Спортът - за един немирен свят

Бялата олимпиада за повечето от телевизионните зрители е като бялата смърт: гледаш я и неусетно задрямваш, надеждно обвит от нейния бял саван. Иначе олимпиадите все повече се осъзнават като едно политическо оръжие; те вече не изглеждат да са онези отминали дни, през които политиката, дори в крайната си форма на война, замира. (За да продължи като спортно състезание - общо взето с не по-малко препъвания и злоба.) Пищните откриващи и закриващи церемонии, които сякаш трябва да ни въведат в един друг, по-добър и хубав свят (и не на последно място, чрез които някак трябва да се компенсира скуката, силно навяваща от думите на официалните лица), вече трудно могат да възхищават. Победителите в игрите почти винаги принадлежат или към големите, или към богатите страни - т.е. те са представители на политически силни държави. Слабите се изтикват встрани и техните народи трябва радостно да въртят опашка, когато тук-там докопат по някое кокалче-медалче и междувременно да обират всички камъни, обвити в снежни топки, когато гладкият като лед сценарий някъде нещо засече. В този смисъл е много по-добре, че тъкмо малка и не така богата Чехия спечели хокейната надпревара.
Олимпиадата мина и замина (за повечето от зрителите като тиха бяла смърт, не толкова като лавина), но така и не разбрахме съвсем категорично къде трябва да се поставя ударението на града Нагано: на първата или на втората сричка? Отначало телевизионните говорители и журналисти дружно акцентуваха върху средната част на думата, после се върнаха към нейното начало. Към края изглежда забелязаха, че домакините все пак поставят ударението повече върху втората сричка и отново се коригираха към първоначалното си произношение. Това обстоятелство, колкото и да звучи на пръв поглед невинно, сякаш подсказва цялата двуличност и двусмисленост на съвременното олимпийско движение. Един вид, те могат да се оголят в повика на шопския борец: "Подай ми нагано!" Разбира се, не града, който е далечен, чужд и прекалено земетръсен, а съответния пищов. Наганът, с ударение върху втората сричка, като че ли обрамчваше началото и края на олимпиадата. Не трябва да се чудим и маем, че този толкова "мирен" спорт представлява една скрита война. Някъде по средата на световната проява обаче, бихме могли неусетно да разместим акцента, да се увлечем някакси и дори да повярваме, че обитаваме един мирен свят. Всъщност не си спомням дали имаше иракски спортисти на олимпиадата; най-вероятно, не, или пък са били съвсем малко, защото по такива места те обикновено зъзнат. Но именно защото се дистанцират от активно участие на подобни "мирни" форуми, форумът трябва да дойде като планината при тях. Във вид на нещо доста по-топло: пустинна буря, жега или гръм от ясно небе.

Ромео Попилиев