Четвъртото измерение
на една война

В последно време наблюдаваме много кавички и "ако"-та при разсъжденията около Руско-турската война от 1877-1878 г. Няма да се вторачваме в преобладаващото нейно отрицателно осмисляне днес, защото то е предизвикан отговор на гигантоманските й интерпретации отпреди десетина години. Само ще отбележим, че "ако"-тата могат да имат и точно обратното на съвременния им замисъл звучене. Едно от тях е, че едва ли някога българският въпрос ще придобие отново толкова голяма важност всред европейското обществено мнение, както през втората половина на 1876 г., когато за българите в съответните парламенти са говорели Виктор Юго и Уилям Гладстон

Ние често отказваме да приемем, че определени събития могат да имат различен от вкоренените клишета облик. Например от клишето: войната е много лошо нещо. Но не можем да си представим ничия история без нея. Дори и тази на швейцарците! Нима не е ясно, че войните заплашват и едновременно създават човешките цивилизации. Може би най-добре дефинира това явление Тойнби, който определя войната като "възмездие за неуспеха на дипломацията". А дипломатическите неуспехи несъмнено няма да изчезнат в бъдещите векове...
Но все пак за какво и кога се водят войните? Какво е casus belli? В един "меланхоличен коментар" (израз на Хенри Кисинджър) малко преди спогодбата от Мюнхен през 1938 г. Невил Чембърлейн намеква, че англичаните не искат да воюват за страна, за която не знаят нищо. Става дума за Чехословакия, която по демократичност, стабилност и производство е сравнявана тогава с Швейцария. Десет години по-късно, по повод следвоенното устройство на Европа, Уинстън Чърчил (според Джаспър Ридли) пита балканския експерт Фицрой Маклийн: "Да не би да смятате да живеете в Югославия след войната?". И в двата случая моралът не стига за оправдаване и обявяване на една война.
Руското casus belli от 1877 г. е малко по-различно. В него е имало много от това, което и днес се нарича Real Politik, но е имало и нещо друго. Войната от 1877-1878 г. е последното отрицание на Real Politik!
Не разбирам защо изследователите на Освободителната война не са обърнали подобаващо внимание на обстоятелството, че с изключение на Наполеоновите походи в началото на миналия век, това е войната, най-плътно отразена в литературата и изкуството. На различни нива - от поеми, разкази и картини, през весели песнички за лондонските мюзикхолове до деловито написани книги от пребиваващите в Плевен и Цариград, Букурещ и Петербург журналисти и военни наблюдатели. За нея и в Англия, и в Русия се пише повече, отколкото за Кримската война от 1853-1856 г. Поради това си позволявам да въведа понятието "трето измерение на Освободителната война". То не е последното. С това се стремя да поставя войната в общия контекст на европейския политически и интелектуален климат, който през този период от историята на века има особен облик. Преодолели разочарованието си от революции и войни, от барикади и избирателни урни, интелектуалците се "завръщат" в политиката. Те стават съпричастни към тази война по начин, напомнящ само първите възторзи от звездата на Наполеон. Именно така можем да си обясним парадокса, че дори в Русия онези, които самоотвержено стрелят по Александър II, също страстно очакват победоносния край на петмесечната обсада на Плевен и победата на една политика, която смятат за деспотична. Те, също като "Московскиe ведомости", призовават към война, без да им се присънва руския флаг, забит над "Света София".
За полулегендарните Балкани обикновено са се подсещали само ако някой изследовател или пътешественик е бил нападнат от бандити, някой дипломат е убит от фанатизирана тълпа, поредното клане се е стоварило върху беззащитните християни, безредици са спрели търговска дейност или комуникационна мрежа. Така е поне до 1876 г. Но ето че избухва истинска война. Далечните спомени от Наполеоновите походи, близките впечатления от Австро-пруско-датската, Австро-пруската и Френско-пруската война са създали отвратителния образ на войната като отблъскваща кампания, носеща само нещастия, изпитания и... "горко на победените"! Тези войни променят картата на Европа, но не носят морална слава за победителите. В тях има всичко друго освен справедливост.
Войната между Русия и Турция от 1877-1878 г. също донася много незаслужени страдания за мирното население, включително и за мюсюлманското. Но малцина отричат благородството, целите на войната. Ако приемем, че главната от тях е възстановяването на българската държава, то можем да твърдим, че България е родена с одобрението на интелектуалния елит на цялата европейска общественост, която адмирира българското освобождение въпреки всичките страховити видения за покоряването на Цариград. С нас тогава далеч повече е Европа на духа, отколкото Европа на политическите интереси. Това е рядък, да не кажем безпрецедентен случай, когато моралът навлиза за малко, но силно в европейската политика.
В чисто човешки смисъл, в дълбинните ни представи за добро и зло, позитив ли е за нас Трети март? Намирам, че дори поставянето на този въпрос е израз на слабост. Защото тази дата символично и практически махна фесовете на една все още значителна част от българите, независимо какви бяха по-нататъшните й проекции. Всевъзможните и интересни въпросителни около Трети март и самата война, които продължават да се сипят, не могат да омаловажат резултата от нея. Казват, че не бил точно тогава моментът, че трябвало да се чакат по-добри времена, че сме щели всичко да си свършим сами. Може и да е така! Нека само напомня, че решенията на Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г. наистина предвиждаха две автономни български области. Но дори и тези решения да бяха изпълнени, те не означаваха създаване на българска държавна единица, та макар и като трибутарно княжество! Ако си припомним съдбата на областите, поставени под особено устройство, като Крит, Сирия, Ливан, Египет - с какви продължителни усилия те получават далеч по-късно държавна независимост... А прословутата реформена акция в Македония и Одринско съгласно чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор? А междувременните трайни апетити на нашите съседи към българските земи, откровено и агресивно експонирани преди повече от столетие? После, ако Сан-Стефанска България е мит, блян, фантазия, временна руска измислица, театър, тогава как да си обясним целия неистов вой на част от европейската преса срещу нея, бързата реакция на дипломацията на антируските сили и най-вече нашия собствен гняв...
Ние предчувствахме, че това ще бъде "нашата" война дори и ако не се води от нас. В нашето историческо проклятие ние виждахме щастието да предизвикаме война. Както и стана. Това бе най-честната война в историята на европейския XIX век. Въпреки Бесарабия, Батуми и паричните контрибуции като награда от победата в нея. Кой воюва за нищо? Колкото и да напомняме прагматичните намерения на Русия, последвалият ход на руското влияние на Балканите свидетелства, че не те са доминирали пряко в мотивите и целите на тази война.
Нека напомним епопеята край стените на плевенската крепост. Колко странно! Тя обхваща един град, с основание смятан за град на руската, румънската и... турската бойна слава. Ако в Букурещ "Плевна" звучи като най-славната страница от цялата история на румънската армия, то в Лондон има пет улици със същото име, за да се увековечи възторгът на англичаните от храбрите турци! Плевенската епопея е една от малкото битки в световната история, които промениха нейния курс. Благодарение на съпротивата на Осман паша при Плевен Русия още е "заключена" в Черно море, а Турция е европейска държава! Така е видял това паметно сражение Алън Дж. Тейлър!
Защо ли би трябвало да ни интересува всичко това нас, българите? При Плевен бе унищожена Сан-Стефанска България, още преди да се е появила! Но санстефанизмът все пак остана. Колко терзания изживяхме от това, че по пътя от Сан-Стефано до Берлин бяхме разкъсани, и то със съгласието на нашите освободители. У нас остана горчивото чувство, че отново и отново ще се появява на хоризонта една нова и вечна България - по-голяма, по-самоуверена, по-мъдра! Миражите на идеала "Сан-Стефано" често парализираха нашата способност да срещнем суровата реалност на злободневната, неблагоприятна за нас тежка обстановка. От инцидентна невроза санстефанизмът постепенно се превръщаше в обездвижваща мания, която ни пречеше да изпълним историческото си предназначение. Една мечта ни пречеше, една несъстояла се справедливост ни правеше безсилни да изпълним собственото си историческо предназначение. Ние припряно бързахме, ние бяхме максималисти, ние просто забравяхме колко вековни усилия, търпения, унижения и храброст ни трябваха, за да стигнем дотук. Затова се обръщахме с гняв натам, откъдето бяха тръгнали импулсите и посоките на нашето закъсняло, но бляскаво завръщане в европейския свят.
Не, Сан-Стефано не ни напомня само договор и територия. Той внесе особен елемент в нашето политическо мислене, който отсъстваше преди. От него идват крайностите и в днешното ни поведение както спрямо другите, така и към самите нас! Най-нещастният, най-неудачният, най-отхвърляният политически вариант или политическа личност ставаха онези, които носеха разумен баланс, а не противоположности; които не предвиждаха крайности, а поетапно решение.
В съдбоносната 1913 г. Сан-Стефано подсъзнателно ни поднесе коварна заблуда. От Солун до Одрин ние смятахме, че "България не може" без една или друга справедлива, но невъзможна тогава териториална придобивка. После се оказа, че "може" - при далеч по-невъзможни условия. Тази непримиримост се пренесе и в междупартийните обвинения и съзаклятия, което поразително добре служеше на нашите недоброжелатели и врагове от близо и далеч.
Колко набързо забравихме доскорошния общ, но таен гняв, че не Трети март е наш национален празник! Като че ли днешното силно отрицание на крайностите на Великата френска революция от 1789 г. промени мястото на 14 юли и на Марсилезата във френския държавен, политически и културен живот? Трети март се превърна в малко спасителен за нашето самочувствие едва след крушението през 1919 г. и най-вече благодарение на постоянното натякване, че сме били най-усърдният сателит на една омаломощена днес суперсила! А кой се сещаше да "преоценява" Трети март в звездния миг на нашия възход до 1913 г.? Не се ли споменаваше в благодарствена молитва във всичките ни църкви името на Цар-Освободител дори когато през Първата световна война нашите войници спокойно чакаха в полята на Добруджа атаката на казаците, а мирният Балчик бе обстрелван от руски крайцер? Дали някога ще се научим да не преплитаме история и конюнктура в едно елементарно до пошлост осъвременяване?
Да, Трети март бе краят на една война между две имперски сили, станали тогава нарицателни със своята обща, макар неравностепенна ретроградност. Но тъкмо той, а не каквото и да е било друго събитие, възвърна българската държава на политическата карта на Европа. Трети март поднесе на света обхватите на териториалното разпространение на българския етнос, под чиито граници лежаха подписите на всички велики сили още по време на Цариградската посланическа конференция от декември 1876 г.! Какво са знаели мужиците в шинели за истинското или мнимо завещание на Петър Първи, за виденията на руския експанзионизъм? Ние самите по-късно показахме, че не сме имунизирани от такава гибелна мания. Не, България не бе нито Средна Азия, нито Полша, нито Финландия, нито Иран, нито Афганистан в руските напъни и комбинации в световната политика. И ако някои в Санкт Петербург после очакваха благодарност, идентична с овчедушно покорство, само седем години след Освобождението Стамболов властно им показа точно обратното. Не за да запълни "стратегически вакуум", не за да улесни руския експанзионизъм, не за да ускори ерозията на европейска Турция бе създадена държавата на българите. Просто не можеше повече, просто не можеше иначе. Как така най-значимият по обхват, традиции и образователен стандарт етнос да остане сгушен между останалите балкански кралства?
След злокобното за нас лято в Берлин през 1878 г. осъществяването на идеалите на Трети март бяха предоставени на самите нас! Дали само частичната реализация на тези идеали е наша съдба или наша вина, или двете заедно, не е тема за празнични годишнини! Ние сме уморени до смърт от самосъжаления. Нека днес само напомним възкръсването на една държава, с което започна нашата модерна история. В крайна сметка дори и през злокобната 1919 г. тя бе много по-голяма от онова, което Европа ни бе отредила след Сан-Стефано. Не бе ли тя нашето Отечество, независимо какво мислехме да нейните управници и господари? Тя не бе мечтаното като общество и заслуженото като територия Отечество, но си беше все пак наша! Именно за нея в днешните часове на непознати изпитания ние с фанатична надежда шептим, че тя ще остане завинаги България! А това означава, че Трети март ще бъде винаги наш! Наш е и Сан-Стефано - като гордост от признато присъствие, като потвърждение на етнически реалности, като израз на мястото ни под европейското слънце.
Но ето че "наши" ще останат и онези обездвижителни пороци на крайностите, които още парализират способността ни да посрещаме новите предизвикателство не с мечтата, а с духа и самочувствието на Сан-Стефано. Това е и вечното четвърто измерение на онова, което се случи тогава и след него... Една историческа обремененост, която все още може да се превърне в добродетел. Вярно е, че измислицата не може да бъде реалност, както и обратното. Но съчетанието между тях, подкрепено с практическо, а не мистично въображение, е нещо съвсем друго. Особено за нас, българите! Ако с песните си сме излезли извън слънчевата система, не можем ли да преодолеем травмираното си мислене, че всичко, отнасящо се до нас, е предопределено?!
Андрей Пантев