Долу серийното, алеаторното
и други подобни архаизми!

Така казват обикновено апологетите им след време. Дитер Шнебел също се отцепва от т. нар. нови сериалисти и от последовател на Щокхаузен взима посоката на "нечуващата се музика" на Джон Кейдж. Създава нещо пак хепънингово, но далеч по-свързано с реалността. Всъщност тогавашните "млади" се отделят от съвсем малко по-старите от тях авангардисти и решават да правят музика без граници. Дитер Шнебел принадлежи към младите германци, съвременници на Флорентинската група и на американския Fluxus. С него нашумяват имената на Гордън Мума от Мичиган, Леярен Хилър от Илинойс, Фридрих Ржевски, Петер Котик от пражката "ъндърграунд" група и немците Ханс Отте и Михаел фон Бил.
А това "по-реалното" при Шнебел, казват, не било мода, а идея, подсказана от собствената му котка, която, скачайки отвисоко, произвеждала звук. Затова имал произведения в жанр "скачаща музика", произведение "Муцуна" и пр. Така се самоназовава берлинският състав "Маулверкер", който гостува с тридневен семинар и демонстрации. Съдействието е на Гьоте Институт. Трима от деветимата музиканти демонстрираха на живо това произведение, както и разширен негов вариант с театър и пластика.
Идеите, родили се преди повече от 30 години, напук на ексцентричността им или именно заради нея и заради навика днес да се живее във времето на супермаркетното изобилие, не отмират. Напротив, тези направления правят своя школа.
Усещането от "музиката" е дори за някакво разбъркване на историческото време. От една страна е съвременният човек. Той е стъпил здраво с единия крак в края на ХХ век, естествено не желае да го напусне. Това нежелание прозира в неговото мислене, реакции, в усета му за ситуации, в аналогиите, иронията, хумора, в естетическия му избор... От друг страна е желанието на този разглезен днешен човек да се изживява като неандерталец. Той започва да си гради някаква нова семантична система, нова звукова комуникация, за да получи нова универсалност между два различни полюса. Това фактически са композициите на Шнебел - всеки звук е сам по себе си, разбърква се с останалите и се пренарежда, но почивайки на изградена във времето изразителност и асоциативност. Звуците са всички, които могат да се произведат с уста - говорни, гърлени, дишане и пр. Изискванията са обичайните - за изпълнителско майсторство, фантазия, артистизъм, усет за партньорство. Въздействието е близко до това на театралния спектакъл и конкретизирането на представите. И всяко значение се опознава в своя контекст.
Тон за това изкуство задават творците на "скулптура от отпадъци", който се поема и от музикантите. Такива опуси има и Шнебел. Вокално-инструменталната му музика (най-общо казано) е съпроводена със звуци от падаща вода и сипещ се чакъл, съчинява Меса за непреработен звук (например кашлица). А "визуалната музика" е последното му увлечение. Демонстрирани бяха неговите "Поема за скачача" и "Поема за 7 ръце", в които логиката на музикално развитие и получените музикални форми са явни: има оформени моменти-фигури, има преходи, има кулминации, заключение. Но те са възможни за съзнанието и познанието едва на днешния човек. А удоволствието е в очакването, находката, в случката, в изненадата.
Композициите на Шнебел, който освен музикално има и теологическо образование, са не повече от двайсетина. За тях се изисква изграждането на специален апарат и техника, а ето че тази музика живее и се клонира.
Колко далеч в изпълнителската и слушателската адаптация е останала нововиенската музика!
Милена Божикова