Реплики от края
на света в края на века*

"Голям скандал се развихри...". Така не без доза злорадство се коментират подхвърлените реплики между неискащи да говорят млади радикали и все още опитващи се да слушат "класици". Случката се случва по време на организирания от Георги Колев пленер в село Лесидрен и е много симптоматична за образа на изкуството ни през последното десетилетие. "Какво ще му обясняваш на тоя!" върви редом с морализаторското "Така не се води разговор.". А просто разговор няма и не може да има.
Несъмнено развитието на изкуството ни от 1990 г. насам съществува в условия на антагонизъм между художниците, работещи в областта на традиционните медии, и авторите, опитващи се да използват неконвенционални изразни средства. Никой не се осмелява да изрече тази истина, камо ли да използва такива думи (дълго сме тренирани в търпимост към всичко), но от това тя не става по-малко истина. Омраза има и независимо че рядко се излива на повърхността, напрежението се носи във въздуха.
Цялата традиция на българското изкуство разчита на академичното образование в "образователния" монопоолист Художествената академия в София (зараждащите се нови специалности в Софийския университет или в Нов български университет все още не са произвели конкурентни специалисти). У нас действа принципът: "Или Академия, или нищо". Дори хората, които ясно знаят, че няма да се занимават с живопис или скулптура, а са привлечени от възможностите на новите медии, продължават да кандидатстват в Академията като единствена възможност да получат все пак някакво художествено образование. В Академията съществува дори още по-голям парадокс - самите преподаватели прикриват личните си предпочитания, за да учат студентите на класическа живопис или стенопис. Конфликтът се заражда още там. Студентите са принудени да рисуват етюди, а мислите им са насочени към времето след Бойс. Дори на еднократно организираните лекции по съвременно изкуство (през 1997 г.) в Академията се гледа ревниво, а когато нейните възпитаници участват в изложби на Секция 13, това предизвиква направо злоба у преподавателите им. Въпросът "Защо тогава са влезли в Академията?" кънти в ушите с нотка на обида и предвещава отмъщение (то често се изразява в "Просто ги оставям да правят каквото си искат"). Нагнетеното напрежение избухва в по-дребни или по-едри конфликти, но най-вече увеличава дистанцията и невъзможността за водене на какъвто и да било диалог.
Разделението продължава в Съюза на българските художници, организация, която съвсем доскоро изцяло диктуваше темпото, принципите и нормите на художествения живот у нас. Макар и вече да няма предишните финансови възможности, тя все още разполага с огромна членска маса, четириетажна изложбена площ, административен апарат, издателство, информационен център, бюлетин, творчески и почивни бази. СБХ беше стожерът, който все пак инакомислещите художници и критици успяха да пробият в преходните години около 1989. Създаденият през 1990 г. Клуб на (вечно) младия художник изигра прогресивна роля като стимулатор на новите процеси в организацията на художествения живот и в самата художествена практика. Резултат от огромните усилия, положени тогава за разчупване на стереотипите на мислене и работа, е и днес съществуващата Секция 13, в която членуват изкушените от неконвенционални изкуства или просто хората "с особено мнение" дори по отношение на СБХ. Въпросът защо продължават да стоят под шапката на СБХ има много отговори - инерция, възможност да се използва базата и др. За съжаление обаче отдавна е изгаснала надеждата, че в структурата на организацията ще настъпят някакви промени или че поне новите изкуства ще бъдат приемани като равнопоставени. А последното съвсем не е така. И днес се чуват мнения, че нито това е изкуство, нито има място в СБХ. Изложбите на Секция 13 се търпят като необходимо зло, а най-срещаното обяснение за "авангардистите" е, че "който не може да рисува, прави инсталации". При подобна позиция е ясно, че негативното отношение на едните към другите се прихваща от вторите и веднага се превръща в презрение.
Художниците, занимаващи се с традиционните видове изкуство, могат да разчитат не само на добрата традиция, но и на една отдавна изградена галерийна и музейна структура, както и на съществуващ пазар на подобни произведения (независимо от неговата стихийност, нерегулираност и т.н.). Те имат своите почитатели и колекционери. Техните колеги, работещи в областта на неконвенционалните форми, могат да разчитат главно на собствения си ентусиазъм, на този на няколко критици и куратори, и частни галеристи. Техните работи не се купуват - нито от частни лица, нито от музеи. Опитите, които напоследък прави Националната художествена галерия да ги приобщи, са недостатъчни. Софийската градска художествена галерия предоставя салоните си за подобни изложби и подкрепя морално тези форми, но няма финансова възможност да прави откупки. Поради обективни причини Музей на съвременното изкуство едва ли ще бъде открит в близките десетилетия. Така културата ни е изправена пред опасността един ден да не може да възстанови реалната картина на художествения живот от края на века.
Няколко частни галерии осмислят усилията на авторите, работещи с нетрадиционни изразни средства. В началото на 90-те години Георги Колев предостави пространството на галерия "Леседра" за провеждане на такива изложби. Акциите носеха привкуса на ъндърграунд - не само защото помещението беше мазе, но и поради "неприличния" за времето характер на подобни изяви. Съществени са заслугите за подкрепа на тези форми на Раймонда Мудова и нейните галерии "Ата-рай" и Център за изкуство "Ата". В същата посока се включиха и подпомаганите от Центъра за изкуства "Сорос" галерии XXL и галерия ТЕД във Варна. Трябва да се спомене, че през последните години важна роля в духовното стимулиране на тези форми изиграха Френският културен институт, както и посланикът на Швейцария г-н Руф, който редовно предоставя салоните на собствената си резиденция за изложби.
Неконвенционалното изкуство в България се радва на реклама в медиите, макар че интересът към него е като към нещо "странно и шантаво", което ще придаде "цвят". Сериозни издания за изкуство за съжаление няма. Единствен остава вестник "Култура", в който се публикуват кратки рецензии или големи теоретични текстове. Списание "Изкуство/Art in Bulgaria" провежда своя политика и не задоволява потребностите от специализирано издание.
Критиката все още се чувства по-силна върху полето на традиционните жанрове, там тя дори понякога изказва и мнение. По отношение на новите форми самата тя е в позицията на самообразоващ се, затова повече обяснява, отколкото дава оценка. Липсата на критерии води до уеднаквяване на постиженията. Другата страна веднага реагира: "Нас ни критикуват, а всички авангардисти са гениални."
Изкуството ни, независимо от своя характер, на този етап зависи изцяло от помощта на чужди фондации: "Отворено общество", Pro Helvetia, KulturKontakt. От страна на Министерството на културата не само че няма никаква помощ, но дори се забелязва и пълна липса на интерес към проблемите на съвременното изкуство. В това отношение всички художници са равноправни. Разбира се, общата нищета, в която се намират, едва ли може да сближи авторите. Ето защо опитът на Георги Колев да провокира диалог по време на пленера в село Лесидрен не успя. Едните не искат да говорят, а другите не искат да слушат. Едните чакат другите да "измрат от само себе си", а другите са се впили в изградения им по социалистическо време фалшив образ, че светът се върти около тях. А иначе и от двете страни може да се чуе една и съща реплика: "Мани ги тия!".
Мария Василева

__________
*Текстът е писан за каталога, който ще бъде издаден по повод пленера, организиран от Герги Колев в Лесидрен от 17 януари до 10 февруари 1998 г.