Хепи енд като сценки и песни

"Хепи енд" Брехт пише след успеха на "Опера за три гроша", но текстът (с изключение на стиховете към него) е подписан с псевдоним. С "Хепи енд" Младежкият театър и режисьорът на спектакъла Андрей Аврамов отбелязват 100-годишнината от рождението на б.б. На 10 февруари, рожденният ден на Брехт, под възторжено-премиерния поглед на актьорите и смаяния поглед на зрителите, режисьорът спусна на сцената един портрет на автора, който всички присъстващи твърде стъписано трябваше да аплодират. На този портрет Брехт като че беше свел тъжно-замислено глава, сякаш от нещо изпитва срам. Възможно е само да ми се е сторило така.
Макар че е действително срамно в спектакъл с музика на Курт Вайл, в спектакъл, който има амбицията да бъде мюзикъл, да се наблюдават актьори, за които танцът е като някогашната училищна принудителна утринна гимнастика (наричана тогава ведрина) - сбор от колективни недодялано-вяли движения в простраството, а пеенето по-често е фалшиво. А ако не срамно, то подтискащо е, когато в един мюзикъл преобладаващото в костюмите и сценографията (Петьо Начев) е лошият вкус, а не въображението. Подтискащо е, когато се счита, че единственият начин да се предизвика "смях в залата" е да се представят сценичните фигури като дебили. Защото и бандата на Мухата, и Армията на спасението са представени като кретени. Изключение е единствено фигурата на лейт. Холидей, която Станка Калчева се опитва да разгърне като нещо по-сложно от възторжена мисионерка (или комсомолка) - в сцената с напиването например. Но това е за жалост изключението, а не правилото.
А според правилото на този спектакъл в него се редуват сценки и песни. Класическото брехтово правило за прекъсване на действието тук не работи, защото е необходимо да има действие, за да може то да бъде прекъсвано.
След огромното количество теоретични текстове, които Брехт е изписал, за да докаже тезата си, че театърът трябва да предизвиква удивление у зрителя и удоволствие от показването на неочакван "срез" на познати му явления, единственото удивление, което предизвиква това представление, е, че то има толкова малко отношение към Брехт, колкото и към мюзикъла като жанр. Разбира се, известен факт е, че мюзикълът съвсем не е от "леките" жанрове, макар че с лекота в него се упражнява Андрей Аврамов. Това, че "Хепи енд" не държи на изискванията на жанра или на брехтовата теория, съвсем не е най-подтискащото. Но че има толкова малко общо с живота ни, е достатъчно основание "столетникът от портрета" да сведе засрамено глава. И не само той.

Виолета Дечева