българска емигрантска литература.

Милена Кирова

_________
Илия Троянов. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде.
Превела от немски Гергана Фъркова. Народна култура. С. 1997