Един от най-младите ни театрални режисьори - Явор Гърдев, от няколко месеца се подвизава в германската академия за изкуства "Солитюд". За творческия му инструментариум и методите, които използва там, читателят може да съди от рецензиите по-долу, появили се в щутгартската преса по повод на филма, заснет в академията.
И.И.

С брадва в двореца Солитюд

Случва се, когато човек си пийне малко. Всъщност не малко, а прекалено много. Можеш да затънеш в невъздържани фантазии и понякога действителност и литература се смесват в своеобразни, фикционални светове. Филмът на Явор Гърдев "Болеро "Солитюд" или лудостта на Разколников" започва с тук и сега. В кафенето на академията "Шлос Солитюд", където Гърдев в момента е стипендиант. Тук неговият протагонист пие водка след водка, крещи, смее се, дотогава, докато обърканото му съзнание навлезе в гротесков сън, в един кошмар. Гърдев владее занаята си.
Той се справя перфектно с жанра на ужаса. Работи с плътна сянка, необикновени перспективи и монтаж. Започва някакъв ужас. От всички стаи на "Солитюд" се появяват фигурите на хора с брадви в ръка. Само директорът на академията Жоли се качва в асансьора с огромен трион. Гърдев ловко следи всичките си образи, пътуването в асансьора е умело разтегнато, маршът по коридора изглежда безкраен. Какво значи обаче това свирепо дефилиране? Не, не успяваме да разберем. Преди тези грубияни да замахнат, нашия пияница го събуждат най-безжалостно. И, честно казано, съвсем навреме, защото формирането на тази странна солитюдска армия продължава доста дълго. Вярно, че Гърдев е спазил всички правила от учебника по трилър, но академичната съвестност далеч не е достатъчна, за да се получи наистина напрегнат филм.
Щутгартер цайтунг, 23.2.1998

С ковашки чук между книгите

"Свободно, при това много свободно по романа на Достоевски "Престъпление и наказание"", пише (с основание) във форшпана на видеофилма "Болеро "Солитюд" или лудостта на Разколников". Явор Гърдев, театрален стипендиант на академията "Солитюд", го е заснел тук с помощта на колегите си през януари. Показва го за пръв път.
Пръснатите във форшпана коментари като "Това не е изкуство, а плач по изгубеното изкуство" внимателно подготвят около стотината зрители за нещата, които ще се случат по-нататък. Следват кадри в едър план на спортни обувки, сцени от коридора на тоалетна и накрая картините на едно напиване в барчето на академията. Внезапно филмът секва, лицата на двамата руски протагонисти се разтварят в размити черно-бели образи. Дълбок мъжки глас римува думи като "мозъчна субстанция" и "гланц" и обявява: "Угризенията на съвестта са лайната на масите." Под звуците на "Болерото" на Равел актьорът Алексей Шипенко (лошата страна на Достоевски, според титрите) подскача с огромна брадва в една нива. После се промъква заедно с инструмента си по коридорите на академията (поздравява ни "Шайнинг" на Кубрик) и събира останалата тайфа, която пък държи брадви, ковашки чукове и бормашина между томовете с философия по лавиците на библиотеката.
Първият залп от смях идва, когато директорът на "Солитюд" Жан-Батист Жоли, преднамерено диаболичен, нарамва един къс трион и се присъединява към другите в асансьора. Причините за заговора изглежда са от висше естество. Подобно на 23-годишния студент Разколников от криминалния роман на Достоевски, който се чувства подтикнат към убийството от свръхестествени сили. Докато заговорниците още пътуват в асансьора, главният герой среща в "Бялата зала" на Карл-Ойген една жена (Елена Карманяни), която като него крие зад гърба си брадва. Жената замахва и "брадвичката за кълцане попада в парче месо за кълцане". "Върви да спиш" - барманката Анита Майер буди унеслия се пияница. Всичко е било само сън?
Дискусия предизвикаха някои язвителни намеци за ежедневието в академията. Дългите коридори са затрупани с подвижни декори, асансьорът се чака дълго, персоналът се държи нахално. Откритите по същото време изложби на румънското артистично дуо (инсталация с над 1000 снимки от архивите на списанието за изкуство "Арта"), на швейцарката Доминик Лемли (пластични препъни-камъни и езикови клопки) и на французите Наташа Низик и Кристоф Маршан-Кис (поетична видеоинсталация "Regard fatigue") трудно могат да се наложат като теми за разговор.
Марко Шахер
Щутгартер нахрихт, 23.2.1998