Добрият, Лошият
и Мръсното копеле

Някак неловко се получи с посещението на президента Стоянов в САЩ (биха казали самите ку-кувци) - там събитието не получи никакъв медиен отклик заради аферата Люински; тук бе затъмнено от скандала със спирането на "Хъшове". Вече не един наблюдател отбелязва, че има нещо нередно в това свалянето на едно предаване от екран (и преместването му на друг) да доминира новините в продължение на две седмици. При това за паралелно отстреляния му огледален образ "Каналето-2000" става дума някак попътно и между другото. И докато господата Любен Дилов-син и Слави Трифонов трупат все по-значителни шансове да останат в медийната ни история като борци за свобода на словото, въпросът около правото им да качват Надежда Михайлова на пилона раздели нацията на нови две партии.

Въпросът докъде се простират границите на позволеното и защо, се задава традиционно след всяка ку-ку провокация. И след всяка провокация тази граница отстъпва малко по-назад. При избутването й твърде рядко си служим с реални аргументи - обикновено обясненията са от типа "и еди-кой си го е правил, защо ние не". Така след Козлодуйското предаване приехме, че то е било допустимо, защото Орсън Уелс е правил същото; в резултат добрият човек Стефан Савов стана за смях. Сега с изключение на няколко досадни и повтарящи се постулата за свободата на словото и правото да критикуваме политиците си, като че ли се спираме на заключението, че хъшовските закачки са били допустими, защото БиБиСи е показвала въображаем секс между Маргарет Тачър и депутат в английския парламент. Добро обяснение, да видим този път кой ще отнесе майтапа. Кризата на рационални доводи, в която изпадна самата публика при приемането или отхвърлянето на спряното предаване (за другото спряно никой не си прави труда да се горещи, защото беше беззъбо), отново показа значението на личностите, таланта и дързостта в разширяването на собствената ни търпимост.
В старото "Канале" и Камен, и Слави правеха много за разширяването на границите. На Камен сякаш му вървеше по-лесно - преди две лета той говори в ефир за необходимостта да се използва презерватив при анални сношения не само напълно безнаказано, а и благодарствено писмо от Мими Виткова получи. (За прословутата му реплика от последната Виденова зима, че докато някои си свалят правителствата, ние си сваляме радиаторите, да не говорим.) Защото въпреки слуховете за неговата хомосексуалност, той си остава далеч по-приемлив за обществените норми. С други думи, той е Добрият. Българинът е свикнал да очаква от популярните си люде да гушкат бебета и да превеждат бабички през улицата. Именно Камен е човек, комуто тази по-милозлива роля пасва. Той е симпатичен, земен, чаровен, не е надут и надменен, шегува се сам със себе си и като съсобственик в ТриВоДи, настоявал всички актьори да делят наравно печалбата - тоест не е сребролюбец. Не крие, че се вълнува от изкуството и красотата. Силно бе популяризирана случката, когато се разплакал в Нотр дам дьо Пари, известно е желанието му да играе в театъра. Има топли очи и добра усмивка.
Със Слави Трифонов нещата стоят далеч по-тегаво. Той е по балкански нетърпим към различията и малцинствата мъжкар. Отчетливо се бори да бъде антипатичен на всеки нормален средностатистически българин, пише тинейджърски откровения по задната гума на джипа си, обича скандалните изказвания за вредата от изкуството и много се старае речта му да изобилства с фекални сравнения. Фука се с парите си, като в същото време не успява да отиде чак толкова далеч, че да престане по различни начини да се извинява за тях. (Говори за тежкия си труд като Нешка Робева, когато тя обясняваше успехите на Бианка Панова.)
При все това вълненията сега са около нетолерантния в личния си живот Слави, а не около проповядващия търпимост Камен - именно защото Слави не измени на традицията да блъска по границите на представите ни за позволено. Камен като добрия ученик, когото с такъв успех представяше в скечовете на "Каналето", се върна назад и се опита да се настани удобно във вече завзетите територии, докато Трифонов стана символ на новата вълна пионери, тръгнали да опитомяват непозволеното. Бинго! След първоначалния шок, на народа (и на повечето медии) му бяха нужни десетина дни, за да приеме побитите наново колчета на допустимостта. След "как може!" последва логичното "значи може". Така Камен Воденичаров остана със своето предаване някъде назад в опознатия и некриещ никакви вълнения тил. Нещо повече - след избухването на скандала той дори не се опита като една Ифигения да подкрепи постфактум братята си по оръжие и да отмъкне част от славата им, като предложи да понесе солидарно с тях удара. Оттук нататък наистина не му остава друго, освен да смени категорично формулата и да се отдаде на красотата, добротата и търпимостта. А Слави Трифонов и Любен Дилов-син могат спокойно да продължат да си правят това, което най-добре си знаят. Да прибавят още един, нов ореол на борци в очите на много хора и да питат като Лари Флинт от онзи филм всеки, който нещо ги погледне накриво: "Защо трябва аз да се боря за вашата свобода?"*
Не че идеята за въпросната свобода е ясна и изкристализирала. Имаше един виц - влиза момък с любимата си в заведение и екзалтирано се провиква към сервитьора: Донесете ни плодове и еликсир, цветя и нектари! А по-конкретно?, пита сервитьорът. По-конкретно водка и краставици, отвръща влюбеният. Та историята на любовната връзка между българската публика и едно предаване, което в началото беше студентско, а после само забавно дезинформационно, много прилича на горната ситуация. Дайте ни свобода на словото и демокрация, викахме в началото, после се разбираше, че по-конкретно предпочитаме поръчката да не носи големи изненади. Разликата обаче е в това, че прякото назоваване на водката и краставиците все още се смята някак за проява на лош вкус. Затова е логично да се запитаме не е ли бурната връзка на "Ку-Ку","Каналето" и "Хъшове" с публиката всъщност историята на едно голямо взаимно залъгване, при което често избягвахме да наричаме нещата с истинските им имена. Историята на едно неразбирателство, което вече повече от седем години продължава да тече между:
- създателите на предаването и публиката;
- публиката и нейната представа за себе си;
- авторите и тяхната представа за тях си.
В основата на тази серия от неразбирателства е огромната популярност на променялото се през годините предаване и убийственото чувство за хумор, с което го захранваха основният му идеолог Дилов-син и ядрото около него. В един момент, въпреки всички скандали, атаки и опити за спиране, положителното отношение към предаването се превърна в задължително за всеки, който би се почувствал неудобно, ако го разходят по главната улица, намазан с катран и овъргалян на голо в перушина. Дори най-пострадалите от разнообразни словесни гаври лица се надпреварваха да се включват във веселието, да получават награди на Ку-ку Академията или ВИК-ключове (в това число дори отявлени негови отрицатели като Хачо Бояджиев). Стигна се до там, че самият Жан Виденов по времето, когато ругаеше медиите наляво-надясно и ги обвиняваше във всички възможни грехове към него и правителството му, публично извади "Каналето" от списъка на враговете си с невероятните за неговите уста думи: "Айде без "Каналето", защото те са симпатяги". А щом отношението на публиката към предаването подлежеше на някаква задължителност, това не можеше да не се отрази на начина, по който се самовъзприемаше тази публика, или на начина, по който се самовъзприемаха обектите на всеобщото въодушевление.
Любен Дилов-син, както преди това и Петър Курумбашев, напоследък след големия скандал с "Хъшове" често пита: "Защо ни приемате толкова насериозно?". Не ние превърнахме сами себе си в последна инстанция - публиката ни възприе като такава, обяснява положението той. Да, истина е, че още от времето на "Многострадалната Геновева" българската публика има проблеми с илюзорната действителност на театрото и отказва да гледа лековато на представленията. Дилов-син неслучайно периодически припомня как в недалечното минало хората хвърляха камъни по Черкелов-Велински, а по-сетне посрещаха с хляб и сол Васил Михайлов - капитан Петко Войвода. Истина е също така, че някои от момчетата в предаването някак си успяха да не се променят със славата и парите. В същото време същите тези момчета, които не искат да ги възприемат насериозно, бяха въвели минутка на водещия. (А как да не приемаш насериозно Слави Трифонов, когато със славянско-православна патетика пита "Бога ли разпнах?" по повод някакво безумно сравнение на Коруджиев.)
Публиката открай време е искала да ги взима насериозно. Първо, защото в България винаги е било по-лесно да възприемеш, схванеш и разбереш хумора, ако изведеш от него послание. (Най-характерен пример за това беше използването на "Тайсън-кючек" като песен-протест срещу БСП.) Ние, българите, никога не сме имали вкус към чистия нонсенс, нещо повече - сякаш се чувстваме задължени да се обидим при сблъсъка с нещо толкова освободено от рационалност и здрав смисъл. В зората на ку-кувската музикална дейност например кретенските преработки на детски песнички като "Над смълчаните полета пеят медени звънчета" с думи за катафалки и отровени дечица в детски градини предизвикаха такъв шок, че сякаш по всеобщо споразумение сериозен скандал около тях не се вдигна. И второ, при тази пълна суша на истински популярни лица, беше неизбежно най-известните от тях да платят своя дан към "сериозното".
Наречени любовно от медиите "звездите на "Каналето", хората около предаването действително придобиха огромно влияние върху аудиторията. Влияние, което лека-полека изяде шансовете им да си останат чисти зевзеци-сатирици, защото неизбежно започна да изисква от тях ясна политическа обвързаност. И когато днес в затихващите спорове около "Хъшове" се подмятат вместо аргументи имената на Джей Лено или Хауърд Стърн, трябва да имаме предвид, че ако Клинтън сдаде поста, народът няма да го изпрати със спонтанни митинги, разтърсвани от техните солени вицове. Така, както миналата година хората по улиците посрещаха Петър Стоянов със "Седем-осем и да си паднала". В това е голямата опасност за тези, които ни казват, че се борят за нашата свобода. Те вече са на една съвсем малка крачка да бъдат обвързани политически - скандалът с рекламата на "Овергаз" е първият ясен сигнал за това. Дълбоко в себе си българинът няма нищо против гаврите дори с най-популярните му политици. Но не и когато тази гавра има за цел друго, освен чистия сеир. Не и когато тази гавра е подплатена с друга идеология, освен любимата открай време теза, че "всички са маскари". И така, както добротата и желанието за повече кротка толерантност изяде главата на Добрия (Воденичаров), подозрението в пропаганда ще изяде главата на Лошия (Трифонов), като го превърне необратимо в Мръсно копеле. Дано това не се случи, защото иначе оттук нататък на новите пионери в териториите на непозволеното хич няма да им е лесно да ни убедят, че единствената им цел е да побиват колчетата си все по-далече в ограниченията на балканската ни психика.

Вера Джамбазова

__________________
* Впрочем тезата, че всичко се прави в името на народното благо, беше използвана още по време на Козлодуйския случай. Едва ли много хора си спомнят, че за да докажат как основната им цел е била затягане на редиците на гражданската отбрана, Нидал Алгафари и част от екипа започнаха да правят отделно сериозно предаване, посветено изцяло на тези проблеми. Нещо като изкуплението, налагано на холивудските звезди, когато ги пипнат да шофират пияни - 500 часа лекции пред обществеността за важността да си трезвен.