Балетистите отиват направо в рая

Балетът на Софийската опера започна осмото си десетилетие
Когато в началото на века в България се заговаря за балет и балетни постановки, реакцията в повечето случаи е като пред среща с неизвестна опасност.
Когато Надя Винарова (впоследствие първата наша примабалерина) предприема поредица от концерти из страната, често, особено в Южна България, я питат "Прилично ли е да доведем и жените си". И съвсем оправдано, защото на балета в този момент се гледа като на танци за развличане на мъжете. Първите постановки на танци в оперни и драматични спектакли се осъществяват от учителите по гимнастика Пешо Радоев, Руска Колева и Александър Димитров, които привличат за участие някои от своите по-пластични ученици. Те правят опити за популяризиране на това изкуство в България и пренасят усвоеното от специализациите им в Западна Европа. Но никой не гледа на танца като на сериозна професия.
Когато през 1927 г. за соло-балетист в операта е назначен току-що завърналият се от Берлин Анастас Петров, а за соло-балерина - изпълнителката с международна кариера Надя Винарова, и това се приема на принципа: "Всяко чудо за три дни". Но Анастас Петров събира колектив, открива и своя балетна школа за обучение на бъдещи балетни творци и няколко месеца след назначаването си се представя пред публиката с цялостен спектакъл, подготвен и реализиран от ентусиасти, работили часове наред след определеното им работно време. Премиерата на първия самостоятелен балетен спектакъл "Копелия" в хореографията на Анастас Петров се смята за рождена дата на българския балет.
22 февруари 1928 г. е началото на професионалния балет в България. Творческото израстване съвсем не е безметежно. Още на следващата година, с идването на новия директор, балетният състав е сведен до минимум и отново върнат към поддържащата си роля на танцови участия в оперни спектакли.
Оттогава и досега с всяко идване на нов директор балетът в Операта е първият, който поема последствията - ту го съкращават, ту го реорганизират. Ту има нужда от балет, ту пък няма пари за него. Свалят се спектакли, възстановяват се други, а после се оказва, че не трябвало. И се почва пак отначало. Оттогава и досега спасението на балетното ни изкуство идва благодарение на вярата и ентусиазма на балетните творци. Когато няма възможност за цялостни балетни представления, се правят концерти от балетни миниатюри. С подобни концерти артистите обикалят цялата страна, като често се придвижват с каруци, спят на сцената, а когато няма пиано, музикалният съпровод се приспособява за акордеон - един човек разтяга акордеона, а пианистът свири върху клавиатурата като върху пиано. И днес се случва балетът да пътува от град на град при неимоверно тежки условия. Обикновено тези пътища са в чужбина, където за малко пари българските трупи показват съзвездие от професионалисти. Но за съжаление и тези малко пари са повече от онова, което се заплаща в страната. Затова пък с какво възхищение ги посрещат: "О, вие сте артисти!"
Често на балета се гледа като на изкуство без корени в България. Вярно е, че първите балетни стъпки българските творци правят, усвоявайки и пренасяйки опита на Западна Европа и Русия. Свободната пластика и немския експресионизъм се съчетават успешно на наша сцена с руския класически танц. Преминавайки през различните етапи на развитие, се копират балетни образци, утвърдили се като шедьоври. Но се създава и наше самобитно балетно творчество - "Нестинарка" и "Дъщерята на Калояна" от Марин Големинов, "Змей и Яна" от Христо и Здравко Манолови, "Легенда за езерото" от Панчо Владигеров, "Хайдушка песен" и "Изворът на белоногата" от Александър Райчев, "Козият рог" от Красимир Кюркчийски и още много други, претворили българските легенди, бит и фолклор. Това е и новото, което България може да добави към световното балетно изкуство. И когато "Нестинарка" се приема с ентусиазъм и нестихващи овации в страни, които никога не са чували за нашите народни обичаи, това е голяма награда и признание за българските хореографи и изпълнители. Подобни награди ги стоплят в тежките условия на ежедневен тренинг, на отработването по стотици пъти на всеки детайл, на умората и отчаянието.
Неслучайно в балета се шегуват, че българските балетни творци след смъртта си непременно ще отидат в рая, защото още приживе са изтърпели всичките възможни мъки. Но колко радостни са срещите с публиката, когато има аплодисменти и блеснали лица. За тях си заслужават усилията. От края на 40-те години балетните трупи и постановките в страната започват да се множат: Варна, Стара Загора, Русе, Пловдив, Бургас, Плевен. Създават се и самостоятелни балетни трупи - "Арабеск" (1967) и "Амарант-данс" (1993). Балетни спектакли се реализират и в ДМТ "Стефан Македонски"... До следващия нов директор и следващата нова концепция за балета в България.
За изминалите седем десетилетия балетът в България натрупа достатъчно опит в реализацията на български и чужди балетни произведения. Създаде се българска изпълнителска школа с български хореографски постижения. Възпита се балетна публика и балетна критика. Първият Международен балетен конкурс - среща на таланти от цял свят, бе осъществен през 1964 г. във Варна. Балетът на България печели овации не само по родните сцени. Българският балет гастролира и в четирите континента - Европа, Азия, Африка, Америка. Български балетни изпълнители и педагози творят в различни световноизвестни балетни трупи. Това е равносметка и перспектива за бъдещо развитие. Дано само това изкуство да има повече подкрепа и в родината си.
Анелия Янева