Трети март - преди и сега

В различни периоди от най-новата ни история Трети март е бил употребяван по различен начин като отправна точка за исторически аналогии. В зависимост от текущия политически момент от историческия факт в неговия контекст са "вадени" отделни съставни части, за да изпъкнат, преекспонирани на фона на останалите детайли.
На моменти подобно преекспониране граничи с откровена манипулация, но границата между "манипулация" и "интерпретация" е прекалено размита. Особено когато става дума за интерпретация на контекстуални обусловености, на мотиви, довели до едни или други исторически факти. Тъй като историческият контекст, в който се намира България днес и в който се е намирала България непосредствено около подписването на Сан-Стефанския договор, е подобен, обяснимо е защо историческите аналогии вероятно ще зачестят "в чест на годишнината".
Двата контекста си приличат най-малкото по четири възлови параметъра:
Първо - и тогава, и сега страната ни се намира в един следосвободителен период, при това доминиран от типичната възрожденска патетика. Тече процес не просто на нациотворчество, но и на държавотворчество. И в двата случая се преосмислят смисълът, институционалното устройство и даже историческата съдба на българската държава. И в двата случая, макар и по различни причини, започва наново изграждането на съвременна българска държавност. Разликите, че преди тя е трябвало да съответства на изискванията на ранния капитализъм, а днес - на изискванията на информационното общество, са нюанси.
Второ, начинът, по който се стига до самото освобождаване, е подобен, което дълбоко модифицира доминиращите нагласи. И преди, и сега освобождаването е остатъчна величина, резултат на сложно взаимодействие на външни интереси. България е била и си остава малка страна (и преди, и сега), което неизбежно я поставя по-скоро в позицията на обект на нечия политика, отколкото на активен субект - и за да свикнем наново с този печален факт, ни трябва време. И преди, и отново сега.
Трето, подобни са нагласите, поривите, довели до самото освобождаване. И в двата случая те не са толкова еднозначни. Не става дума за това, че "свободата" и в двата случая не е била изстрадана - става дума, че параметрите на "несвободата" преди освобождаването са доста размити, за това, че въпросната несвобода в много отношения е била относителна.
Затова и в двата случая е толкова важна ролята на външния фактор. Освобождаването преди бе елемент на една несравнимо по-мащабна политика на руската империя, случваща се в по-голямата си част отвъд българските граници. Освобождаването днес бе резултат на сгромолясване и фалит на комунизма, но също отвъд българските граници. И в двата случая се оказваме "присламчени" към процесите поради стечения на обстоятелства - исторически, географски. Което ще рече - неподготвени за случващото се и наваксващи пропуснатото "в хода на прехода".
Най-съществена обаче изглежда четвъртата прилика между двата контекста - и днес, както и преди сто и двадесет години, отново става съдбоносен въпросът за контрола върху проливите. Тази прилика е толкова съдбовна, че си струва да й се обърне по-обстойно внимание.
Контролът върху проливите е бил един от важните рационални мотиви, осмислящи руско-турската война. Не защото те са важен транспортен коридор, а понеже са били важен стратегически фактор от военна гледна точка. Контролът върху проливите е означавал контрол върху полуострова. По време на "студената война" значението на географските фактори в стратегически план рязко намаля - най-вече поради напредъка на ракетните технологии, "стопили" разстоянията, които трябва да преминат бойните глави. С разпадането на двуполюсното разделение ракетите не губят значението си, губи го обаче военният фактор. Животът, в това число и военният, невероятно се икономизира. Днес вече не е важно колко пъти можеш да вдигнеш във въздуха земното кълбо, а каква е производителността на националната ти икономика. Важно е не каква военна мощ притежаваш, а какъв контрол и върху какви ресурси можеш да упражняваш. Казано директно, контролът върху проливите отново означава контрол върху полуострова, а оттам - и контрол върху евтин коридор за транспорт на ресурси. Нефт може да се транспортира и с космическа совалка, но е безкрайно по-евтино това да става през тръба по сушата.
В този момент проливите и контролът върху тях отново си връщат (по подобие на времето отпреди сто и двадесет години) стратегическото значение. Понеже оттук ще мине не просто и не толкова газът от Русия за Турция утре. Оттук след десетилетия ще мине газът от Туркменистан и Иран за Западна Европа. А подобен залог си струва не един локален конфликт, даже и с висока интензивност.
Какви перспективи могат да се очертаят за близките години, като се имат предвид приликите в контекстите? Първо, политическото ни пространство има тенденция отново да се разпредели по позната ос "про-Русия" и "про-Европа". С различни мотиви, но с един и същи взаимноотричащ и разрушителен заряд. Това засега са обвива в евфемистичната формулировка "цивилизационен избор", но този избор на практика не е еднозначно решен, по него все още няма съгласие.
Второ, геополитическата ориентация на България отново може да се превърне в остатъчна величина. Дали ще бъдем одобрени за втората вълна на разширяване на НАТО, или ще бъдем приети в Европейския съюз, зависи отново най-вече от сложна плетеница интереси извън нашите граници. И максималното, което можем да мечтаем, е да направим едно успешно разиграване при вече заявени анонси.
Що се отнася до по-конкретните аналогии, отново можем да ги продължим и да поспекулираме с щекотливи въпроси от сорта "кой е днешният аналог на Стамболов? или "Кой е днешният Батенберг?" Подобно упражнение обаче надали има какъвто и да било смисъл, освен клюкарски. По-интересните - и все още открити - въпроси са онези, които отново произтичат от контекста: в какво ще се състои предстоящият Берлински конгрес и може ли да бъде избегнат? Ще има ли поредно обединение? И най-вече - в каква форма? Понеже както проливите имат днес значение по един съвършено различен, отколкото преди сто и двадесет години, начин, така и конгрес или обединение на прага на двадесет и първи век могат да приемат непостижим за възприятието от XIX век форми.
Андрей Иванов