Снежанини кули
Изложбата на Снежана Симеонова в галерия "Райко Алексиев" се казваше "Кули". Дадох си сметка за вертикалната логика на колоната, която имаха всички представени работи, отвеждаща към прадревния човешки начин на оставяне на знаци в пространството - камък върху камък. В основата на този градеж е архитектониката, балансът, законите, диктувани от различните използвани материали. При Снежана Симеонова основните са два - метал и камък. Кое върху кое е поставено вече, след Бранкузи, не е важно. Няма разделяне на постамент и фигура. Цялото е фигура=форма=образ. Цялото е изящно и красиво. Не претендира, слава Богу, да е послание, нито се натрапва като наративна символика. Пластиките съществуват като резултат от индивидуална рефлексия, щом рефлексията е възможна чрез така прецизно обработените и тежки в прекия смисъл на думата материали. Тези естетизирани идоли, гранични знаци, паметници на емоции, състояния, събития пребивават в приятно безмълвие в залата, макар и да са резултати от доста шумни технологични процеси.
Обаче така, както скулптурите съществуваха в пространството на тази галерия (наш вариант на почти идеалния, сакрализиран в съвременното изкуство Бял куб), почти всяка от тях събуждаше спомен за "Абаносовата кула". Покрай тази метафора за съществуването на художника и изкуството се навързват и други асоциации - изолираността, самотата, твърдостта. Колкото и да ги наслагваме, яснота не настъпва. Но тя като че ли не е и зададена - нали кулите се превземат трудно и по принцип предвиждат обсада. Не ми се обсаждат тези творби с никакво (псевдо)интелектуално въоръжение. Достатъчно ми е удоволствието от "първи род" - от наблюдаването им.
И все пак не мога да не отбележа, че, както винаги, в работите на Снежана Симеонова се отгатва връзката с живата природа, с нейния растеж, стремеж нагоре, с нейната свобода на импровизация в собствени граници. Формата на преплетените клони, образуваните от тях мрежи интересуваха авторката и преди години, но тогава те бяха основа за много по-емоционални, понякога екстатични решения. Сега плетениците са застинали в спокойствието на камъка и са останали само като формална асоциация. Обаче така обработеният от съвременен скулптор мрамор не се среща често и впечатлява с погълнатия труд и постигнат финес.
Общо твърдение е, че пластиката е зависима от материала, както и това, че "професионализмът" на скулптора дори и днес има много ясни измерения. Тази изложба би могла да послужи за образец при разговор за овладения и подчинен материал, допълнен от забележки за женските прецизност и стремеж към съвършенството. Но отново не бих искала да натоварвам постигнатото от Снежана Симеонова равновесие - в пряк и метафоричен смисъл - с думи, напомнящи за нелюбимия от нея феминизъм. Макар и да ми се иска.
Яра Бубнова