Берлинале '98

"Златна мечка" - "Централна гара Бразилия" на Валтер Салес
Специална награда за цялостен принос в киното и за филма "Тази стара песен" - Ален Рене
Специална награда на журито - "Wog the Dog" на Бари Левинсън
"Сребърна мечка" за режисура - Нийл Джордан за "Чиракът касапин"
"Сребърна мечка" за най-добра мъжка роля - Самюъл Джаксън в "Джаки Браун" на Куентин Тарантино
"Сребърна мечка" за най-добра женска роля - Фернанда Монтенегро в "Централна гара Бразилия"
Награда за цялостно творчество - Катрин Деньов

Любителите на екстравагантните изненади и този път се разделиха с Берлинале с усещането, че тук нищо не се променя: ритуалите, структурите, дори постоянният състав на гостите. Това наистина е така, защото традицията е силна, но фестивалът живее, обогатява се и гледа към юбилейното си петдесето издание, което със сигурност ще се проведе с подобаващ блясък и по немски премислена мащабност в новите здания на историческия Потсамер плац. Знае се, че това ще стане през 2000 година... И като че ли тъкмо бъдещото преселение на Берлинале занимава повече организаторите му. Мисълта за това 50-то издание е в основата на всичко, което тази година фестивалът предложи на многолюдната си публика.
Постигнатият баланс в представянето на различните поколения кинематографисти бе едно от най-важните завоевяния на Берлинале '98. Наред с неостаряващите мастодонти Робърт Олтман и Ален Рене фестивалният екран даде път на нашумелите през последните години имена - Куентин Тарантино, Джим Шеридан, Джоел и Итън Коен, Нийл Джордан, Майкъл Уинтърботъм, Бари Левинсън... Имаше и амбициозни дебюти - Жоан Чен, Роуън Уудс, Джероен Крабе, Оливие Дюкастел, Питър Хауит... Впрочем никога досега на Берлинале не е имало толкова първи филми в конкурса - при това твърде интересни и обещаващи. В тази разнообразна палитра от имена като че ли всеки намери мястото си, а филмите създадоха усещането за пълноводие на кинематографичния процес. Нещо повече - обилието от сериозни заглавия бе подкрепено и от впечатляващи кинематографични решения, които буквално опровергаха "вечния" фестивален скептицизъм. Да, киното, показано на Берлинале, наистина живее интересно, развива се и стига до значими художествени внушения. Конкурсната програма предложи достатъчно аргументи в защита на подобна теза. За разлика от предишни свои издания, тазгодишното Берлинале достатъчно точно раздаде наградите си и доста трудно биха могли да се открият генерални разминавания в решението на журито на Бен Кингсли и състезаващите се филми. Освен това се почувства и липсата на повече награди, с които да бъдат отбелязани достойнствата на поне още десетина творби. Факт, който не бива да се игнорира, тъй като много рядко на големи фестивали се получава подобна ситуация.
Медиите точно уловиха тъкмо тази особеност на Берлинале '98 - изобилието от хубави филми. И за пръв път от доста години насам из пресата не се проведе дежурната и вече дотегнала на всички с еднообразието на аргументите дискусия в защита на европейското кино. Ясно се видя, че в изкуството не може да има елементарен протекционизъм единствено в името на физическото оцеляване. Дори най-крайните застъпници на тезата "с дружни сили срещу американската филмова инвазия" проумяха, че срещу повсеместния триумф на Холивуд може да се противостои само със силна национална продукция - не само като сюжет, а и като реализация. В този контекст особено любопитно е израстването на английското национално кино, което след години на застой напоследък се налага като неоспоримо кинематографично събитие. И нека се знае още: без силов протекционизъм, без забрани, квоти и всякакви други административни мерки. Удивително е умението на английските кинематографисти да поднасят човешката драма като сблъсък на нравствени послания, способността им да откриват напрежение във всекидневните сюжети. Да не говорим за прекрасните актьори, които творят чудеса на екрана. Бренда Блетин и Джули Уолтърс в "Нощта на момичетата" (реж. Ник Хърън), Даниел Дей Люис, Емили Уотсън и Брайън Кос в "Боксьорът" (реж. Джим Шеридан), Гуинет Полтроу, Джон Линч и Джон Ханна в "Плъзгащи врати" (реж. Питър Хауит), Стивън Риа, Фиона Шоу и Еймън Оуенс в "Чиракът касапин" (реж. Нийл Джордан), Рейчъл Уелс в "Искам те" (реж. Майкъл Уинтърботъм) - истински украшения на бляскавата поредица английски филми, доказваща простичката истина, че в изкуството мяра за художественост е не категорията "националност", а "талант".
Като поредно обобщение от Берлинале '98 ще отбележа и друг факт - отсъствието (вече няколко поредни години) на източноевропейското кино в конкурсната програма. Единственото тазгодишно изключение - "Страната на глухите" на руснака Валерий Тодоровски - само задълбочава проблема. За сметка на това организаторите демонстрират очевидното си благоразположение към кинематографиите на Далечния изток - Китай, Япония, Филипините...
Филмите-събития на тазгодишното Берлинале бяха: "Добрият Уил Хънтинг" на Гюс Ван Сант, "Големият Лебовски" на братята Коен, "Джаки Браун" на Куентин Тарантино, "Тази стара песен" на Ален Рене и трудно преводимият на български "Wag the Dog" на Бари Левинсън. Те се въртяха във всички кулоарни разговори на гостите, в дискусиите на журито, в пристрастията на зрителите. Ако използваме понятийната система на спорта, между тях успяха да се вмъкнат само няколко филма: бразилският "Централна гара Бразилия" на Валтер Салес, "Чиракът касапин" на Нийл Джордан и "Изгубен багаж" на Джероен Крабе. При това "Централна гара Бразилия" бе предпочетен измежду всички конкуренти и получи "Златна мечка". Очевидно в решението на журито е надделяла симпатията към типа кино, което интегрира в образната си система елементи от класическата изразност на неореализма. Режисьорът Валтер Салес изгражда повествованието си на принципа на пътуването - неговите герои се отправят на път в търсене на своята идентичност. Наблюденията върху всекидневието на персонажите, представители на социалните низини в бразилското общество, се допълват с точни обобщения и народоведски характеристики. В центъра на филма е драмата на възрастна жена (Фернанда Монтенегро), преодоляваща постепенно егоцентризма и мизантропията си, за да открие накрая състраданието и саможертвата. Неслучайно тази актриса бе удостоена със "Сребърна мечка" за най-добра женска роля в изключителната конкуренция на Бренда Блетин, Джули Уолтърс, Пам Гриър и Изабела Роселини.
Ярко е присъствието на Мат Деймън (сценарист и изпълнител на главната роля) в "Добрият Уил Хънтинг". Чудесен филм, който защитава правото на всяка личност да се самоопределя. Авторите стигат до това хуманистично внушение по парадоксален начин - отблъсквайки се от т. нар. "педагогически филм", те доказват ценността на самобитния поглед върху живота и мястото на личността в общество, което гради нравствените си образци в условията на жестока конкуренция.
"Тази стара песен" на Ален Рене е поредното доказателство за уникалния талант на автора си, отдавна преминал в раздела "живи класици". Ироничният коментар към една банална любовна история, поднесен с цитати от популярни френски шансони, превръща филма от поредното упражнение по сръчност в мъдър житейски урок.
И все пак, сред многото добри филми, поне за мен, най-бляскав се оказа "Wag the Dog" на Бари Левинсън. Тази изискана сатира постави пръст в раната, която години наред мъчи модерната цивилизация - ролята на медиите за манипулиране на общественото мнение. Остроумният сюжет на филма неочаквано влезе в злободневния контекст на последните интриги в Белия дом и конфликта в Близкия Изток. Зрителят е въвлечен в каскада от перипетии по съживяване на имиджа на американския президент, набеден от медиите за сексуални връзки с малолетна. Мощната атака е предприета за отклоняване на общественото внимание и включва всички познати елементи на дезинформацията. Но кулминацията настъпва с появата на холивудски продуцент, който се заема да материализира в образ и звук картината на въображаема албанска (!?) военна агресия срещу Щатите. Бари Левинсън показва могъществото на модерните медии, които са в състояние да поднесат всякакъв вид информация в подкрепа на каквато и да е предварителна теза. Но авторите са далеч от елементарната логика и съвсем не търсят повърхностния ефект от демонизирането на безграничните възможности на медиите. За тях далеч по-интересно е надникването в характерите и поведението на хората, манипулиращи чрез тях. Филмът ни среща с типове, които просто не познават чувството за отговорност. Прекрачили отвъд морала, те с вдъхновение и детинска наивност се забавляват с фабрикуването на своята си, "паралелна" реалност, изповядвайки циничното кредо "истина е само това, което може да се види на телевизионния екран".
На противоположния полюс като послание са филмите, изкушени да пресъздадат драмата на обикновения съвременник, който търси себе си и изповядва традиционните морални ценности. В аналогична посока на "Добрият Уил Хънтинг" са художествените и нравствени послания на ред други интересни филми: "Страната на глухите" на Тодоровски, "Свидетелят на бракосъчетанието" на Авати, "Боксьорът" на Шеридан, "Сю Сю" на Чен, а най-впечатляващ сред тях бе "Нощта на момичетата" на Ник Хърън. Той започва като интелигентно описание на всекидневието в малка провинциална фабрика, но постепенно надскача битовото равнище на разказа, за да се потопи в извънредно сложната и противоречива проблематика на човешкото битие. Двете главни героини преживяват катарзиса от крушението на егоизма и дребнавостта си. Те проумяват ограничеността на принизеното си битие, откривайки смисъла на живота в служенето на семейството, в любовта, в личностната свобода...
Подобен тип занимания с човека доминираха във филмовата програма на тазгодишното Берлинале. Но струва ми се, че по-същественото би трябвало да търсим в посоката на въздействие, в реакцията на фестивалната аудитория. Лично за себе си съм склонен да приема тезата, че съвременното кино прави сериозен завой към проблематика, която утвърждава хуманистичните ценности и се опитва да поднесе по-сложни и по-дълбоки наблюдения върху човешките взаимоотношения в условията на изключителната социална и политическа динамика в края на века. Берлинале '98 даде публичност на подобен тип дирения и по този начин заяви вътрешното си развитие.
Започнал преди години като провинциална културна изява, преминал през етапите на политическото противопоставяне, през идеята за сближаване на идеологическите полюси, платил данък на всякакъв вид модни увлечения, днес фестивалът в Берлин се радва на широко признание и отстоява авторитета си чрез стойностните художествени аргументи. Онова, което с труд се улавя по повърхността на фестивалното всекидневие и оставя измамното впечатление за рутинност, е факт (да се надяваме) с трайно значение. Берлинале се променя и неговото движение е в посоката на откривателството и подкрепата на магистрални търсения както на равнището на езика и стила, така и на проблематиката.
Александър Грозев