Краят на нашето поколение

В памет на актьора Георги Малинов

Георги Малинов е роден на 29 ноември 1957 г. в София. Завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1983 г. в класа по актьорско майсторство на проф. Димитрина Гюрова. Работил е в драматичните театри в Ловеч, Благоевград и Пловдив. Основал е филмова къща за производство на видеоклипове, в която е работил и като режисьор - много от клиповете на Дони и Момчил, на Коцето и други са негови. Работил е и като мениджър на наши поп- и рок-звезди.Умира на 3 май 1996г. в София.
Публикуваме настоящия текст, защото по стечение на различни обстоятелства духовността и енергията, с които Георги Малинов е дарявал на хората около себе си, са останали извън вниманието на нашата може би наистина стопяваща се културна общност.
К

Изминаха месеци откогато почти незабелязано си отиде от този свят един доста необикновен човек, с когото раснахме заедно в продължение на повече от тридесет години. Не много отдавна, преди да ни напусне, кроехме планове за това как щяхме да надживеем всеобщата разруха и отново щяхме да заживеем един срещу друг, на една улица и как хората отново щяха да се разделят на различни обществени прослойки с различно духовно съдържание. Щяхме да остаряваме заедно в нашия си измислен детски свят, без да сме принудени да се съобразяваме повече с духовната немощ на "другите". Жоро беше човекът, който имаше вроден, изключително чувствителен усет към това невидимо, но безкрайно важно разделение между хората. Той ме научи да ги ценя и презирам в зависимост от тяхната принадлежност към духовната аристокрация или към материално-доминираните по-низши класи. Затова липсата му се усеща толкова болезнено. Страхувам се, че това е и символичното начало на края на нашето поколение, което може би живя прекалено добре, в един свят на илюзии, за да успее да се приспособи към новата вълна от войнстваща простотия. Бог се погрижи за Жоро, като си го прибра и така го избави от необходимостта да продаде душата си на дявола. Останахме ние, по-обикновените, по-приспособяващите се, но уви, вече без неговият верен компас, показващ разликата между пошлото и елегантното, между новобогаташа и потомствения аристократ, между материалното и духовното.
Наистина в отсъствието на Жоро светът се е превърнал в едно доста по-сиво и пустинно място. Най-кошмарна е мисълта, че вече никога, абсолютно никога няма да можем да си поговорим, да си спомним детството, нашите сбивания и мечти.
Защо точно Жоро? Като че ли всеки друг би бил по-заменим. Той беше едно рядко същество, което стоеше над всички нас по един много особен, уникален начин. Жоро не беше нито най-добрият, нито най-умният, нито най-работливият, нито най-артистичният. Той не беше само един мой приятел от детинство, а по-скоро една институция, един arbiter elegantiae. Точно както Петроний, той беше роден патриций, с невероятна вътрешна издигнатост и дълбоко презрение към околния материален свят.
Едно от най-интересните неща при него беше, че Жоро се отнасяше към хората като със свои поданици, които едва ли заслужават и минута от неговото внимание. От друга страна, същите тези поданици, въпреки постоянното унижение, на което бяха подлагани, винаги се връщаха вярно при него, привлечени може би несъзнателно от силата на магнетично-господарския му дух. Спомням си един мрачен зимен ден, когато всички деца от улицата се бяха настървили срещу Жоро, вероятно в резултат на някои негови номера, и го бяха заобиколили от всички страни със снежни топки в ръка. Никога няма да забравя царствения му поглед, изпълнен със снизхождение и достойнство. Дори начина, по който това дете придържаше палтенцето си, излъчваше презрение. Той беше уверен, че скоро щяхме да сме отново в краката му, защото той беше в сърцето на всички наши игри. Ние никога не играехме на "топчета", "фунийки", футбол или белот. Това бяха игрите на заобикалящите ни по-низши класи, пришълците. Ние правехме театър със стари дрехи, парцали и одеяла, устройвахме конкурси за най-красива актриса или най-интересна пощенска картичка. Прекарвахме часове в търсене и измисляне на прекрасното в един сравнително грозен свят. Със своето присъствие и изтънчено внушение Жоро притежаваше магическата сила да превърне дори една порутена неремонтирана стая в елегантен салон, където реалността съществува в друго измерение. Когато той ми подаваше столче отвътре и аз прескачах през прозореца на заключената от баба му външна врата, все още не осъзнавах, че отивах при един вълшебник. Заедно летяхме с фантазиите си за бъдещето в търсене на красивото. Много години трябваше да минат и много хора да срещна, за да осъзная Жоровата магия. Тя те качва на една планина, от която целият свят изглежда населен от нищожества, с които едва ли си заслужава де се общува, освен ако те също не намерят пътя нагоре към по-висшите ценности. По-късно установихме, че това рядко се случва с хора, които не го носят по рождение и произход. Спомням си за нашето 3-дневно пътуване с влак до Ленинград заедно с неговите състуденти от ВИТИЗ. Само един поглед, забавна реплика или подигравателен жест беше достатъчен да превърне иначе невзрачните му колежки в богини, а мръсното купе в приказно килимче, летящо из страната на чудесата.
Неговият дом беше винаги пълен с хора, много хора, различни хора, интересни хора. Той беше човекът, за когото се шегувахме, че познава половин София и че другата половина него познава. Същевременно като изключим времето на невинните ни детски игри, той остана всъщност съвсем сам. Ние се приспособихме някак си към живот сред по-грубата действителност, принуждаваща ни да се съобразяваме с долнопробното, докато той никога не успя да извърши до край този компромис. Както се казва в една реплика от нашия най-любим филм - "Рим на аристократите" ("Roma Bene") - само гаргите летят в ято, орелът винаги е сам.
За нашето поколение, което скоро ще навърши 40, Жоровата смърт е може би началото на края. Всъщност ние имахме голям късмет. Израснахме в един социалистически, много спокоен свят, лишен от конкуренция и материални изкушения. Това в известен смисъл беше чудесно, защото единственият възможен начин за развитие оставаше в нашия си въображаем свят. От друга страна, все още не бяхме лишени от илюзиите, че някъде на Запад съществува раят и мечтаехме, и критикувахме, и се шегувахме... Това бяха наистина прекрасни, макар и лъжовни години, изживени на "заем", защото рано или късно корабът беше осъден да се разбие в скалите на реалността. Взаимоотношенията между хората и духовните радости от обикновените човешки контакти бяха основата на нашия живот. Но имаше един проблем. Наложеното от комунистите абсолютно взаимопроникване на всички социални прослойки изискваше изключителни усилия, за да се опази човек от духовно заличаване. Вроденият аристократизъм и невероятният му усет, презрение на Жоро към парвенюто ни служеше като верен пътеводител в един свят на измама и фалш. Спомням си как само с един убийствено-смразяващ поглед той поставяше диагнозата на всеки човек и определяше безпогрешно неговата класова и духовна принадлежност. Да живееш физически сред масите и да останеш духовно разделен от тях е рядко умение, за което изцяло трябва да благодаря на Жоро. Страхувам се, че моите деца няма да имат щастието да израснат със свои връстници, с които да си построят свой отделен фантастичен замък сред материалната джунгла. Жоровата елегантна ленивост и дори най-обикновеният запечатал се в паметта ми жест, с който той подава банкнота пари, всичко подсказваше неговото дълбоко осъзнаване на безсмислието от ежедневната, материална суета.
За съжаление насилствено наложеното ни политико-икономическо царство на пролетарско-селското бездарие, на изкуствено заличаване естественото духовно разделение между хората, неминуемо върна страната ни в миналия век. Вероятно няма да сме живи да видим материалното благополучие и духовното отграничаване, които по естествен начин биха облагородили междучовешките отношения, както е в страните, незаразявани от социалистическия вирус на идиотската представа, че всички сме равни. На нашето поколение, което имаше щастието да изпита и двата подхода (на уравниловката и разграничението), му оставаше само един изход за спасение на душата си - емиграция. Този изход има своята перверзност в пълното разрушаване на илюзиите и води често до материално израждане, както е в "Приказка за стълбата" на Христо Смирненски. Другият изход е да напуснеш този свят, където без здравите "народностни" корени и без вкуса към притежаването на вещи си загубен. Неминуемото идване на новия дивашки обществен ред, който е призван и единствено способен да възстанови икономиката, за съжаление не търпи артистичното и красивото, той изисква логичното и материалното.
В "Roma Bene" аристократите живееха в един фантасмагоричен свят и не се обременяваха от мисли, опошляващи красотата. Във филма те бяха осъдени да загинат в разгара на своята безметежност. Петроний също беше принуден да се самоубие, заобиколен от приятели и от изяществото на поетичния си свят, за да не прави повече компромиси с Нероновата бездарност. Може би и Жоро по подобен начин, макар и несъзнателно, живя така, като че ли всеки ден е последният ден от живота му, така както може би и ние трябва да живеем. Дали той не ни напусна в този момент, защото сърцето му повече не можеше да приеме изплувалата на повърхността тиня, защото повечето от другарите му по дух от много години вече бяха напуснали тази страна или просто защото правилото за достойно поведение, "noblesse oblige", беше станало напълно несъвместимо с грубата реалност. Може би Господ си го прибра, за да спаси душата му и да я запази чрез нас и за всички нас, които го познавахме, за да носим ние неговото послание: Хората са различни по натура, произход и възпитание. Необходимо е естественото разделение между тях, нетърпимост към смесването с "другия", с неговите чужди ценности и култура. Само това би могло да спаси цивилизацията ни от уравниловка, от заличаване на богатата колоритна мозайка от "разни хора, разни идеали" и от духовна смърт.

Владимир Гърков

декември 1996
Стентън, Вирджиния, САЩ