Какво да бъде за дамата?

Преди години един мой приятел и колега разказа една забавна и доста симптоматична за нашата култура история. Бил поканен от свой познат на лов в околностите на София. Двамата прекарали деня неусетно. Изгладнели, без трофей, но в добро настроение се завърнали в дома на неговия домакин. Съпругата на последния вече ги очаквала, бързо сложила масата и чевръсто изпълнявала всяко желание на своя съпруг, погълнат от светските си ангажименти на домакин. Присядайки накрая на трапезата до изстиналата си вечеря, тя чула гласа на мъжа си: "Какво да бъде за дамата?" Неспокойно хвърлила поглед назад, за да се увери, че междувременно никой не е влязъл в стаята и с изумление констатирала, че въпросът на съпруга й е отправен към самата нея - предлагал й нещо за пиене.
Моят приятел на секундата схванал комизма на ситуацията. Очевидно жената изобщо не била свикнала с подобно отношение, а съпругът явно искал да покаже пред своя гост, че не е невежа и знае как трябва да се отнася с една "дама". Нейното притеснено озъртане може да е било и в резултат на знанието, че в рицарската куртоазна култура подобно учтиво кавалерско отношение е предназначено за нечия чужда, а не за собствената всекидневна "дама" ...
В тази случка от нашата действителност няма нищо изключително и всеки чувствителен на тази тема би могъл да разкаже нещо подобно от своите преживелици. Историята се бе случила в старото социалистическо време, но тя би могла да е и от нашето съвремие.
Kомунистите обявяват още с идването си на власт през 40-те години пълната еманципация на жените, разтурват буржоазния Български женски съюз и започват да проповядват, че еманципацията е вече осъществена. Става ясно, че в техни термини тя означава равни граждански и политически права на двата пола, право на достъп на жените до "мъжките професии", "равно право на труд". В същото време, продължаващите различия в заплащането на труда се обясняват с "по-ниската квалификация" на жените. Трудности, обаче, биха им създали въпроси като: защо заплащането на труда във висококвалифицирани, но феминизирани професии като учителската е ниско, а в други също толкова квалифицирани, но преобладаващо мъжки дейности несравнимо по-високо?1; защо управленците с предпочитание назначават на ръководни постове най-вече мъже, оставайки и за отлично подготвени специалистки само треторазредни службици? и пр., и пр. За подобни въпроси съществуват клишираните увъртания за изключителната натовареност на жените в домашната сфера, за техните тежки и отговорни задължения на съпруги и най-вече майки, които не им позволяват да поемат отговорни държавни постове. Не става ясно, обаче, защо жените са "природно" по-отговорни и семейно ориентирани и кой, защо и кога е дефинирал тези им отговорности. Тъй че еманципацията, обявена тогава, бе еманципация, наложена от комунистическата власт такава и толкова, колкото управляващите (от "първия пол") са склонни да понесат.
Възхвалата на жената като женски пол, пише Симон дьо Бовоар, е най-сигурният начин да й се навреди. Възхвалата на майчинството, в тази връзка, не винаги е било сред приоритетите на патриархалната комунистическата пропаганда. Непосредствено след 1944 г. жените са били призовавани под партийните знамена най-вече в качеството на строителки на комунизма. Едва в края на 60-те и началото на 70-те години, с констатирано ниските демографски стойности, комунистическият режим започна да ги чества като майки-героини. И те наистина са заслужили този ореол, най-вече поради двойното и тройно бреме на своето всекидневие (традиционното на съпруги и майки, новото задължително участие на "трудовия фронт" и в обществената дейност), с което комунистическата партокрация удачно флиртуваше. С това не искам, разбира се, лековато да отричам положителното, което е направено досега - дадената възможност за еднакво образование на двата пола, законово еднакви професионални възможности, де юре равни граждански и политически права. Въпросът е в това, обаче, каква е силата на Закона в едно общество на традицията; дали е възможно равноправие при господството на домодерни, патриархални представи за ролята на жените в домашната сфера. Как може да се очаква равноправие, равни шансове за реализация в общественото съревнование, когато на единия пол единствено се предписват изтощителните всекидневни домашни ангажименти. Да говорим за равни шансове за професионална и обществена реализация при това положение би означавало да допускаме равни шансове в надбягване, в което участват добре гледан състезателен ат и изтощен товарен кон. Как могат да се очакват еднакви постижения на двата пола, когато от "втория" се иска да бъде всеотдаен, себеотрицателен, роб на колективни интереси във време, когато "първият" пол отдавна вече е гарантирал собствените си индивидуални човешки права.
Преди два века една от пионерките на феминизма бе обобщила, че жените (подобно на мъжете) се раждат човеци, но се превръщат в жени в резултат на възпитание и социализиране. Много от нещата, които са стояли като препятствие пред жените вече са преодоляни в модерното общество. В българския контекст още буржоазното женско движение успя да прокара демократичните възрожденски идеи за равенство на двата пола и да се поздрави с изравняването на средното девическо и мъжко образование, да отпразнува първия прием на жени в софийското Висше училище (1901), да призове (при всички ограничения и несъвършенства на закона) първите българки пред избирателните урни. Но тези постижения на старото женско движение и по-новите жестове на комунистическите еманципатори не могат да прикрият факта на отсъствието на еманципация между половете днес. Ако съществуваше декларираната и прокламирана еманципация, обществото щеше да очаква от равните полове равно участие във всекидневните домашни тегоби - не "първият" пол да "помага" или се "включва" в считаните за периметър на "втория" пол домакински и възпитателни ангажименти. Много лековата е иронията, представяща жените, стремящи се към действително равноправие - феминистките - за същества, бленуващи да изменят "природните" закони, да наложат на мъжете естествените и "открай време" женски родителски задължения и вървящите ръка за ръка с тях ежедневни домашни задачи. И ако може да се говори, че бременността и раждането са природни дадености, то няма нищо естествено в това възпитанието и отглеждането на децата да бъде вменявано само в дълг на жените (освен ако това не е техен личен избор). Няма защо удобството на единия пол лицемерно да се крие зад изпечени клишета (за естествените наклонности на жените, за тяхната всеотдайност и майчинска жертвоготовност и пр.), зад които не е трудно да бъдат открити исторически наложили се властови интереси. Само когато всекидневните отношения между половете бъдат освободени от многовековните патриархални наслоения ще може да се говори и очаква равноправие между тях. Само тогава равноправието в обществения и професионалния живот, записано юридически ще има потенциално равни възможности за реализация. Тъй като, обаче, промените, за които говоря засягат най-дълбоките ментални нагласи (хабитуса на човека, в термини на Пиер Бурдийо), то те ако изобщо някога настъпят, ще бъдат постижение на бъдещите феминисти и феминизми.2
Възможно е все пак тълкуване на въпроса "Какво да бъде за дамата?", в което се съдържа известен оптимизъм: оптимизмът, че културата, в която сме потопени познава и други културни ценности, в които жената не е само обслужващия "друг". С това не искам, разбира се, да оставям заблуждението, че феминизмът е някаква носталгия по старата куртоазна дворцова култура. По скоро ми се ще да вярвам, че при съсъществуващите различни - традиционни, патриархални и модерни пластове в българската култура, индивидуалистичният егоизъм на единия пол няма да спъва и ценностно да отрича също толкова основателния индивидуализъм на "втория" пол. От днешното женско движение в България, обаче, едва ли може да се очаква някаква подкрепа в тази посока.3 С няколко изключения, то е изцяло патриархално и традиционалистки ориентирано и още веднъж илюстрира идеята на Фуко, че нито една власт не може да съществува без известен елемент на съгласие и примирение от страна на подтиснатия. Много малка промяна може да се очаква от женски движения, които се страхуват да се нарекат феминистични и голяма част от активистките, на които не се интересуват от същността на феминизма. Общ за почти всички женски организации в България днес е основаният върху есенциалистки примеси стремеж към извоюване на привилегии, закрилящи "естествените" функции и роли на "жената". Връх на патриархалната самоидентификация е платформата (любопитна смесица между национализъм и християнски патриархализъм) на Християнското женско движение, прокламираща, че изразява интересите на жените, за които ролите на съпруги и майки са достатъчно достойни, за които те са най-висше изпълнение на техните граждански задължения и за които "биологията е съдба".4 Подобни заявления и формулираните задачи на почти всички посткомунистически женски организации в България звучат най-малкото странно, когато са изречени от активистки на женско движение и дразнят всяка феминистка чувствителност, поради съдържащата се имплицитно невъзможност за промяна в съществуващия модел на доминация. Те още веднъж подсказват, колко безпочвена е била претенцията на комунизма за промяна в традиционните обществени нагласи по отношение ролята на жените и клишето за тяхната пълна еманципация. А при господството на домодерни отношения между половете и гордо афиширан есенциализъм все още дълго няма да се отървем от комични ситуации, в които припознатите за дами изтощени пепеляшки ще се оглеждат безпомощно и смутено...

Красимира Даскалова

______________
1
Както показват някои феминистки изследвания дефинициите за квалификация са наситени с предубеждения. Така например фактът, че определен вид труд е упражняван от жени, може да го бележи като неквалифициран. По този въпрос вж. Anne Phillips and Barbara Taylor, "Sex and Skill: Notes Towards a Feminist Economics", in: Joan W. Scott (ed.) Feminism&History (New York: Oxford University Press, 1996), pp. 317-330.
2 Вж. по въпроса за различните феминизми чудесния анализ на Karen Offen. "Definning Feminism:A Comparative Historical Aproach". In: Sign, 1988, vol. 14, N1.
3 Аз третирам този въпрос другаде (вж. Krassimira Daskalova. "Women's Movement in Bulgaria After Communism". In: Joan W. Scott, Cora Kaplan, Debra Keates (eds.) Transitions, Environments, Translations. Feminisms in International Politics. New York and London: Routledge, 1997, 162-175) и тук няма да се разпростирам върху характеристиките на цялото днешно българско женско движение.
4 Вж. напр. "Пресслужба "Куриер", 237 (512), 3 декември 1991, с. 11-12, а също цитираната по-горе статия.